— Наистина ли? Трябва да следя тези неща по-добре. Такъв офицер да не ти се падне да те изрита в задника. Той и Гъс Вернер се разбираха много добре. — Хенриксен за момент замълча. — Все едно, това е, което нося за купона, момчета. Разполагаме с всички необходими връзки от оперативна и индустриална страна. Имаме достъп до най-новата техника. И можем да дойдем тук и да помогнем на хората ви за три- четири дни веднага, щом кажете „елате“.
Повече въпроси не последваха. Шефът на полицията изглеждаше доста впечатлен, а майорът от СВС — още повече.
— Наистина много ви благодарим, че дойдохте — каза полицаят и се изправи.
Жалко, че Хенриксен не разполагаше с повече време. Можеше да види Големия бариерен риф. Беше запален леководолаз, но никога не беше се спускал тук с плавници и непромокаем костюм, за да види с очите си най-величествения пример на природна красота. Е, може би някой ден, след няколко години, щеше да е по-лесно, помисли си той, докато се сбогуваше с домакините си. Не можеше да мисли за тях като за свои събратя, като за човешки същества, нали? Те бяха конкуренти, съперници за властта над планетата, но за разлика от него самия, бяха нейни лоши слуги. Не всички от тях, може би. Може би някои от тях обичаха природата точно толкова, колкото и той, но, за съжаление, нямаше време да разбере кои точно, и затова те трябваше да влязат в общия куп, като врагове, и трябваше да си платят цената. Колко жалко!
От известно време Скип Банистър се тревожеше. Преди всичко никак не му беше харесало това, че тя пожела да замине за Ню Йорк. Беше толкова далече от Гари, Индиана. Разбира се, във вестниците пишеше, че престъпността в този ужасен град на брега на Хъдсън е сведена до минимум, но въпреки това той беше адски голям, прекалено голям, за да могат да живеят в него нормални хора — особено неомъжени момичета. За него Мери щеше да си остане завинаги неговото малко момиченце — беше я запомнил завинаги като розовичкото, подмокрено, ревящо вързопче в ръцете си, родено от майка, която почина само шест години след това, дъщеря, която докато отрасне, очакваше от него да й прави къщички за куклите, да й поправя няколкото велосипеда, да й купува дрешки, да й осигури образование, и след това, най-накрая, за негово огромно неудоволствие, крилцата на малкото птиченце пораснаха и то отлетя от гнездото… за Ню Йорк — омразно, претъпкано място, пълно с омразни, безскрупулни хора. Но той беше запазил спокойствие в този момент, както беше запазвал спокойствие, когато Мери отиваше на срещи с момчета.
Но после тя беше изчезнала и Скип Банистър нямаше никаква представа какво да прави. Всичко започна, след като тя не му се обади по телефона цели пет дни. Затова той набра телефонния й номер в Ню Йорк и остави телефона да звъни няколко минути. Може би беше излязла на среща или беше останала да работи до късно. Можеше да опита служебния й телефон, но тя така и не беше му го дала. Той й беше посветил целия си живот — може би това беше грешка, помисли си той, а може би не — както обикновено постъпват самотните родители.
Но сега тя беше изчезнала. Беше продължавал да звъни по всяко време на денонощието, но телефонът просто звънеше и звънеше, и след една седмица напразни усилия Скип започна да се тревожи. А след още няколко дни се разтревожи достатъчно, за да се обади до полицията и да съобщи за изчезнало лице. Този опит се оказа доста разочароващ. Зададоха какви ли не въпроси за досегашното поведение на дъщеря му и след двадесет минути търпеливо му обясниха, че, виждате ли, младите жени правят такива неща непрекъснато и винаги се оказва, че са някъде, живи и здрави, ей, нали знаете, това е просто част от порастването им, така се доказват, че са независими личности. И така, някъде в Ню Йорк бяха отворили досие или компютърен запис за някоя си Банистър, Мери Ейлийн, лице от женски пол, липсваща, и полицейското управление на Ню Йорк дори не я беше сметнало за достатъчно важна, за да изпрати свой служител до апартамента й в Уест Сайд, за да провери как стоят нещата. Скип Банистър го беше направил сам — отиде с колата и намери само „хазаина“, който го попита дали ще прибере багажа на дъщеря си, защото не я е виждал от седмици, а договорът скоро ще изтече…
В този момент Скип Банистър — по-точно Джеймс Томас Банистър, изпадна в паника и отиде до местния полицейския участък, за да направи лично донесение и да настоява за по-нататъшни действия, и разбра, че не е попаднал на подходящото място, въпреки че, да, те можели да запишат донесението за изчезнало лице и тук, защо не. И там, от петия поред полицейски детектив, той чу абсолютно същото, което му бяха казали при първото телефонно обаждане. Вижте, минали са само няколко седмици. Нямаме никакви данни за загинало лице от женски пол, което да отговаря на описанието на вашата дъщеря — следователно най- вероятно тя е жива и здрава някъде, а в деветдесет и девет на сто от случаите се оказва, че момичето просто е разперило криле и е отлетяло някъде само, нали разбирате?
