доказало, но бяха длъжни да го потвърдят с напълно здрави пациенти, мъже и жени, просто за да са сигурни. Колко лошо за нея, помисли си той, защото тя си имаше лице и име, което вървеше с номера й. Колко лошо и за милионите… всъщност милиардите други. Но с тях щеше да е по-лесно. Сигурно щеше да вижда лицата им на телевизора, но телевизорът не е нещо реално, нали? Просто точки върху един фосфорен екран.
Идеята беше от проста по-проста. Един плъх е равен на едно прасе, което е равно на едно куче, което е равно на едно момче — в случая на жена. Всички те имаха еднакво право на живот. Бяха извършили подробни изпитания на „Шива“ върху маймуни, за които той се оказа изцяло смъртоносен, и той самият беше наблюдавал всички тези изпитания и беше споделял болката на полуразумните животинчета, които изпитваха болка точно толкова истински, колкото я изпитваше и Ж4, макар че в случая с маймуните прилагането на морфин не беше възможно и той бе ненавиждал това — мразеше да причинява болка на невинни същества, на които не може да поговори и на които не може да обясни нещата. И макар да беше оправдано от гледна точка на голямата картина — те щяха да спасят милиони, милиарди животни от хищническото поведение на хората — да гледа страданието на едно животно за него и колегите му беше трудно поносимо, защото те държаха на всички живи същества, малки и големи, и много повече на малките, невинните и беззащитните, отколкото на по-големите, двукраки същества, които не даваха и пукнат грош за тях. Както сигурно и Ж4, въпреки, че не бяха я питали. Защо да усложняват проблема? Той отново сведе поглед към леглото. Ж4 вече се беше вцепенила от наркотика. Тя поне, за разлика от опитните животни, не изпитваше болка.
— За какво по-точно става дума? — попита шефът по защитената телефонна линия.
— Нямам представа, но не забравяйте, че той е сериозен човек. Полковник от Четвърти отдел, Управление С.
— Да, знам го. Прекара доста време във Фенстервалде и Карлови Вари. Съкратиха го. С какво се занимава сега?
— Не знам, но ни предлага информация за този Кларк в замяна на някои от нашите данни. Предлагам да направим сделката, Василий Борисович.
— Кларк ни е познато име. Той се е срещал лично с Борис Николаевич — отвърна началникът на отдела на своя резидент. — Той е старши полеви офицер, първоначално от паравоенен тип, но също така беше инструктор в академията на ЦРУ във Вирджиния. Знаем, че е близък с Мария Патриция Фолиева и нейния съпруг. Казват също, че е доверено лице на американския президент. Да, смятам, че сегашната му дейност би представлявала интерес за нас.
Телефонът, по който разговаряха, представляваше руска версия на американския СТУ-3, чиято технология беше открадната преди три години от един екип, работещ за Управление Т на Първо главно управление. Вътрешните микрочипове, които бяха копирани раболепно, изкривяваха входящите и изходящите сигнали през 128-битова кодираща система, чийто кодиращо-декодиращ ключ се сменяше на всеки час и освен това се сменяше за всеки индивидуален ползвател, чиито лични кодове се набираха чрез входящите пластмасови ключове. Системата СТУ беше надвила най-отчаяните усилия на руснаците да я разбият и те бяха решили, че американците имат същия проблем — в края на краищата Русия в продължение на векове беше давала най-добрите математици на света, но и най-добрите от тях не бяха в състояние да предложат дори теоретичен модел за разбиване на изкривяващите сигналите „скрамблинг“- системи.
Но американците, прилагайки квантовата теория към комуникационната сигурност, бяха създали толкова сложна декодираща система, че едва неколцина специалисти от директорат Зет от Агенцията за национална сигурност я разбираха. А и това не им беше необходимо. Разполагаха с най-мощните суперкомпютри в света, които да вършат същинската работа. Те бяха разположени в подземията на просторната сграда на Главната квартира на АНС. Най-мощната машина там бе изградена от компания, която впоследствие беше банкрутирала — супер-конекторът на „Тинкинг Машинс, Инкорпорейтид“ от Кеймбридж, Масачузетс. Машината, конструирана по специална поръчка за АНС, беше стояла на практика неизползваема почти шест години, защото никой не беше успял да й състави програма за достатъчно ефикасна дейност, но приложението на квантовата теория беше променило и това и сега машинното чудовище щракаше и пиукаше доволно, докато операторите му се чудеха дали ще се намери някой, който да конструира следващото, още по-мощно поколение.
