— Благодаря — каза американецът и си тръгна.
— Няма защо, сър — каза Майлс след него и добави: — Това беше шефът им.
— Наистина ли? Възпитан човек.
— Да, много свестен тип. — Майлс завинти крана и пусна водата. Отначало изглеждаше мътна, но след секунди потече съвсем чиста. — Е, една работа свършихме. Хубав ключ, между другото. — Колко струва?
— Тоя е за теб.
— Е, благодаря ти, приятел. — Майлс се засмя.
После обиколиха с камиончето около базата. Попов попита къде живее Кларк и Майлс, почувствал се задължен, направи ляв завой и мина покрай квартирите на старшия офицерски състав.
— Не е лоша къщата, нали?
— Бива си я. — Беше иззидана от кафява тухла, с покрит със сиви плочи покрив, с около сто квадратни метра площ и с градинка отзад.
— Водопровода аз съм го слагал — каза Майлс. — Когато я ремонтираха. А, това трябва да е госпожата.
От къщата излезе жена, облечена в униформа на медицинска сестра, отиде до колата и се качи. Попов я изгледа и я запомни.
— Имат дъщеря, която работи в същата болница, в която работи майка й — каза Майк. — Тя пък какво парче е! Мисля, че е омъжена за един от бойците. На майка си прилича — висока, руса и хубава — а бе да не ти разправям.
— Те къде живеят?
— О, ей натам, мисля — отвърна Майлс и махна небрежно на запад. — Офицерска къща, като тази, само че по-малка.
— Е, какво можете да ни предложите? — попита полицейският директор.
Бил Хенриксен обичаше австралийците. Веднага преминаваха на въпроса. Седяха в Канбера, столицата на Австралия, с най-старшия полицейски началник на страната и още няколко мъже във военни униформи.
— Ами, първо, сигурно сте запознати с моята биография. — Вече се беше уверил, че опитът му във ФБР, както и репутацията на компанията му тук са добре известни. — Знаете, че работя с ФБР и понякога дори с „Делта“ във Форт Браг. Заради това имам някои връзки, доста добри, бих казал, може би по-добри от вашите — каза той, рискувайки да го вземат за самохвалко.
— Нашите със СВС са чудесни — каза му шефът.
— Знам — кимна Бил с усмивка. — С тях работехме заедно няколко пъти, когато бях в Екипа за спасяване на заложници, два пъти в Пърт, и по един в Куонтико и Форт Браг, още когато шеф им беше Филип Стокър. Какво прави той сега всъщност?
— Пенсиониран е, от три години — отвърна шефът.
— Е, Фил ме познава. Добър мъж, един от най-добрите, които съм срещал — изтъкна Хенриксен. — Както и да е, значи, какво нося на купона? Работя с всички снабдители на сериозна техника. Мога да ви свържа с Х&К за новите МР-10, които нашите момчета много харесват — бяха създадени за новото изискване на ФБР, защото решихме, че деветмилиметровият не е достатъчно мощен. Но новият десетмилиметров патрон на „Смит & Уесън“ е… направо нов свят за оръжието на Х&К. Но оръжия всеки може да ви намери. Имам бизнес също така с „Е-Системс“, „Колинс“, „Фредерикс-Андерс“, „Майкро- Системс“, „Халидей Инкорпорейтид“ и всякакви други електронни компании. Знам тенденциите в свързочното и наблюдателното оборудване. Вашата СВС е слаба в тази област. Мога да ви помогна да уредите това и мога също така да ви уредя добри цени за оборудването, което ще ви трябва. В добавка моите хора могат да ви помогнат в обучението на личния състав за работа с това оборудване. Имам екип от бивши хора на „Делта“ и ЕСЗ. Главно сержантски състав, включително един полкови старши сержант от тренировъчния център за специални операции в Браг, Дик Вос. Той е най-добрият на света и в момента работи за мен.
— Познаваме се — отбеляза австралийският майор от СВС. — Да, наистина е много добър.
