такъв висок дух, Джон. Бачкането в Световния парк просто повдигна духа на всички. Мисля, че можем да завладеем целия свят, ако лошите се подредят както трябва.
— Орелът изглежда много добре в клуба, нали?
— Страхотен е, мистър К. От това кошмари няма… е, с изключение на момиченцето. Не беше никак забавно, въпреки че е било смъртно болно, нали? Но им скъсахме задниците на тия копелета, а мистър Карлос си е в клетката. Не мисля, че някой ще се опита повече да го отървава.
— И той самият го знае, така ми каза французинът. Чавес стана.
— Добре. Трябва да тръгвам. Дръж ме в течение, окей?
— Разбира се, Доминго — обеща ДЪГА Шест.
— А ти с к’во се занимаваш? — попита водопроводчикът.
— Продавам водопроводни инструменти. Ключове и така нататък, заводски цени за дистрибутори и търговци на дребно.
— Виж ти. Нещо полезно?
— Водопроводни ключове „Риджид“, американската марка. Най-добрите в света и имат доживотна гаранция. Ако някой се счупи, подменяме го безплатно, дори след двайсет години. И други неща също, но ключовете „Риджид“ са най-добрата ми стока.
— Наистина ли? Чувал съм за тях, но никога не съм ги използвал.
— Механизмът им е по-здрав, отколкото на английските „Стилсън“. Пък и ги подменяме. Обаче да ти кажа, продавам ги от… колко? Четиринайсет години май ще станат и съм имал само един случай със счупен ключ. А съм продал хиляди.
— Хм. Аз счупих един ключ миналата година.
— Имаш ли проблеми в базата?
— Ха! Какви проблеми? Водопроводът си е водопровод. Някои от нещата, които поправям, са доста стари — водните охладители например. Да намираш части за тия проклети неща е сръткава работа, а те не щат да ги подменят с нови, бюрократите му с бюрократи. Могат да харчат хиляди седмично за патрони за тъпите им автомати, но да купят няколко нови водни охладители, които хората ще използват всеки ден — това не може! — Човекът се изсмя и отпи от бирата.
— Що за хора са те?
— СВС ли? Свестни момчета, учтиви. С колегите нямаме проблеми с тях.
— А американците? — попита Попов. — Разбираш ли, не познавам такива хора, но всеки е чувал за тях — как си вършели работата по техен си начин и…
— Виж, това не е по моята част. Искам да кажа, те са отскоро в базата, но двама-трима, за които съм бачкал, са точно кат’ наште — май ти казах, че се опитват и бакшиш да ни пускат! Янкита, ще им се не види! Ама са приятни хора. Повечето си имат хлапета, мили дечица. Сега някои се учат да играят истински футбол, не кат’ техния. А ти за к’во обикаляш насам?
— Да се срещна с местните железари и местния дистрибутор. Може да излезе нещо.
— Лий и Допкин? — Водопроводчикът поклати глава. — И двамата са стари гадняри. По-лесно ще се оправиш с малките магазинчета, отколкото с тях.
— Ами твоят склад? Не мога ли на теб да продам някои инструменти?
— Аз нямам много бюджет… но, к’во пък, мога да ги видя тия ключове.
— Кога да намина?
— Охраната, приятел, тук е много здрава. Няма да те пуснат с кола до базата… но, к’во пък, аз мога да те вкарам с мене — да речем, утре следобед?
— Става. Кога?
— Ами следобед. Мога да те взема оттук.
— Да — каза Попов. — Става.
— Чудесно. Ще му ударим един селски обяд тук и после ще те закарам с мене.
— Ще дойда по обед — обеща Попов. — С инструментите.
Сирил Холт беше малко над петдесетте и имаше уморения вид на дългогодишен чиновник. Облечен във великолепно скроен костюм и със скъпа вратовръзка — хората тук, беше установил Кларк, се обличаха великолепно, но не и евтино — той се здрависа с всички присъстващи и седна.
— И така — каза Холт, — разбирам, че имаме малък проблем.
