се на приблизително десет хиляди фута височина. Повечето операции с подобни скокове, при които парашутът се отваряше ниско над земята, обикновено започваха на тридесет и две хиляди фута. Парашутните екипи скачаха с кислородни апарати, за да избегнат рязко спадане на артериалното налягане. Освен това използваха барометрични спусъци, за да активират парашутите си на надморска височина от около две хиляди фута над целта. Това се правеше в случай, че скачачът пострадаше от едно от двете възможни заболявания. Първото беше барометрична травма, възникнала в резултат от проникването на въздух в червата, ушите, синусите, който ги караше болезнено да се издуват. Другото беше предизвикано от стреса хиперучестено дишане, типично за сблъсъци на бойното поле. Случваше се най-вече когато парашутистите бяха във въздуха за около седемдесет-осемдесет минути. Това им даваше предостатъчно време за мислене, особено за евентуалното пропускане на целта. При средно отклонение от десет фута на всеки сто фута спускане подобна тревога беше неизбежна за всеки парашутист. Бързото вдишване на бутилиран кислород, причинено от стреса, можеше да доведе до снижаване на въглеродния двуокис в кръвта и загуба на съзнание.
Въпреки че изброените заболявания нямаше да бъдат проблем при такава малка височина, скокът все пак щеше да бъде с две хиляди фута по-висок от тренирания в Скалистите планини. А пък там тогавашният член на Ударния отряд Баз Мур, си беше счупил левия крак.
Жилестият сержант Чик Грей дъвчеше дъвка, невъзмутим както винаги. В очите на язвителните редници Дейвид Джордж, Джейсън Скот и Терънс Нюмайър се четеше малко повече желязна решителност и агресивност от обикновено. Ефрейтор Пат Прементин и редник Мат Бъд свиваха облечените си в ръкавици юмруци и се въртяха на местата си, преизпълнени с обичайната си кипяща енергия. А раздразнителният редник Уолтър Пъпшоу имаше вид на човек, който гори от нетърпение да откъсне нечия глава. Това беше съвсем нормално за отдадения на Ударния отряд мъж. Останалите членове на екипа бяха спокойни, с изключение на Сондра Девон и младия лекар Уилям Мюзикънт. И двамата изглеждаха малко напрегнати. Мюзикънт имаше ограничен боен опит, а Сондра все още се обвиняваше за събитията, която бяха довели до смъртта на подполковник Чарли Скуайърс. Тя беше прекарала доста месеци в консултации с Лиз Гордън. Но оттогава беше участвала и в други мисии на екипа. Младата афроамериканка може би не беше така спокойна или агресивна като останалите, но Роджърс беше сигурен, че може да разчита на нея. В противен случай тя нямаше да бъде в самолета.
Когато всички бяха готови, Роджърс вдигна телефона, поставен на стената до люка. Вторият пилот му съобщи, че самолетът ще достигне целта след по-малко от пет минути. Огъст строи екипа си и застана начело. Роджърс щеше да скочи последен.
По принцип самолетът не се използваше за парашутни скокове, затова не разполагаше със светлинни сигнали, които да индикират, че зоната на скока е достигната. Огъст и Пъпшоу отвориха люка, докато Роджърс остана на телефона с пилотската кабина. Въздухът, който нахлу вътре, не приличаше на нищо, изпитвано от генерала до този момент. Внезапен и силен удар с леден юмрук. Роджърс беше доволен, че разполагат с кислородните маски и апаратите за дишане. В противен случай нямаше да успеят да си поемат дъх от плътната стена на вятъра. Огъст и Пъпшоу бяха отхвърлени назад. Полковникът и едрият редник трябваше да бъдат върнати обратно в позиция от стоящите зад тях войници.
Роджърс се придвижи назад по корпуса на самолета, за да се отдалечи от отворения люк. Воят на вятъра беше оглушителен и сякаш причиняваше физическа болка. Щеше да е невъзможно да чуе командата за скачане. Генералът се отдалечи на три метра — толкова позволяваше жицата на телефона. Здраво притисна лявото си ухо със свободната си ръка. Това беше единственият начин да чуе втория пилот. Междувременно Огъст даде знак на всеки от войниците да определят времето на индивидуалните скокове чрез системата „затъмнение“. Този метод се употребяваше при тайни нощни скокове. При него всеки от войниците поставяше дясната си ръка на рамото на стоящия отпред. Когато рамото изчезнеше изпод дланта му, тогава беше време за скачане.