— Е, какво мога да направя за вас? — попита Хенриксен. — Всички виждате надигането на терористичната вълна в Европа, а това е една заплаха за Олимпийските игри, на която трябва да погледнете сериозно. Вашите хора от СВС няма нужда да получават съвети от такива като мен по въпросите на тактиката, но това, което компанията ми може да направи, е да ви осигури високо ниво на електронно оборудване за комуникациите и наблюдението. Познавам всички хора, които са изработили по специална поръчка оборудването, което използват нашите, и мога да ви уверя, че това са неща, които бихте искали да имате. Знам това. Е, аз мога да уредя да получите точно това, от което имате нужда, и да науча бойците ви как да го използват. Няма друга фирма в света с нашия опит.
Отговорът беше мълчание. Хенриксен обаче можеше да прочете мислите им. Тероризмът, който бяха гледали по телевизията, ги беше постреснал като всички други по света. Нямаше как да не е. На хората от този бранш работата им беше да се тревожат — винаги търсеха заплахи, истински или въображаеми. Олимпийските игри бяха въпрос на висок престиж за тяхната страна, но също така и най-престижната терористична цел на планетата, в което германската полиция се беше убедила по най-трагичния начин в Мюнхен през 1972 година. В много отношения палестинското нападение тогава се бе оказало първият удар на топката в световната терористична игра и в резултат за израелския отбор оттогава се грижеха малко повече, отколкото за който и да било друг национален отбор, и израелците неизменно внедряваха някои от своите елитни командоси в числото на състезателите по борба, по принцип със знанието на хората от националната сигурност на страната-домакин. Никой не искаше втори Мюнхен.
Неотдавнашните терористични инциденти в Европа бяха събудили загрижеността по целия свят, но никъде толкова сериозно, колкото в Австралия, държава с голяма чувствителност на тема престъпност — наскоро някакъв луд беше изпозастрелял много невинни, в това число деца, което беше довело до поставянето на личното оръжие извън закона в цялата страна.
— Какво знаете за европейските инциденти? — попита офицерът от СВС.
Хенриксен си придаде загадъчен вид.
— Много от това, което знам, е, как да ви кажа, извън протокола, ако ме разбирате какво имам предвид.
— Всички тук сме проучени от сигурността — увери го главното ченге.
— Окей, но нали разбирате, проблемът е, че аз нямам правата в тази работа съвсем и… о, по дяволите! Екипът, който извърши обезврежданията, се нарича „ДЪГА“. Тайно формирование, съставено предимно от американци и англичани, но вътре са и някои други държави от НАТО. Базирани са в Съединеното кралство, в Херефорд. Командирът им е американец от ЦРУ, казва се Джон Кларк. Сериозен мъж, и момчетата са страхотни. Трите им операции минаха гладко като бебешко дупенце. Имат достъп до американска техника — хеликоптери и други такива — и очевидно имат дипломатически споразумения да оперират из цяла Европа, когато съответната страна ги покани да се намесят. Вашето правителство говорило ли е с някои от тях?
— В течение сме — отвърна шефът на полицията. — Това, което казахте, е точно във всички подробности. Честно казано, аз не знаех името на командира. Нещо друго да можете да ми кажете за него?
— Никога не сме се срещали лично. Познавам го само по репутацията. Той е старши полеви офицер, близък е с директора на ЦРУ и доколкото разбирам, с нашия президент. Така че от него човек може да очаква добър разузнавателен персонал… пък и хората му вече показаха какво могат, нали?
— Адски сте прав — отбеляза майорът. — Работата в Световния парк беше най-доброто, което съм виждал, по-добра дори от онази история с иранското посолство в Лондон преди време.
— Вие щяхте да се справите не по-зле — отбеляза щедро Хенриксен, и не беше далече от истината. Австралийските Специални въздушни служби бяха организирани по британски образец и макар да не изглеждаше да са свършили много работа, тренировките му с тях по време на службата му във ФБР бяха оставили малко съмнения относно способностите им. — От коя ескадрила сте, майоре?
— Първа саблена — отвърна младият офицер.
— Помня майор Боб Фримънт и…
— Той сега е полковник — уведоми го майорът.