— Прочетохте ли прихванатия разговор?
— Да. — Холт кимна. — Добра работа на вашите момчета от АНС. — Не беше нужно да добавя, че е добра работа и на неговите момчета, идентифицирали линията, използвана от резидента.
— Какво ще ми кажете за Кириленко? — попита Кларк.
— Компетентен мъж. Има персонал от петнайсет полеви офицери и може би още няколко помощници, които правят доставките и така нататък. Това са „легалните“, с дипломатическо покритие. Има и нелегални, разбира се, които му снасят информация. Познаваме двама, прикрити като бизнесмени, правят реален бизнес в добавка към шпионажа. Трупаме още данни. Във всеки случай, Ваня е компетентно, способно момче. Прикритието му е трети секретар в посолството, върши си дипломатическите задължения като истински дипломат и допада на хората, с които влиза в контакт. Интелигентен, остроумен, добър момък, с когото можеш да си изпиеш бирата. Странно, пие повече бира, отколкото водка. Изглежда, тук, в Лондон, му харесва. Женен, с две деца, без лоши навици, които да са ни привлекли вниманието. Жена му не работи, но не сме забелязали нещо прикрито от нейна страна. Обикновена домакиня, доколкото можем да преценим. Също се харесва в дипломатическите среди. — Холт им показа една снимка. — Сега — продължи той, — точно вчера, нашият приятел изпи една приятелска халба в любимия си пъб. Той е на няколко преки от посолството в Кенсингтън, близо до двореца — посолството датира от царско време, точно като посолството им във Вашингтон — и този пъб е доста шик. А това тук е увеличената снимка на типа, с когото си е пил бирата. — Той показа друга снимка.
Лицето, забелязаха Кларк и Тоуни, изглеждаше повече от обикновено. Мъжът имаше кафява коса и очи, никакви особени белези, и беше толкова различим, колкото железен контейнер за боклук в задна улица. Лицето му беше напълно безизразно. Можеше да са обсъждали футбола, времето или как да пречукат някой, който не им харесва — не можеше да се определи.
— Има ли си постоянно място — попита Тоуни.
— Не, обикновено сяда до бара, но понякога и на скамейка, и рядко на едно и също място два пъти поред. Мислехме дали да не монтираме подслушваща „буболечка“ — поясни Холт, — но технически е трудно, кръчмарят ще разбере, че кроим нещо, а е много съмнително дали ще получим нещо полезно от този ход. Английският му е съвършен, между другото. Кръчмарят, изглежда, смята, че е британец от северните краища на страната.
— Той знае ли, че го следите? — попита Тоуни.
Холт поклати глава.
— Трудно е да се каже, но не мислим. Наблюдателните екипи се сменят, а те са от най-добрите ми хора. Посещават този пъб редовно, дори когато него го няма, в случай, че си има човек там за контранаблюдение. Сградите наоколо позволяват да го проследим много лесно с камера. Забелязали сме няколко възможни „изтривалки“, но и двамата знаете как е — всички се сблъскваме с непознати хора по многолюден тротоар. Не всеки път това е „изтривалка“. Тъкмо затова учим полевите си агенти да го правят. Особено когато улиците са пълни — можеш да монтираш дузина камери за заподозрения и пак да не забележиш, че го е направил.
Кларк и Тоуни кимнаха. „Изтривалките“ съществуваха може би откакто съществува шпионският занаят. Крачиш по улицата и в най-лошия случай изглежда все едно че си се сблъскал с някого. Междувременно неговата ръка пъха нещо в твоята или пуска нещо в джоба ти, и с минимална практика това действие е почти невидимо дори за хора, които следят за него. За да бъде успешно, само един от двамата трябва да носи нещо отличително, и това може да бъде карамфилче на ревера, цветът на вратовръзката или начинът, по който си държиш вестника, или слънчевите очила, или какъвто и да е друг белег, известен само на участниците в тази мини-операция. Това беше най-простият пример на полево упражнение, най-лесното за използване и по тази причина беше истинско проклятие за контраразузнавателните агенции.
