— Вероятно „не“, с удивителна — призна директорът. — Но както вече казах, Джон ме накара да се позамисля.
— Разбирам логиката, Дан. Ако светът научи, може би някои хора ще се замислят сериозно, но пък други ще започнат да задават въпроси, ще се появят репортери и много скоро ще видиш лицата на хората ни на първата страница на „Ю Ес Ей Тудей“, със статии как са се издънили в някоя задача, написана от някой, който дори не знае как се слага пълнител.
— Могат да забранят да се пише по темата в Англия — напомни му Мъри. — Поне в местните вестници няма да ги има.
— Чудесно, тогава ще се появят във „Уошингтън Поуст“, а него никой не го чете, нали? — изсумтя Вернер.
А той самият много добре знаеше проблемите, които ЕСЗ на ФБР си беше навлякъл с Уейко и Руби Ридж. Медиите бяха прецакали предаването на събитията и в двата случая — както обикновено.
— Колко души знаят за ДЪГА?
— Почти сто… доста голям брой за тайно формирование. Сигурността им все още не е нарушена, доколкото знам, но…
— Но както казва Бил Хенриксен, всеки, който знае разликата между „Хюи“ и „Найт Хоук“, ще съобрази, че в работата в Световния парк има нещо странно. Трудно е да се пазят тайни, нали?
— Адски трудно, Гъс. Както и да е, ще помислиш малко по въпроса, нали?
— Ще помисля. Нещо друго?
— Да, също от Кларк… дали три терористични инцидента след учредяването на ДЪГА не са малко множко? Дали някой не би могъл да отваря клетките с лошите и да ги пуска на свобода? Ако е така, то кой, и ако е така, защо?
— За Бога, Дан, та ние получаваме европейската разузнавателна информация от тях, забрави ли? Кой беше разведката при тях?
— Бил Тоуни е главният аналитик. Шесторка, много добър между другото… познавам го от времето, когато бях аташе в Лондон. Той също не знае. Чудят се дали някой от КГБ или нещо подобно не обикаля и не буди старите вампири да смучат кръв.
— Ако е така, не може да се похвали с кой знае какъв успех. Операциите носеха известен белег на професионализъм, но не достатъчно. По дяволите, Дан, ти много добре знаеш упражнението. Ако лошите се задържат на едно място повече от един час, се спускаме върху тях като торнадо и ги ликвидираме в мига, в който се прецакат. Професионални терористи или не, те не са добре тренирани, не разполагат с нашите ресурси и рано или късно ни отстъпват инициативата. Единственото, което ни трябва да знаем, е къде са, не помниш ли? След което мълнията е в нашите ръце… Но това, което не мога да направя, е да свърша тяхното разузнаване заради тях. Те са по-близо до източниците от нас и се обзалагам, че така или иначе не ни пращат всичко, с което разполагат.
— Не могат. Твърде много е, за да го пращат по факса.
— Разбирам. И съм съгласен — три сериозни инцидента изглеждат много, но не можем да кажем дали е просто съвпадение, или част от някакъв план. Трябва да имаме кого да попитаме. Например някой жив терорист. Момчетата на Кларк не са хванали нито един жив досега, нали?
— Не са — съгласи се Мъри. — Това не е част от задачата им.
— Тогава кажи им, че ако искат здраво разузнаване, трябва да разполагат с някой със здрав мозък и уста, след като стрелбата свърши.
Но това никак не беше лесно. Също както да хванеш жив тигър е много по-трудно, отколкото да го убиеш. Трудно е да спипаш някой, който държи автомат и е готов да го използва. Дори стрелците на ЕСЗ, които се бяха обучавали да ги хващат живи, за да ги изправят пред съдията, та да ги опандизят в Марион, Илинойс, не се справяха добре в това отношение. А ДЪГА беше съставена от военни, за които глезотиите на закона изглеждаха малко чужди. Хагската конвенция определяше правила за водене на война много по- обтекаеми от всичко, което можеше да се намери в конституцията на Америка. Нямаш право да убиваш пленници, но нали преди да станат пленници първо трябва да ги плениш — а това беше подробност, на която армиите обикновено не наблягаха.
