— Естествено, старче — отвърна Попов с широка усмивка. — Ти във ФБР ли си бил?
— Аха.
— Тогава знаеш как става. Мисля, че една седмица ще е достатъчна.
— Окей — каза Брайтлинг. — Летиш още утре.
— Пътни документи? — попита Хенриксен.
— Имам няколко комплекта, всички са нови и изрядни — увери го бившият офицер от разузнаването.
„Хубаво нещо е да имаш професионалист в щата си“ — каза си Хенриксен.
18. Погледи
Попов взе сутрешния полет. Досега никога не беше летял на „Конкорд“ и вътре му се стори малко претъпкано, въпреки че имаше достатъчно място да си опъне човек краката. Той се разположи в седалката си С-4. Междувременно, на друг терминал, Бил Хенриксен седеше в първа класа в американския БС-10 за полета си до Лос Анджелис.
„Уилям Хенриксен“ — помисли си Дмитрий Аркадиевич Попов. Работил в Екипа за освобождаване на заложници на ФБР и експерт по контратероризъм, президент на международна консултантска фирма по охраната и сигурността, сега той тръгваше за Австралия, за да потърси консултантски договор за охраната на Олимпийските игри… как този фактор се съвместяваше с онова, което Попов вършеше за корпорация „Хоризонт“ на Джон Брайтлинг? Какво точно правеше той… по-точно, на каква идея служеше? С каква цел? Беше сигурен, че ще му платят върхов хонорар в зелено — той дори не беше повдигнал въпроса за заплащането по време на вечерята, защото беше сигурен, че ще получи каквото поиска. Мислеше в порядъка на $ 250 000 само за тази задача, въпреки че тя криеше известни рискове, без да се брои шофирането по британските правила за движение. 250 000? Може би повече. В края на краищата тази операция изглеждаше твърде важна за тях.
Но как един експерт по тероризма и един експерт по контратероризма се съчетаваха в един и същи план? Защо бяха реагирали толкова бързо на неговото откритие, че съществува някаква нова контратерористична организация? Това беше важно за тях… но защо? Какво, по дяволите, целяха тези хора? Той поклати глава. Беше толкова умен, а въпреки това нямаше и смътна представа. А искаше да разбере, сега още повече от всякога.
За сетен път това, което го безпокоеше, беше незнанието. Безпокоеше? Да, сега той беше обезпокоен. В КГБ никога не бяха толерирали любопитството, но дори и те знаеха, че на хората от разузнаването трябва да се казва нещо, и затова заедно със заповедите за операцията вървяха и обяснения… а и най-малкото тогава той знаеше, че служи на своята страна. Каквато и информация да събереше, което и лице от чужда националност да вербуваше, всичко това целеше да направи неговата страна по-сигурна, по-знаеща и по- силна. Това, че всички усилия се бяха провалили, не беше по негова вина. Не КГБ беше провалил Държавата. Напротив, тъкмо Държавата бе провалила КГБ. Той беше служител на най-великолепната разузнавателна служба в света и бе запазил гордостта от нейните възможности, както и от своите.
Но ето че сега не знаеше какво прави. Очакваше се да събере информация, което за него беше доста лесно, но не знаеше защо. Нещата, които бе разбрал по време на вечерята снощи, само бяха разтворили още една врата към една нова загадка. Всичко толкова много приличаше на някакъв холивудски филм за конспирации или на някакъв шпионски роман, за чийто край той все още не можеше да се досети. Щеше да си получи парите и да си свърши работата, но за първи път се чувстваше неловко и това никак не беше приятно.
— Някакъв напредък, Бил?
— Не много — отговори Тоуни. — Испанците са идентифицирали двама от терористите като баски сепаратисти и французите смятат, че са различили един свой гражданин, но това е всичко. Предполагам, че бихме могли да помолим Карл ос за информация, но се съмнявам, че ще се съгласи да сътрудничи… а и той може да не е наясно кои бяха тия педерасти.
