раздвижат.
Докато Мюзикънт почистваше и превързваше раната му, полковникът включи сателитния телефон. Въведе личния си код за достъп, а после и номера на Боб Хърбърт. Докато чакаше да се свърже с Вашингтон, Огъст свали радиото си от жилетката.
Предприе ново обаждане.
Обаждане, на което се молеше, че ще бъде отговорено.
38.
Вашингтон
Четвъртък, 07:24
Пол Худ влетя в офиса на Боб Хърбърт.
— Още нищо ли не сме чули? — попита той.
Шефът на разузнаването пиеше кафе и съсредоточено наблюдаваше монитора на компютъра си.
— Не. От НРС също не са ги засекли — каза Хърбърт. — Виждат само пакистанците.
Худ погледна часовника си.
— Досега трябваше да са се приземили. Самолетът кацнал ли е?
— Не — отвърна Хърбърт. — Пилотът се е свързал с контролната кула в Чушул. Казал само, че пратката е доставена и нищо повече.
— Не съм и очаквал да останат наблизо, за да се уверят, че нашите хора са се приземили — отбеляза Худ.
— Така е — съгласи се Хърбърт. — Твърде близо са до Пакистан и предполагам, че самолетът мигновено е обърнал на юг и е избягал.
— По дяволите, че защо не — ядоса се Худ. — Какво толкова правим ние? Само се опитваме да предотвратим въвличането на страната им в ядрена война.
— Крадеш ми от цинизма — изтъкна Хърбърт. — Както и да е, те вероятно нямат никаква представа какъв е залогът.
Докато Хърбърт говореше, телефонът иззвъня. Обаждането идваше по секретната линия. Той включи спикера.
— Хърбърт слуша.
— Боб, обажда се Огъст. — Беше почти невъзможно да се чуе гласът му.
— Полковник, очевидно вятърът е много силен — каза Хърбърт. — Говори по-високо.
— Боб, претърпяхме мащабно поражение. — Огъст произнесе думите високо и бавно. — По време на скока бяхме обстрелвани с ракети от индийски войски. По-голямата част от персонала ми е неутрализиран. Мюзикънт и аз сме единствените, които се приземиха на платото. Роджърс пропусна целта, но може би е достигнал долината. Не знаем дали е ранен. Опитвам се да се свържа с него по радиото.
— Повтори отново — помоли Хърбърт. — Двама в безопасност, един изчезнал по време на акция, останалите мъртви.
— Точно така — потвърди Огъст.
Шефът на разузнаването вдигна поглед към Худ, който беше замръзнал на вратата. Лицето на Хърбърт изглеждаше някак изпито. Той промърмори нещо, но Худ не успя да разбере измъчения му сух шепот. Може би и не трябваше да го чува.
Но Худ беше чул казаното от Огъст.
— Полковник, вие добре ли сте? — попита Худ.
— Двамата с Мюзикънт сме добре, сър — отвърна Огъст. — Съжалявам, че ви разочаровахме.
— Не сте — увери го Худ. — Предварително знаехме, че мисията няма да е лека.
Думите на Огъст все още си проправяха път през лишеното от сън съзнание на Худ. Всички тези животи не можеха просто така да свършат. Някои от тях едва бяха започнали. Сондра Девон, Иши Хонда, Пат Прементин, Уолтър Пъпшоу, Терънс Нюмайър и останалите. Образите им просветваха през мозъка на Худ. Лицата им отстъпиха път на спомени от тренировъчни сесии, на които беше присъствал, мемориални служби, барбекюта, футболни мачове. Не беше същото, като да загубиш един човек. Худ беше успял да се съсредоточи върху смъртта и загубата на Чарли Скуайърс или Баз Мур. Беше се концентрирал върху това да помогне на семействата им да преодолеят необятната мъка. Но размерите на тази трагедия и на личната му загуба бяха съкрушителни и вцепеняващи.
— Каква е твоята оценка на ситуацията, полковник? — попита Худ. Гласът му звучеше твърдо и уверено. Трябваше да звучи така. Заради Огъст.
— Бихме искали да опитаме да пресрещнем групата — продължи Огъст. — Още двама бойци могат да им бъдат от голяма полза при прекосяването на контролираната зона.
— Ние подкрепяме това решение — увери го Худ.
— Но към нас са се запътили многобройни пехотинци — каза Огъст. — Можем ли да се свържем с пакистанците и да им разкажем случилото се?
— Ще се опитаме — отвърна Худ. — Радиото на Фрайдей е в ръцете на лидера им. Тя съвсем не е най- отзивчивият човек, с когото сме работили.
— Тя знае ли за нашето пристигане? — попита Огъст.
— Да, знае — потвърди Худ.
— Правени ли са някакви уговорки с нея? — отново попита Огъст.
Полковникът се интересуваше кой ще дава нарежданията, щом се свържеха с групата.
— С командира на пакистанците не сме водили разговор за това — каза му Худ. — Използвай собствената си инициатива.
— Благодаря — отвърна Огъст. — Само още едно нещо, сър. Скоро ще се стъмни и ни очакват пронизителни ветрове и леден студ. Надявам се, че разполагате с план за непредвидени случаи.
— Тъкмо го разработваме — излъга Худ. — Но все още разчитаме на теб и ефрейтор Мюзикънт да спасите мисията.
— Ще дадем най-доброто от себе си — увери го Огъст.
— Знам. Освен това искаме да се пазите — продължи Худ.
Огъст потвърди, че ще го направят. Също така каза, че веднага ще уведоми Оперативния център, ако успее да открие Майк Роджърс. После прекъсна връзката. Худ изключи спикера. Настъпи дълга тишина.
— Добре ли си? — обърна се Худ към Хърбърт.
Хърбърт бавно поклати глава.
— Там имаше тринадесет души — безизразно каза той.
— Знам.
— Повечето бяха деца.
— Отговорността е моя — припомни му Худ. — Аз заповядах началото на операцията.
— Но аз те подкрепих — отвърна Хърбърт. — По дяволите, нямахме друг избор. Но това е цена, която не трябваше да бъде платена от тях.
Худ беше съгласен, но му се стори някак жалко да го каже на глас. Те бяха професионалисти по разрешаване на кризисни ситуации. Понякога единствената бариера между хаоса и контрола беше човешкият щит. Но макар и подплатен с желязна воля, той си оставаше просто смесица от сухожилия и кости.
Худ мина зад бюрото и погледна компютърния екран. Чувстваше се някак празен. Както Худ, така и останалите знаеха, че мисията крие опасни рискове. Онова, което дълбоко го безпокоеше, беше фактът, че нападението на съюзническите сили не влизаше в числото на тези рискове. Никой не предполагаше, че индийските военни биха стреляли по парашутисти, скачащи от техен собствен самолет и използващи парашутна екипировка, която би могла да бъде ясно идентифицирана като притежание на индийските военновъздушни сили. Предполагаше се, че тази фаза на операцията единствено ще изправи обучените професионалисти срещу природните стихии. Съществуваше голяма вероятност за оцеляването на всеки един от Ударния отряд. Как беше възможно нещата да се объркат до такава степен?
— Полковник Огъст беше прав, че ни трябва резервен план — каза Хърбърт. — Вече не играем по правилата. Трябва да се заловим за работа и да му предоставим…
— Задръж малко — каза Худ. — Нещо не е наред.
— Моля? — възкликна Хърбърт.