„Не и моята Мери“ — отвърна Скип Банистър на невъзмутимия полицай. „Сър, всички казват това, а в деветдесет и девет процента от случаите — не, знаете ли, всъщност повече — точно така се оказва, и много съжалявам, но ние не разполагаме с достатъчно хора, за да разследваме всички подобни случаи. Съжалявам, но при тия неща става точно така. Защо просто не се върнете вкъщи и не изчакате телефона да звънне?“
Той го направи и през целия път за Гари гневът и паниката му нарастваха, и когато най-сетне се върна, намери шест поредни обаждания на телефонния секретар и ги превъртя бързо — но нито едно от тях не се оказа от изчезналата му дъщеря.
Както повечето американци, Джеймс Томас Банистър имаше личен компютър, и макар да го беше купил по приумица и всъщност да не го използваше толкова много, този ден, като всеки друг, той го включи в мрежата, за да провери електронната си поща. И най-сетне видя писмо в кутийката ВХОДЯЩО — от дъщеря си. Придвижи мишката, щракна на писмото…
…и този път наистина изпадна в паника.
Тя не знаеше къде се намира! Медицински експеримент? Най плашещото беше, че писмото изглеждаше несвързано и лошо написано. Мери винаги беше получавала добри бележки в училище. Почеркът й винаги беше изряден и четлив. Писмата й винаги бяха все едно че четеш истории в сутрешния вестник, чаровни, разбира се, и ясни, подробни, лесни за четене. А това сякаш беше нахвърляно от тригодишно дете! Дори не беше набрано грамотно, а дъщеря му владееше машинопис…
Какво да направи? Момиченцето му беше изчезнало… Цялото му същество подсказваше, че детето му е в опасност. Стомахът му се сви на буца, точно под гърдите.
Сърцето му заби бързо. По лицето му избиха капки пот. Той затвори очи и се замисли напрегнато. После взе телефонния справочник. На първата страница имаше списък от спешни номера, от които той избра един и го набра.
— ФБР — чу се женски глас. — С какво можем да ви помогнем?
21. Етапи
Последният от пияндетата беше надминал всички предсказани срокове, но това само удължаваше неизбежното. Този се казваше Хенри, чернокож четирийсетгодишен мъж, който само външно изглеждаше с двадесет години по-стар. Ветеран, беше обяснявал той на всички, склонни да го слушат, изключително жаден човек, който, удивително, нямаше значителни увреждания на черния дроб. И имунната му система се беше сражавала доблестно с „Шива“. Вероятно беше от дълбините на генния кладенец, помисли си доктор Килгор. Щеше да е много полезно, ако имаше медицинската му биография, да разбере колко са живели родителите му, но нещастникът вече беше доста закъсал, когато го разбраха. Сега кръвната му картина подсказваше, че определено е обречен. Черният му дроб най-сетне се беше предал на чертичките на „Шива“, а химическият състав на кръвта му излизаше от схемата по всички категории. В известен смисъл това беше много лошо. Докторът, все още живеещ в съзнанието на Килгор, някак си все още искаше пациентите му да оживеят. Може би беше въпрос на спорт, помисли си той, докато крачеше към стаята на пациента.
— Как сме, Хенри? — попита докторът.
— Лошо, докторе, лошо. Като че ли коремът ми се разкъсва отвътре навън.
— Усещаш ли го? — попита Килгор. Това беше изненадващо. Сега Хенри получаваше почти дванадесет милиграма морфин дневно — смъртоносна доза за всеки здрав човек, но истински болните някак си поемаха много повече наркотик.
— И още как! — отвърна Хенри с гримаса.
