Кабир се върна на телефона след по-малко от минута. Министърът никак не беше доволен. Самолетът Ан-12 беше пътувал до Анкара и по разписание трябваше да лети директно за Чушул. Очевидно беше отклонен. Освен това списъкът с оборудването беше променен, за да включи и парашутна екипировка.
Няколко секунди по-късно Пюри разбра защо.
— Парашутисти! — възкликна той.
— Къде? — настойчиво попита Кабир.
— На около една миля разстояние — провикна се съгледвачът. — Използват парашути на „Хималайските орли“ — каза той, когато куполите започнаха да се отварят. — Но не носят униформи.
Пюри докладва получената информация на Кабир.
— „Орлите“ трябва да са забелязали групата — каза министърът.
— Възможно е — отвърна Пюри. — Но скачачите не носят планинските униформи на „Орлите“.
— Значи са взели някакъв външен екип в Анкара — отбеляза Кабир. — Възможно е да сме компрометирани.
— Какво ще правим? — попита Пюри.
— Ще защитим мисията — отвърна Кабир.
— Разбрано — потвърди Пюри.
Майорът приключи разговора и нареди на отрядните си командири да придвижат персонала си напред. Всички трябваше да се съберат около зоната на кацане на парашутистите. Заповедите на Пюри бяха недвусмислени и категорични.
Войските трябваше да стрелят без второ нареждане.
37.
Великата хималайска верига
Четвъртък, 16:46
Още от времето, когато се състезаваха на бейзболното игрище в основното училище, полковник Брет Огъст си знаеше, че един ден ще се издигне над дългогодишния си приятел Майк Роджърс. Огъст обаче никога не беше очаквал, че това ще се случи по този начин, нито пък на такова място.
Боядисаните в нежно бяло-червено райе парашути на Ударния отряд се отваряха в бърза последователност. Всеки от командосите беше рязко издърпан нагоре, след като куполите нарушиха стремителното им спускане. Някои от войниците се издигаха по-високо от други в зависимост от въздушните течения, в които попадаха. Вятърът свистеше помежду им с все същата сила. Многобройните върхове и скални тераси отдолу запращаха отделни течения вертикално нагоре. Въпреки че Майк Роджърс скочи последен от самолета, при отварянето на парашутите генералът се озова в средата на групата. Брет Огъст пък се оказа най-отгоре.
За съжаление гледката от тази височина съвсем не представляваше онова, което полковник Огъст беше очаквал.
Видимостта се превърна в предизвикателство почти мигновено. Когато парашутът издърпа полковник Огъст нагоре, потта от веждите му се стече над окулярите на маската му и замръзна. Това беше проблем на надморската височина, който нито той, нито генерал Роджърс бяха предвидили при планирането на скока. Огъст предположи, че така образувалият се скреж затруднява и останалите бойци. Но това съвсем не беше най-големият им проблем.
Малко след скока полковник Огъст забеляза редиците индийски войници, поели в тяхната посока. Виждаха се съвсем ясно — малки черни точици, които бързо се движеха на ослепително белия фон. Беше сигурен, че Роджърс и останалите също ги виждат.
Бойците от Ударния отряд знаеха много добре как да защитават периметъра си, щом се приземят. При толкова висок залог американците нямаше да се предадат. Огъст се тревожеше от онова, което можеше да се случи преди да се приземят. Ударният отряд се намираше извън обсега на обикновени огнестрелни оръжия. Но индийските войници вероятно бяха напуснали контролираната зона добре подготвени. Те очакваха да влязат в битка с врагове, чиито позиции можеха да бъдат разположени на стотици метри далечина, на високи тераси или отдалечени скали. Индийските пехотинци несъмнено бяха въоръжени както подобава.
Нямаше никакъв начин, по който полковникът би могъл да комуникира с останалите членове на екипа. Надяваше се, че бяха забелязали потенциалната заплаха и че ще бъдат подготвени за действие при приземяването си.
Ако предположеше, че изобщо ще се приземят.
