платото от индийците. Бяха в безопасност от допълнителен земен обстрел.
Разнесе се четвърта експлозия. Над и пред Огъст разцъфтяха черно-бели облачета. Той почувства два удара — един в гърдите и един в лявата си ръка. Погледна към гърдите си. Усещаше тъпа болка, но кръв не се виждаше. Може би жилетката го беше предпазила. Или може би полковникът кървеше под материята. Не чувстваше нищо след първоначалния удар, а сърцето му биеше със същия ритъм както преди. Това бяха добри знаци. Сърцето го болеше твърде много за бойците, които току-що беше загубил, за да се грижи за собственото си състояние. Но той знаеше, че трябва да се погрижи. Трябваше да оцелее, за да изпълни мисията. Не само в името на родината си и на милионите животи, заложени на карта, но и заради войниците и приятелите си, които току-що се бяха пожертвали за каузата.
До платото оставаха едва неколкостотин фута. Той видя как двамата от екипа се приземиха. Третият пропусна целта с няколко метра въпреки усилията на единия от командосите да го сграбчи. Огъст използва въжетата, за да маневрира към скалната стена. Спускаше се бързо, но по-скоро щеше да се удари във върха, отколкото да пропусне терасата.
Ръката започна да го боли, но той съсредоточи вниманието си върху скалата. Беше се спуснал под планинските върхове. Възвишенията вече не представляваха заплаха. Те отново се извисяваха над главата му — вкаменените върхове, които го обграждаха и го предпазваха от огъня на индийците. Сега вече врагът се олицетворяваше от долината, разположена от двете страни на платото, и от стърчащите остри скали, които посягаха към гърба му. Въздушните течения, които скалите насочваха нагоре, забавиха хода на Огъст и му позволиха да управлява парашута по-добре. Той реши да се придържа към стръмната скала и да следва извивките й до долу. Всеки път, когато вятърът се опитваше да го отнесе към долината, той се извърташе към скалната стена. Въздухът, който циркулираше между възвишенията, му даваше допълнителна устойчивост. Огъст със сила се приземи на платото и мигновено откачи парашута. Куполът се намачка и се понесе през скалната тераса, докато накрая не се закачи на един триметров камък и не остана да виси там.
Още преди да провери тялото си за наранявания, Брет Огъст свали кислородната маска от лицето си. Въздухът беше рядък, но ставаше за дишане. Огъст огледа платото за другите войници. Лекарят Уилям Мюзикънт и ефрейтор Иши Хонда бяха успели да се приземят. И двамата мъже се намираха близо до ръба на платото. Мюзикънт беше застанал на колене до радиооператора и беше свалил медицинския си колан. Хонда не помръдваше.
Полковникът се изправи на крака и се запъти към тях. През това време опипа гърдите си под жилетката. Бяха сухи. Шрапнелът не беше успял да пробие подсилената материя. Ръката му кървеше, но вледеняващият въздух беше намалил значително шуртенето. За момента пренебрегна раната си. Не можеше да извади от съзнанието си останалите членове на Ударния отряд. Сондра Девон. Уолтър Пъпшоу. Майк. Другите.
Той се концентрира върху войниците, които бяха само на няколко метра от него. И се насили да помисли за следващата стъпка. Все още имаше оръжието си, както и задачата си. Трябваше да се свърже с пакистанската група.
Огъст стигна до мъжете и в този момент осъзна, че нямаше нужда да пита как е Хонда. Радиооператорът дишаше тежко, а изпод жилетката му бликаше кръв. Лекарят се опитваше да почисти двете малки кървящи рани от лявата страна на Хонда. Огъст не можеше да види тъмните очи на ранения. Окулярите на маската му бяха покрити с плътен слой скреж.
— Аз мога ли да направя нещо? — обърна се Огъст към Мюзикънт.
— Да — задъхано каза лекарят. — В отделение седем има преносим интравенозен комплект, а в дванадесет — шишенце атропинов сулфат. Вземи ги. Също и плазмата от отделение осем. Той има още две рани в гърба. Трябва да спра кръвотечението и да го стабилизирам.
Полковникът взе необходимите лекарства. Започна да подрежда интравенозната система. От курсовете по спешна медицинска помощ помнеше, че атропиновият сулфат се използва за намаляването на секреции, включително и кръвозагуба. Лекарството помагаше на пациента в случаи на вътрешни кръвоизливи.