Всякакви сигнали постъпваха във Форт Мийд, от целия свят, и един от тези източници включваше ГКЩ, британския Генерален комуникационен щаб в Челтнам, службата-посестрима на АНС в Англия. Британците знаеха чии са всички телефони в руското посолство — руснаците не бяха променили номерата им дори и след разпадането на СССР, — а точно този се намираше на бюрото на резидента. Качеството на звука не беше достатъчно добро за разпознаване на гласа, тъй като руската версия на системата СТУ дигитализираше сигналите по-малко ефикасно от американската, но след като кодировката се разбиеше, думите се разпознаваха лесно. Дешифрираният сигнал се прехвърляше на друг компютър, който превеждаше руския разговор на английски. Тъй като сигналът беше от лондонския резидент до Москва, беше поставен на върха на електронния куп, кодировката му бе разбита и бе разпечатан по-малко от час след като беше преведен. Резултатът незабавно беше препратен до Челтнам, а във Форт Мийд го предадоха на дежурния, чието задължение беше да изпраща прихваната информация до хора, които може да се интересуват от съдържанието й. В този случай тя беше предадена направо до директора на Централното разузнавателно управление, тъй като очевидно засягаше самоличността на един „призрак“, също и на заместник-директора, тъй като всички „призраци“ работеха за нея. Първата личност беше по-заета от втората, но това нямаше значение, тъй като втората личност беше омъжена за първата.
— Ед? — каза жена му.
— Да, скъпа? — отвърна Фоли.
— Някой в Кралството се опитва да идентифицира Джон Кларк.
При тази новина очите на Ед Фоли се ококориха.
— Наистина ли? Кой?
— Лондонският резидент е говорил с шефа си в Москва, а ние сме го прихванали. Съобщението трябва да е при теб, Еди.
— Окей. — Фоли вдигна купчината разпечатки и ги прелисти. — Намерих го. Хмм — каза той по телефона. — Човекът, който е искал информацията, Дмитрий Аркадиевич Попов, бивш полковник в… охо, бивш специалист по тероризма? Мислех, че са ги разкарали… окей, наистина са разкарани, той поне — със сигурност.
— Да, Еди, човек по тероризма се интересува от ДЪГА Шест. Не мислиш ли, че това е интересно?
— Права си. Да го пратим на Джон?
— Естествено — отвърна тя.
— Нещо за Попов?
— Прекарах името през компютъра. Няма нищо — отвърна жена му. — Отварям ново досие. Може би британците имат нещо.
— Искаш да се обадя на Базил ли? — попита ДЦР.
— Да видим първо какво ще развием ние самите. Да пратим обаче факса на Джон веднага. До скоро, Зайко-Байко.
— Бил — каза Джон по служебната линия след четиридесет минути. — Би ли дошъл в кабинета ми?
— Идвам, Джон. — След две минути Бил Тоуни отвори вратата и попита още от прага: — Какви са новините?
— Виж това. — Кларк му подаде четирите страници на превода.
— Кошмар! — възкликна офицерът от разузнаването още щом мина на втора страница. — Дмитрий Аркадиевич Попов. Не ми светва нищо… аха, разбирам, и в Лангли не знаят това име. Какво пък, човек не може да ги знае всичките. Да взема да питам в Сенчъри Хауз?
— Мисля, че си обменяме списъците с досиетата, но няма да навреди. Май ще излезе, че Динг е прав. Колко ще заложиш, че това е нашият човек? Кой е най-добрият ти приятел в Службата за сигурност?
— Сирил Холт — отвърна веднага Тоуни. — Помощник-директор. Познавам го още от Ръгби — беше една
