увери я той. — Двамата със Стив Берг поработихме над това вчера.
— Може ли някой друг…
— Няма начин. Дори „Мерк“ не могат да се задвижат толкова бързо. А дори и да го направят, ще трябва да използват нашата формула, нали?
Това беше последното коварство. Ако планът за разпространението на „Шива“ по цялото земно кълбо не подействаше, както се надяваха, тогава на целия свят щеше да се подаде Ваксина А, която „Лаборатории Антиген“, подразделение на корпорация „Хоризонт“, „съвсем случайно“ бяха разработили като част от усилията на корпорацията да се помогне на Третия свят срещу хеморагичните трески. Щастливо стечение на обстоятелствата, макар и вече известно в медицинската литература. Джон Килгор и Стив Берг бяха публикували статии за тези болести, оценени високо след големия страх, който Америка и целият свят бяха преживели не толкова отдавна. Следователно медицинските кръгове бяха в течение, че „Хоризонт/Антиген“ работят в тази област, и нямаше да се изненадат, като разберат, че междувременно е създадена ваксина. Дори бяха изпитали ваксината лабораторно и със сигурност бяха установили, че течността проявява всички характеристики на антитела. Но това щяха да са погрешни антитела, а ваксината с живия вирус щеше да се превърне в смъртна присъда за всеки, който я вкараше в кръвоносната си система. Времето от инжектирането до появата на явни симптоми беше програмирано от четири до шест седмици и отново оцелелите щяха да бъдат онези редки щастливи души от дъното на генния кладенец. От един милион щяха да оцелеят по стотина такива хора. Може би и по-малко. „Шива“ наистина се беше оказал едно малко гадно копеле — три години, докато го направят, и колко странно, помисли си Килгор, че се беше оказал толкова лесен за конструиране. Е, това си беше проблем на науката. Генната манипулация беше нова област и тези неща все още бяха непредсказуеми. Тъжното в цялата работа може би беше, че същите хора в същата лаборатория бяха поели по една нова и неочаквана пътека — човешкото дълголетие — и докладваха, че имат сериозен напредък. Какво пък, толкова по-добре. Продължителен живот, за да можеш да оцениш новия свят, който „Шива“ щеше да донесе.
А и напредъкът нямаше да спре. Мнозина от списъка на избраните, които щяха да получат Ваксина Б, бяха учени. На някои от тях новината нямаше да им хареса, след като им я кажеха, но нямаше да имат голям избор, и тъй като бяха учени, скоро щяха отново да се заловят за работата си.
Не всички в Проекта одобряваха това. Някои от радикалните всъщност заявяваха, че включването на лекари противоречало на самия характер на мисията — защото медицината не позволявала на природата да тръгне по собствения си път. Как не! Килгор изсумтя. Добре, ще оставят тези идиоти да си раждат бебетата по селските поля след сутрешното оране или лов, и много скоро подобни идеолози ще се изродят. Той самият смяташе да изследва и да се наслаждава на природата, но щеше да го прави облечен, с обувки и яке, за да се пази от студа. Смяташе да остане културен човек, а не да се върне до стадия на голата маймуна. Умът му се зарея… Щеше да има разпределение на труда, разбира се. Селяци, които да отглеждат храната и да се грижат за добитъка, който те щяха да ядат — или ловци, да стрелят бизоните, чието месо беше по-здравословно, тъй като съдържаше по-малко холестерол. Бизонът щеше да се върне много бързо. Житата щяха да растат диви и те щяха да нараснат, тлъсти и здрави, особено след като хищниците бяха така безмилостно избити, тъй че щяха да бъдат по-бавни за хващане. Домашният добитък също щеше да нарасне, но най-накрая щеше да бъде надвит от бизоните — много поздрава порода, по-пригодена за волен живот. Килгор искаше да види това, да види огромните стада, покривали някога Запада. Искаше да види и Африка.