— Добре ли е ръката ви, сър? — попита Мюзикънт.
— Напълно — отвърна Огъст. — Кого се опита да задържиш на терасата?
— Генерал Роджърс — каза лекарят.
Огъст се оживи.
— Ранен ли беше генералът?
— Изглеждаше добре — отвърна Мюзикънт. — Опитваше се да навакса тези няколко фута, но проклетите течения повлякоха парашута му. Не можах да го достигна.
Значи беше възможно Роджърс да е оцелял. Огъст щеше да се опита да се свърже с него чрез радиостанцията.
— След като му прелеем атропина, най-добре се опитай да влезеш в контакт с онези индийски войници — предложи Мюзикънт. — Ако успея да стабилизирам Иши, ще трябва да го закараме в болница.
Огъст сглоби малката система за интравенозно преливане и извади иглата. Щеше да използва радиото на Хонда, за да се свърже с Оперативния център и да ги информира за случилото се. Щеше да даде на Хърбърт координатите на местоположението им и да го помоли да предаде зов за медицинска помощ. Но това беше всичко, което щеше да направи. Двамата с Мюзикънт не можеха да чакат тук. Те трябваше да изпълнят мисията.
Когато нагласи системата, Огъст посегна към сателитния телефон на Хонда. Мюзикънт вече беше свалил раницата му и я беше положил настрани. Подсилената раница очевидно беше претърпяла няколко удара, но самият телефон, изглежда, не беше повреден. Огъст се запита дали Хонда не е положил всички усилия, за да го предпази дори и с цената на собствения си живот.
Точно в този момент ефрейтор Хонда започна да се тресе в конвулсии.
— По дяволите! — възкликна Мюзикънт.
Радиооператорът закашля, а от устата му потече кръв.
— Иши, дръж се! — изкрещя Мюзикънт. — Можеш да го направиш. Дай ми само още минутка, само за това те моля.
Хонда спря да кашля. Тежкото му дишане също изчезна. Цялото му тяло се отпусна.
— Свали жилетката му! — отново изкрещя Мюзикънт. После медикът посегна към медицинския колан и бръкна в един от джобовете му. Извади спринцовка и шишенце адреналин.
Полковник Огъст започна да разкопчава жилетката на Хонда. Когато се надвеси над ранения войник, той забеляза струя яркочервена кръв да се стича между краката на подофицера. Хонда очевидно губеше кръв много бързо, щом се беше събрала толкова ниско.
Огъст видя как кръвта запълзя към коленете на Хонда. Когато издърпа жилетката му, той откри, че вътрешността й е подгизнала от кръв. Шрапнелите от индийските снаряди бяха влезли през долната част на гърба му и бяха излезли през гърдите му. Хонда явно беше попаднал в самия епицентър на детонацията.
Мюзикънт клекна до Иши Хонда. Лекарят широко разтвори коленете си, за да заеме стабилна стойка до пациента. После отметна окървавената риза на Хонда и инжектира стимуланта директно в сърцето му. Огъст държеше ръката на радиооператора. Тя беше леденостудена и неподвижна. Кръвта продължаваше да се стича по скалата. Мюзикънт се отдръпна и изчака. Тялото на Хонда не отговаряше на лекарството. Лицето му беше пепеляво, но не само от студа. Полковникът и лекарят изчакаха още малко.
— Съжалявам — нежно каза Мюзикънт на мъртвия боец.
— Той беше добър войник и храбър съюзник — добави Огъст.
— Амин — отвърна Мюзикънт.
Чак сега Огъст осъзна колко здраво стискаше ръката на Хонда. Той внимателно отпусна хватката си. Огъст беше изгубил приятели във Виетнам. Тази емоционална територия му беше горчиво позната. Но досега никога не беше губил почти целия си отряд. За Огъст цялата тази загуба се олицетворяваше от неподвижното младо лице пред очите му.
Мюзикънт се надигна и прегледа ръката на Огъст. Огъст се учуди от топлината, която беше изпитвал в последните няколко минути. Но след приключването на драмата сърцето му успокояваше своя ход, притокът на кръвта му намаляваше. Студът бързо се настаняваше във вените му. Скоро трябваше да се