С всяка изминала секунда спускането се оказваше много по-свирепо, отколкото Огъст беше очаквал. Погледнати от топлата вътрешност на самолета, планините караха наблюдателя да затаи дъх. Кафяви, бели, светлосини, върховете бавно се плъзгаха като керван огромни, тромави зверове. Но погледнати от поклащащия се парашут, същите тези планини се издигаха и издуваха като сърдити морски великани, плашещи със своите размери и скоростното си приближаване. Скалните формации практически удвояваха размерите си на няколко секунди. После дойде и оглушителният грохот. Планините ревнаха към нарушителите с ръмжащите си, мощни ветрове, които открадваха от небесните висини и запращаха във всички възможни посоки. Огъст не само чуваше всеки пристъп на вятъра, но и осезаемо го усещаше. Този вятър се надигаше от върховете на две хиляди фута по-долу и прогърмяваше покрай него. Вихрите подмятаха въжетата напред-назад, на север и изток, на юг и запад, и непрекъснато въртяха парашута му. Единственият начин да управлява курса си беше, като фиксира погледа си върху целта, независимо в коя посока беше завъртян. Надяваше се, че на по-ниските надморски равнища ветровете ще утихнат, а той и останалите от Ударния отряд ще успеят да насочат парашутите си за кацане. Надяваше се, че върховете ще ги предпазят от индийските войски поне докато се приземят и прегрупират.
Планините безмилостно се втурнаха към тях. Колкото по-ниско се спускаха бойците, толкова по- стремително се приближаваха острите върхове. Екипът навлезе в тънкия слой мъгла, а цветовете на природата по-долу станаха по-ярки. Олюляването на парашута се усили. Може би това усещане се дължеше на илюзия, но скоростта, с която зъберите наближаваха, беше съвсем реална.
Когато се приближиха на около хиляда фута от целта, Огъст чу слаби пукащи звуци изпод писъците на вятъра. Беше обърнат с гръб към индийската пехота и не можеше да каже дали звукът идва от там.
Секунда по-късно вече беше сигурен.
Въздухът около тях се изпълни с черно-бели избухващи облачета. Това бяха противовъздушни ракети, използвани срещу ниско летящи самолети. Снарядите бяха изстрелвани от преносима стартова уредба — стандартната система, използвана от индийската армия. Изстрелваните метални снаряди се разпръскваха във всички посоки. В обхват от двадесет и пет метра петдесет и седемте шрапнела, които се съдържаха във всеки снаряд, удряха със силата на куршуми 38-и калибър.
Огъст никога не се беше чувствал толкова безпомощен през живота си. Той можеше само да наблюдава, когато първият снаряд избухна сред парашутистите. След секунди последва друг, а после трети и четвърти. Куполите на парашутите му пречеха да вижда самите войници. Но той видя колко близо до тях избухваха снарядите. Просто нямаше начин да са останали незасегнати.
На Огъст изобщо не му хрумна, че самият той може да бъде убит от шрапнел или да пропусне платото.
Той забрави студа и вятъра, забрави дори за мисията.
За него имаше значение само благополучието на екипа му. А сега не можеше да направи нищичко, за да им осигури безопасност. Очите на Огъст се стрелкаха от парашут на парашут, докато ракетите избухваха между тях. Пет от по-ниските куполи бяха надупчени за броени секунди. Те мигновено спаднаха и се понесоха право надолу. Миг по-късно парашутите отново се издигнаха като обърнати чадъри, когато войникът под тях ги повлече при свободното си падане.
Два от парашутите в средата на групата също бяха повредени. Заедно с товара си те се сгромолясаха върху два от куполите по-долу. Въжетата им веднага се оплетоха в свистящия вятър. Усуканите парашути и войниците се понесоха с увеличаваща се скорост надолу към долината.
Дори и самите бойци да не бяха улучени от шрапнели, нямаше никакъв начин да преживят подобно падане. Огъст изпищя от отчаяние. Писъкът му се сля с виещия вятър и изпълни небето над него.
След атаката във въздуха останаха само той и още трима от екипа. Огъст не знаеше кои са. Не знаеше дали са убити от снарядите, или са живи. Сега поне се намираха под линията на планините, които разделяха