Това означаваше, че Проектът се нуждае от самолети и пилоти. „Хоризонт“ вече разполагаше със собствени бизнес-самолети G-V, способни да прекосят по-голямата част от света, следователно се нуждаеха от големи екипи хора, които да ръководят и поддържат няколко летища — в Замбия например. Искаше да види Африка дива и свободна. Докато се стигнеше до това, щяха да минат вероятно десетина години, а това не беше кой знае колко. СПИН вече обезлюдяваше този континент с гадна скорост, а „Шива“ само щеше да направи този процес по-бърз, така че Черният континент щеше отново да се освободи от човека и той самият щеше да може да отиде там и да оцени природата в цялата й слава… и може би да застреля някой лъв, за да си направи постелка за дома си в Канзас? Някои хора в Проекта сигурно щяха да вдигнат шум до Бога за това, но какво значи един лъв повече или по-малко? Проектът щеше да спаси стотици хиляди лъвове, може би милиони, свободни да скитат и ловят своята плячка. Какъв Прекрасен нов свят щеше да бъде, след като се премахне паразитният вид, който така упорито се трудеше, за да го унищожи.
Чу се сигнал. Той се извърна и погледна контролния пулт.
— Това е Ърни, М5… изглежда, е получил сърдечен удар.
— Какво ще направиш? — попита Барбара Арчър. Килгор стана.
— Ще ида да се уверя, че е умрял. — Наведе се, за да избере камера за големия монитор на бюрото си. — Ето, можеш да гледаш.
След две минути той се появи на екрана. Там вече беше един от санитарите, но не правеше нищо, освен да гледа. Тя видя как Килгор провери пулса на човека, после погледна очите му. Въпреки че си беше бил Ваксина Б, Килгор използваше ръкавици и маска. Е, това донякъде беше логично. После той се изправи и изключи контролната апаратура. Санитарят извади интравенозните тръбички и покри тялото с чаршаф. Килгор посочи вратата и скоро санитарят подкара количката към крематориума. Килгор се забави, за да огледа другите обекти, и дори като че ли размени няколко думи с един от тях, преди най-после да се скрие от екрана.
— Предполагах го — каза той, след като се върна в контролната зала, вече без защитната екипировка. — Сърцето на Ърни не беше много добре и „Шива“ прояде точно него. Уендъл ще е следващият, М2. Може би утре сутринта. Черният дроб е извън строя.
— Какво става с контролната група?
— При Мери, Ж4, след два дни ще се появят явните симптоми.
— Значи системата за доставка действа?
— Като магия. — Килгор си сипа кафе и седна. — Всичко действа, Барб, а компютърните проекции изглеждат по-добре, отколкото изискваните от нас параметри. Половин година след началото светът ще се превърне в съвсем различно място.
— Все още се притеснявам за тази половин година, Джон. Ако някой се досети… последният им съзнателен акт ще бъде да ни избият до един.
— Точно затова си имаме оръжия, Барб.
— Нарича се ДЪГА — съобщи им той, след като беше получил най-добрата информация за деня. — Базирана е в Англия. Организирана е от човек на име Джон Кларк, който очевидно е шефът на формацията.
— Звучи логично — каза Хенриксен. — Многонационална, нали?
— Така мисля — потвърди Джон Брайтлинг.
— Да — намеси се Дмитрий Попов. — Всичко това е логично, някакъв вид единица на НАТО, предполагам, базирана в Херефорд?
— Точно така — каза Хенриксен. — Между другото, много хубава работа, дето се сети кои са.
Попов сви рамене.
— Всъщност беше много просто. Трябваше да го предположа по-рано. Въпросът ми сега е, какво искате от мен по случая?
— Мисля, че трябва да научим повече — каза Хенриксен и хвърли поглед към шефа си. — Много повече.
— Как ще го направиш? — попита Брайтлинг.
— Не е трудно — увери го Попов. — Знаеш ли къде да гледаш… битката е почти спечелена. Просто отиваш и гледаш. А и аз вече съм вътре, нали?
— Искаш ли да поемеш нещата? — попита Джон руснака.
— Естествено. — „Ако ми платиш за това.“ — Има някои рискове, но…
— Какви рискове?
— Работил съм в Англия. Има вероятност да имат снимката ми, макар и под друго име, но не мисля, че е възможно.
— Можеш ли да нагласиш акцента? — попита Хенриксен.
