— Гладко, както винаги. Имам един въпрос към теб.
— И какъв е той, Карол?
— Става дума за ДЪГА. Снощната им операция в Испания беше страхотна.
— Ти вътре ли си в това? — попита Ед.
— Как иначе щях да знам името, Ед? Знам, че един от твоите хора го организира. Не мога да си спомня името, онзи дето президентът много го харесва.
— Да, Джон Кларк. Навремето той ми беше трениращ офицер. Много е стабилен. Понаправил е едно- друго тук-там, дори повече от Мери Пат и мен самия. Защо те интересува?
— Новите кодиращи системи за тактически радиовръзки, които АНС изпробва. Имат ли ги вече?
— Не знам — призна директорът. — Те готови ли са вече?
— След около месец. „Е-Системс“ ще бъдат производителят и си помислих, че би трябвало бързо да се подадат на ДЪГА. Искам да кажа, тези момчета са там, на ръба на бръснача. Би трябвало да ги получат първи.
На другия край на линията директорът на Централното разузнаване си припомни, че би трябвало да обръща повече внимание на работата на Агенцията за национална сигурност. Нещо повече, беше си позволил да забрави, че Брайтлинг притежава разрешението „черна карта“, което й осигуряваше достъп до светая светих във Форт Мийд.
— Идеята не е лоша. С кого да говоря за това?
— С адмирал Макконъл, предполагам. Агенцията е негова. Все едно, просто приятелско предложение. Щом в ДЪГА са толкова печени, би трябвало да разполагат с най-добрите играчки.
— Окей, ще видя това. Благодаря ти, Карол.
— Няма защо, Ед. Но може би няма да е лошо да ме въведеш напълно в програмата някой ден, а?
— Да, това мога. Мога да изпратя човек да ти донесе необходимата информация.
— Добре, когато ти е удобно. До скоро.
— До. скоро, Карол.
Защитената линия се прекъсна. Карол се усмихна на телефона. Ед никога нямаше да й зададе въпрос по темата, нали? Тя знаеше името, каза хубави неща за екипа и му предложи помощ, точно както би постъпил всеки лоялен бюрократ. А сега дори разполагаше с името на водача на екипа. Джон Кларк. Трениращ офицер на Ед преди време. Колко лесно беше да получиш нужната ти информация, когато говориш подходящия език. Е, нали точно заради това беше на тази работа, въпреки разочарованията и всичко останало.
Един от хората му направи сметките, изчисли времетраенето на пътуванията и отговорът посочи Англия, точно както беше подозирал. Времевият триъгълник както с Берн, така и с Виена се получаваше някъде край Лондон. Това беше съвсем логично, каза си Хенриксен. „Бритиш Еъруейз“ пътуваха навсякъде и по традиция поддържаха сърдечни отношения с британските власти. Тъй че, които и да бяха тези хора, групата им беше базирана… Херефорд, почти със сигурност беше там. Вероятно беше многонационална — това би я направило политически по-приемлива за други страни. Значи би трябвало да е американска и британска, може би и от други националности също, с достъп до американска техника, като хеликоптера „Сикорски“. Гъс Вернер знаеше за нея… възможно ли беше в екипа да има хора от ФБР? „Вероятно“ — помисли си Хенриксен. Екипът за спасяване на заложници по същество беше полицейска организация, но тъй като неговата задача беше контратероризмът, той практикуваше и тренираше с други подобни организации по света, дори да бяха предимно военни. Задачата в случая беше до голяма степен същата, следователно хората се обменяха… а ЕСЗ на ФБР беше един от най-добрите в света. Така че вероятно някой от ЕСЗ, евентуално дори някой, когото той познаваше, беше в този екип. Би било полезно да разбере кой, но сега- засега това беше твърде много.