— Да — каза Кларк. — Знаеш ли, Динг е прав. Един такъв инцидент можеше да се очаква, но три за толкова кратък срок, откакто сме тук, изглеждат много. Дали е възможно някой преднамерено да им отвързва каишките, Бил?
— Предполагам, че е възможно, но кой би го направил… и защо би го правил? — попита на свой ред Тоуни.
— Да се върнем малко. Задръж засега на частта „кой“. Кой има такава възможност?
— Някой, който е имал достъп до тях през 70-те и 80-те години… това означава някой, който е вътре в движението, или някой, който ги е контролирал, „влияел“ им е, тоест някой отвън. Това би означавало някой от типа на КГБ. По презумпция този юнак би трябвало да им е бил познат, да е разполагал с възможности да се свърже с тях и по този начин да може да ги активизира.
— И трите групи се оказаха силно идеологически…
— Точно затова свръзката им би трябвало да е някой бивш… или може би все още действащ?… офицер от КГБ. Някой, комуто са вярвали… нещо повече: авторитет, който те са признавали и зачитали. — Тоуни отпи от чая си. — А това означава офицер от разузнаването, вероятно с доста висок чин, с когото са работели едно време, някой, който е контактувал с тях по време на обучението им и докато са получавали поддръжка от Източния блок.
— Германец, чех, руснак?
— Руснак — отвърна Тоуни. — Не забравяй, че КГБ позволяваха на колегите си от другите страни от Източния блок да работят само под прякото им ръководство… Принципът „стой настрана“ в тези отношения винаги е бил тънък при тях, Джон. И той беше предназначен повече за собственото им удобство, отколкото за нечие друго. „Прогресивните елементи“ и други глупости. Обикновено ги тренираха край Москва, а после ги разквартируваха по явки в Източна Европа, главно в Източна Германия. След като ГДР се срина, се сдобихме с доста материал от старата източногерманска ЩАЗИ. В момента няколко мои колеги в Сенчъри Хауз преравят информацията. Това ще отнеме време. За съжаление, тя така и не е била компютъризирана, нито обвързана с препратки. Финансови проблеми — обясни Тоуни.
— Защо не се обърнем направо към КГБ? По дяволите, та аз съм се срещал с Головко!
Тоуни не знаеше това.
— Майтапиш се!
— Как смяташ, че двамата с Динг успяхме да проникнем толкова бързо в Иран под руско прикритие? Да не мислиш, че ЦРУ може да организира такава операция, Бил? Не, Головко го уреди, а двамата с Динг бяхме в кабинета му преди да отлетим към Техеран.
— Е, ами щом можеш, защо не опиташ?
— Трябва да получа пълномощия от Лангли.
— Мислиш ли, че Сергей ще ни съдейства?
— Не съм сигурен — призна Джон. — В най-добрия случай шансовете са равни. Но преди да направя такова нещо, трябва да имам добра представа какво точно искам. Това не е риболов. Трябва да бъде добре насочено.
— Мога да проверя с какво разполагаме като име на офицер от разузнаването, който да е работил с тях… Проблемът е, че няма да е истинско име, нали?
Кларк кимна.
— Вероятно не. Знаеш ли, трябва да се помъчим да спипаме някой от тези хора жив. Малко е трудно да разпитваш труп.
— Такава възможност досега не ни се е отваряла — изтъкна Тоуни.
„А дори и да хванем някой жив, можем ли да сме сигурни, че знае това, което ни е необходимо?“ — помисли си Кларк. Но все отнякъде трябваше да се започне.
— Берн беше банков обир — продължи Тоуни. — Виена беше опит за похищение, а според това, което каза хер Остерман, онези са търсели нещо, което не съществува — частни компютърни кодове на „вътрешни лица“ в международната търговска система. Най-пресният инцидент приличаше много на нещо от 70-те години.
