Америка, а другата — лекарка, в момента омъжена за някой си Доминго Чавес… още един полеви офицер от ЦРУ! — забеляза Попов, тридесет и няколко годишен. Доминго Естебанович, който също се беше срещал с Головко и очевидно беше партнирал на старшия си. И двамата бяха паравоенни офицери… дали и този Чавес също не беше в Англия? Лекарка? Това можеше лесно да се провери. Кларк и младшият му партньор официално бяха описани като забележителни, опитни офицери от полевото разузнаване, и двамата според описанието говореха литературен и изискан руски… очевидно бяха завършили военната езикова школа на САЩ в Монтерей, Калифорния. Чавес, продължаваше докладът, беше завършил семестриално и имаше магистърска степен по „Международни отношения“ от университета „Джордж Мейсън“, несъмнено на разноски на ЦРУ. Така че нито той, нито Кларк не бяха просто мъже с яки гърбове. И двамата бяха образовани. А по-младият беше женен за лекарка.
Известните им и потвърдени полеви операции… охо! Две от наистина впечатляващите бяха извършени с руска помощ, плюс ексфилтрирането на съпругата и дъщерята на Герасимов преди десет години, наред с още няколко други, за които имаше подозрения, но ле бяха потвърдени… „Забележителни“ беше подходящата дума и за двамата. Самият той офицер от разузнаването с двадесетгодишен стаж, Попов знаеше от какво си струва наистина да се впечатли. Кларк трябваше да е звезда в Лангли, а Чавес очевидно беше негово протеже, следващо широките, дълбоки крачки на своя… тъст?… Наистина интересно.
Намериха я в три и четиридесет, докато все още пишеше на компютъра, все по-забавено и с повече грешки.
— Е, здрасти — каза приятелски пазачът от охраната. — Малка разходчица, а?
— Исках да кажа на татко къде съм — отвърна Мери Банистър.
— О, нима? По имейла?
— Да — отвърна тя мило.
— Ами добре. Какво ще кажеш да се върнеш сега в стаята си, а?
— Добре — съгласи се тя уморено.
Фармър й помогна да се изправи и я изведе в коридора — нежно, прихващайки я с ръка през кръста. Разстоянието беше късо и той отвори вратата на Лечебна-4, помогна й да легне и я зави с одеялото. Намали осветлението и когато излезе, се натъкна на доктор Палачек.
— Може би ще си имаме проблем, докторе.
Лани Палачек на обичаше да я наричат „докторе“, но в момента не повдигна въпроса.
— Какъв?
— Намерих я зад компютъра в Л-9. Обаждаше се на баща си по електронната поща.
— Какво?! — Очите й се изцъклиха.
— Така каза.
„По дяволите!“ — помисли си лекарката.
— Какво знае тя?
— Вероятно не много. Никой от тях не знае къде се намират.
Дори да погледнеха през прозорците, нямаше да разберат. Пейзажът показваше гористи хълмове, нямаше дори паркинг, та номерата на колите да могат да им подскажат нещо. Този елемент от операцията беше много грижливо обмислен.
— Някакъв начин да прочетем писмото й?
— Ако разберем паролата й и сървъра, към който го е препратила, може би — отвърна Фармър. Той беше напълно наясно с компютрите. Като почти всички, които работеха в компанията. — Можем да я попитаме, когато се събуди… да речем, след четири часа?
— Някакъв начин да отменим изпращането? Фармър поклати глава.
— Едва ли. Пуснеш ли команда ИЗПРАТИ ВЕДНАГА, свършено е, докторе. Веднага отива в мрежата, а отиде ли там — край.
— Килгор ще побеснее.
— Да, докторе — отвърна той. — Може би трябва да въведем кодиран достъп до компютрите.