Важното в момента беше, че тази международна контратерористична формация представляваше потенциална опасност. Ами ако се прехвърлеха в Мелбърн? Дали това можеше да развали нещо? Със сигурност нямаше да помогне, особено ако в екипа имаше агент от ФБР. Той беше прекарал петнадесет години в Бюрото и не хранеше никакви илюзии по отношение на тези мъже и жени. Те имаха очи, които можеха да виждат, и мозъци, които можеха да мислят, и се вглеждаха във всяко нещо. И така, неговата стратегия да насочи световното внимание към терористичната заплаха и по този начин да си помогне да получи поръчката в Мелбърн можеше да привлече нежелано внимание и към него. По дяволите! Но Законът за непредвидените последици можеше да засегне всеки, нали? Нали затова си беше вкарал главата в торбата — защото неговата работа беше да се справя с непредвидените неща. И ето го сега, все още във фаза на събиране на разузнавателна информация. Трябваше да разбере повече. Истински лошата новина беше, че трябваше да излети за Австралия след по-малко от денонощие и нямаше да може сам да събере повече. Добре. Довечера щеше да вечеря с шефа си и да му предаде това, което вече знаеше, и може би онзи бивш негов кагебеец щеше да продължи да търси. Дотук се беше представил адски добре. Пушач на лула. Хенриксен не преставаше да се удивлява как една толкова дребна подробност може да отвори цяло разследване. Просто трябва да си държиш очите отворени, така излизаше, и да имаш ум в главата.
— Интерлевкенът не върши никаква работа — каза Джон Килгор и отмести поглед от монитора. Екранът на електронния микроскоп беше чист. Чертичките на „Шива“ се възпроизвеждаха безгрижно, поглъщайки междувременно околната тъкан.
— Следователно? — попита доктор Арчър.
— Следователно това е единственият вариант на лечение, който ме притесняваше: — 3-а е страхотно ново откритие, но „Шива“ просто му се присмива и си продължава работата. Това е една страшна буболечица, Барб.
— А обектите?
— Преди малко бях там. Питър е пътник, както и останалите. „Шива“ буквално ги изяжда. Всички имат значителни вътрешни кръвоизливи и нищо не може да спре разкъсването на тъканта. Опитах всичко от наръчника. Тези нещастни копелета нямаше да получат по-добро лечение и в „Хопкинс“. Всички ще загинат. Е — призна той, — ще има някои, чиито имунни системи ще могат да се справят, но това ще бъдат адски редки случаи.
— Колко редки?
— По-малко от един на хиляда, вероятно може би един на десет хиляди. Дори белодробният вариант на чумата не убива всички — напомни й той.
Това беше може би най-смъртоносната болест на планетата и позволяваше само на един от десет хиляди души да оцелее. Някои хора, знаеше тя, имаха такива имунни системи, които убиваха всичко, непринадлежащо на организма им. Тъкмо това бяха хората, които живееха до сто години и повече. Това нямаше нищо общо с пушенето, непушенето, дали ще пиеш едно сутринта или всички други дивотии, които публикуваха по вестниците като тайна на дълголетието. Цялата работа беше в гените. Някои гени просто бяха по-добри от други.
— Е, това не е нещо, от което трябва да се безпокоим, нали?
— Световното население в момента е няколко милиарда. Това прави десет на девета степен души. Правиш една проста сметка и получаваш порядък от десет на пета оцелели. Представи си неколкостотин хиляди души, които няма да ни обичат много-много.
— Пръснати по целия свят — отвърна Барбара. — Неорганизирани, нуждаещи се от ръководство и научно познание, което да им помогне да оцелеят. Как изобщо ще се свържат? Единствените осемдесет души, оцелели в Ню Йорк? А другите болести, които ще се появят след толкова смърт? И най-добрите имунни системи в света не могат да те предпазят от тях.
— Вярно — отстъпи Килгор, после се усмихна. — Ние дори подобряваме соя, нали?
— Да, Джон, подобряваме го. И така, Ваксина Б готова ли е?
Той кимна.
— Преди няколко часа си бих инжекцията. Готова ли си за твоята?
— Разбира се. Ами А?
— Във фризера е, готова за масово производство веднага щом хората изпитат нужда от нея. Когато се наложи, ще можем да я произвеждаме по хиляди литри седмично. Достатъчно, за да покрием планетата —