Вятърът сякаш пресоваше белите униформи на войниците. Роджърс ги оприличи на статуи. Всяка гънка приличаше на пластмасова отливка. Войниците стояха леко приведени напред, за да позволят на вятъра да се приплъзва покрай тях, но не и да брули стоящите зад тях.
Секундите се придвижваха със скоростта на ледници. После беше съобщено, че до целта остава по- малко от половин миля. После четвърт миля. После една осма миля.
Роджърс отново огледа бойците от Ударния отряд. Ако знаеха колко труден щеше да бъде този скок, те с нищо не го показваха. Външно това беше все същият смел и дисциплиниран екип. Той беше изключително горд с отряда. Роджърс не вярваше в молитвите, но горещо се надяваше, че дори и някои от тях да пропуснеха целта, всички щяха да оцелеят.
Огъст хвърли поглед към Роджърс и вдигна палец във въздуха. Очевидно полковникът беше забелязал малкото плато. Това беше добре. Означаваше, че над зоната за скачане не валеше сняг. Нямаше да скачат директно над него, а откъм северозапад. Вторият пилот беше изчислил, че вятърът духа от югоизток със средна скорост шестдесет и три мили в час. Трябваше така да използват вятъра, че да ги отнесе към целта, а не да ги отдалечи от нея.
Минаха над платото. Огъст отново вдигна палци. Беше забелязал групата. Роджърс кимна.
Секунда по-късно Роджърс получи командата от пилотската кабина.
— Тръгвай!
Роджърс направи знак на Огъст. Екипът започна да се спуска през люка, а Роджърс се нареди на края на редицата. Вторият пилот се появи откъм пилотската кабина. Буквално трябваше да прегърне лявата стена, за да мине покрай люка, преди да се спусне към дясната страна и да го затвори.
Роджърс се надяваше, че ще успее. Последното нещо, което генералът видя, преди да скочи, беше как дребният индиец връзва един от багажните ремъци около кръста си, преди дори да опита да пропълзи към плъзгащата се врата на люка.
При удара си с ледения планински въздух Роджърс събра крака и притисна силно ръце към тялото. Това остро спускане му позволи да се отдалечи от самолета, за да не бъде всмукан от двигателите. Той незабавно промени позицията си, като се обърна хоризонтално и изви тялото си, така че въздухът да минава покрай долната му страна. В същото време тласна ръцете си назад и приведе глава, за да увеличи скоростта на спускането.
Сега генералът гледаше почти право надолу. И веднага разбра, че е загазил.
Всички бяха загазили.
36.
Великата хималайска верига
Четвъртък, 16:42
В 16:31 ч. съгледвачът на майор Дев Пюри, ефрейтор Сиваги Сайгал, забеляза нещо, което го притесни. Той веднага докладва на майор Пюри. Офицерът силно се разтревожи от чутото.
Преди да тръгнат, от кабинета на министъра на отбраната Джон Кабир го бяха уверили, че всички разузнавателни полети в региона са преустановени. Нито Кабир, нито Пюри желаеха независими свидетели или фотографски сведения за онова, което очакваха да се случи в планините, а именно залавянето и екзекуцията на пакистанските терористи и тяхната заложница от Каргил.
Ниското прелитане на самолета АН-12 на „Хималайските орли“ беше не само неочаквано, но и безпрецедентно. Самолетът се намираше на повече от дванадесет мили извън сигурните летателни коридори, защитавани от индийската артилерия. Съгледвачът продължи да наблюдава машината, а майор Пюри използва полевия телефон, за да осъществи радиовръзка с кабинета на министър Кабир. Майорът попита първия заместник на министъра какво търсеше там въпросният самолет. Нито Кабир, нито помощниците му имаха някаква представа. Самият министър взе слушалката. Той изрази подозренията си, че ниският полет се дължи на независима акция на военновъздушните сили, целяща да установи местонахождението на пакистанската група и да помогне в залавянето й. Той обаче не можеше да си обясни защо подобна мисия би била предприемана със самолет. Кабир нареди на Пюри да държи линията отворена, докато той провери летателния график на машината.
Докато чакаше, Пюри си мислеше, че провеждането на този разузнавателен полет ще усложни нещата. Дори и ако групата бъде забелязана, неговият отряд ще се добере до нея първи. Пюри и хората му ще обяснят как терористите са се съпротивлявали на задържането и как е трябвало да бъдат неутрализирани. Никой нямаше да оспори разказа им.