Той не добави, че се е отделил от мониторите за известно време и че всичко е по негова вина. Добре де, но не бяха го предупредили за тази възможност, а и защо, по дяволите, не бяха заключили стаите, в които не искаха да влизат хората? Или просто да бяха заключили обектите в стаите им? Пияндетата от първата група изпитателни субекти ги бяха подвели. Нито един от тях не знаеше да работи с компютър, а пък на никого не му беше хрумнало, че сегашната група опитни животни може да го направи. Е, какво пък, той беше виждал да се случват и по-големи грешки. Добрата новина обаче беше, че отвън нямаше начин как да разберат къде се намират, нито пък нещо за компанията, която притежаваше комплекса. А без всичко това какво можеше да каже Ж4 на някого? Нищо важно, Фармър беше сигурен в това. Но докторката беше права за едно — доктор Джон Килгор наистина щеше да побеснее.
Английският „обед по селски“ беше хляб, сирене, маруля, доматчета, пикантна лютеница по индийски и някакво месо — в случая пуешко. — С бира, естествено. Попов го беше намерил за доста приемлив още при първото си служебно пътуване до Британия. Беше се постарал да си махне вратовръзката и да се облече по-небрежно, за да прилича повече на човек от работническата класа.
— Е, здрасти — каза водопроводчикът и се разположи до него. Казваше се Едуард Майлс. Висок мъж с яко телосложение и татуировки по ръката — британско увлечение, особено за хора, служили в униформа, знаеше Попов. — Започнал си преди мен, както виждам.
— Как мина сутринта?
— Нормално. Оправих един кран на един французин от новия екип. Жена му е страхотна — докладва Майлс. — Мярнах му снимката. Сержант във френската армия, както изглежда.
— Наистина ли? — Попов отхапа от дебело намазаната филия.
— Да, днес следобед ще го свърша. После трябва да оправя студената тръба в щаба. А бе тия неща са на петдесет години! — Майлс се захвана със собствения си обяд, като наряза опитно различните съставки и ги натрупа върху парчето пресен хляб.
— Бюрокрация — каза съчувстващо Попов.
Минаха на тема спорт и след като се наобядваха, отидоха до камиончето на Майлс — малък син фургон с държавен номер. Руснакът хвърли отзад куфарчето с мострите си. Водопроводчикът подкара, излезе на пътя и засили към портала на базата. Постът на охраната им махна небрежно да влязат.
Техническата работилница на базата изглеждаше толкова типично за този вид постройки, че някоя в бившия Съветски съюз не би се различавала от нея. Боята се люпеше, а площадката за паркиране беше разбита и занемарена. Двойната врата в дъното беше с катинари, от тези, дето и едно момченце може да отвори с фиба, помисли си Попов, но пък и най-опасното оръжие, което можеше да се намери вътре, беше отвертка.
— Разрешават ли ти да купуваш нови инструменти? — попита Попов просто за да поддържа ролята си.
— Трябва да направя искане, с обосновка до шефа на отдела за техническа поддръжка. Той иначе е свястно момче, а и не искам неща, от които наистина нямам нужда. — Майлс дръпна един голям плик от бюрото си. — Искат този студен кран да се оправи днес. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Защо не? — Попов стана и го последва, но само след пет минути съжали, че го е направил. Пред входа на щаба стоеше въоръжен войник… и изведнъж той осъзна, че това наистина е щабът на ДЪГА. И че вътре е самият Иван Тимофеевич Кларк.
Влязоха. Попов беше повече от изненадан. В Русия мерките за сигурност щяха да са много по-строги. Но тук беше Англия, а караулният очевидно познаваше водопроводчика. Майлс веднага се залови за работа — свали капака и забърника във вътрешностите на крана за студената вода. Попов клекна до него с новите си ключове.
— Е, ще я пуснеш ли скоро? — попита нечий глас.
— Ей сегичка, сър — отвърна Майлс.
Попов вдигна очи и сърцето му замря. Беше самият Кларк — Иван Тимофеевич Кларк, както го наричаха в досието на КГБ. Висок, около петдесет и пет годишен, усмихнат, с костюм и вратовръзка, които стояха някак си неестествено. Руснакът кимна учтиво и отново сведе поглед към инструментите.