— Нашият приятел Кларк все още ли се нуждае от наставленията ни? — попита Вернер.
— Какви ги говориш! Че той все пак е на нашата страна.
— Той е добър човек, да. По дяволите, Дан, запознах се с него, докато съставяха екипа на ДЪГА, и се съгласих да вземе един от най-добрите ми бойци, Тими Нунън, и наистина ще ти призная, че дотук свърши голяма работа… всъщност три. Но той не е от нас, Дан. Той не мисли като ченге. Обаче ако иска по-добро разузнаване, трябва да направи точно това. Кажи му го непременно.
— Ще му го кажа — обеща Мъри.
— И какво се очаква от нас? — попита Стенли. — Да избиваме с изстрел шибаните пушки от ръцете им? Това става само на кино, Джон.
— Вебер направи точно това, не помниш ли?
— Да, но това беше против правилата и двамата с теб адски добре знаем, че не можем да го позволим — възрази Алистър.
— Хайде, Ал, ако искаме по-добра разузнавателна информация, трябва да хванем някои от тях живи, нали?
— Чудесно, стига да е възможно. А такава възможност има много рядко, Джон. Страшно много рядко.
— Знам — отстъпи ДЪГА Шест. — Но не можем ли поне да накараме момчетата да помислят по въпроса?
— Възможно е. Но да вземем такова решение в движение е трудно.
— Трябва ни информация, Ал — настоя Кларк.
— Наистина, но не и с цената на смъртта или раняването на някой от хората ни.
— Всичко в този живот е компромис — отбеляза ДЪГА Шест.
— Разбира се, но…
— „Но“, трънки. Щом ни трябва, дай да измислим как да я добием — настоя Кларк.
— Ние не сме полицейски инспектори, Джон. Това не е част от задачата ни.
— Тогава ще променим задачата. Ако има възможност да хванем някого жив, ще се опитаме. Ако не, винаги можем да го гръмнем в главата. Онзи, дето Хомър го чукна в корема например. Добре, той си го заслужаваше и стърчеше на открито с оръжие в ръце, и нашето обучение диктуваше: убий, и разбира се, Джонстън пое целта и реши да му прати честитка, защото онзи си го просеше… но щеше да е също толкова лесно да му счупи капачката на коляното и сега щяхме да разполагаме с човек, който да говори, и може би щеше да пропее, като повечето от тях, и може би щяхме да знаем нещо, което сега адски сигурно искаме да знаем, така ли е?
— Така е, Джон — отстъпи Стенли.
Да се спори с Кларк не беше лесно. Той беше дошъл в ДЪГА с репутацията на специалист по извиване на ръце и чупене на пръсти в ЦРУ — но всъщност съвсем не беше такъв човек, напомни си британецът.
— Ние просто не знаем достатъчно, а аз никак не обичам да не знам достатъчно. Смятам, че Динг е прав. Някой насъсква тези копелета. Ако успеем да разберем нещо за това, може би ще засечем този тип и ще накараме местните ченгета да го приберат, после може би ще си поприказваме най-приятелски с него — и може би крайният резултат ще е по-малко инциденти, заради които да излизаме и да поемаме риска. — Крайната цел на ДЪГА всъщност беше малко странна: да обучиш хората си за операции, които да се случват все по-рядко, ако изобщо се случват, и да се превърнеш в противопожарна команда в един град, в който пожари няма.
— Добре, Джон. Но първо трябва да поговорим с Питър и Доминго.
— Тогава утре сутринта. — Кларк стана от бюрото си. — Какво ще кажеш за една бира в клуба?
— Дмитрий Аркадиевич, сто години не съм те виждал! — възкликна мъжът.
— По-точно четири — каза Попов.
Намираха се в един лондонски пъб31 на три преки от руското посолство. Попов беше дошъл тук заради евентуалната възможност да се мерне някой от бившите му колеги,
