как ловуват, как живеят. Те щяха да се вместят във Великия план на Природата. Проблемът беше, че в Проекта имаше някои наистина радикални хора, като онези, които възразяваха да се включват лекари, защото те се намесвали в природните дела… да се лекуват хора от болестите било намеса, щяло да им позволи да се размножат твърде бързо и така отново да нарушат баланса. Мдаа, така е. Може би след сто години, по-вероятно след двеста, те щяха отново напълно да заселят Канзас… но не всички щяха да останат в Канзас, нали така? Не, хората щяха да се пръснат, за да проучат планините, крайбрежните низини, джунглите, африканската савана, и после щяха да се върнат в Канзас, за да докладват какво са научили, за да покажат на видеозаписите природата в действие. Килгор очакваше всичко това с трепетно нетърпение. Както повечето членове на Проекта, той поглъщаше предаванията на канал „Дискавъри“ по кабелната си система. Имаше толкова много за научаване, толкова много за разбиране, защото той, както мнозина други, искаше да обгърне нещата в цялост, да разбере Природата в нейната цялост. Висока цел беше това, разбира се, може би нереалистична, но ако той самият не го постигнеше, то децата му щяха. Или техните деца, които щяха да бъдат възпитани да се възхищават на Природата в цялата й слава. Щяха да пътуват. Той се зачуди какво ли щяха да си помислят онези, които отидеха в мъртвите градове… Наистина беше добра идея да ги пратят там, за да разберат колко много грешки е направил човекът и да се научат да не ги повтарят. Може би той лично щеше да поведе една от тези полеви експедиции. Ню Йорк щеше да бъде най-големият, най-впечатляващ урок „не прави повече това“. Щяха да минат хиляда години, може би повече, преди зданията да се сринат… Каменните части никога нямаше да изчезнат, но много скоро, може би след десетина години, сърните щяха да се върнат в Сентръл Парк.
Лешоядите щяха да си прекарат чудесно за известно време. Толкова много трупове за ядене… или може би не. Отначало труповете щяха да бъдат заравяни по нормалния, цивилизован начин, но след няколко седмици тези системи щяха да се претоварят, а после хората щяха да мрат вероятно в собствените си легла, и после… плъхове, разбира се. Идущата година щеше да бъде знаменосна за плъховете. Единственият проблем беше, че плъховете зависят от хората, за да виреят. Те преживяваха от боклука на изхода на цивилизацията и през идващата година щяха да изкарат един славен пир, с преяждане, и после… какво? Какво щеше да стане с популацията на плъховете? Кучетата и котките щяха да преживяват от тях, вероятно, и постепенно щеше да се стигне до някакво равновесие, но при липсата на милионите хора, които да произвеждат боклук за храна на плъховете, през следващите пет или десет години броят им щеше да намалее. Виж, това щеше да е интересен предмет за изследване за някой от полевите екипи. Колко бързо щеше да спадне популацията на плъховете и до какво равнище?
Твърде много хора в Проекта се тревожеха за съдбата на големите животни. Всеки обичаше вълци и пуми, благородни и красиви хищници, така безмилостно избивани от хората заради набезите им над домашните животни. Но те щяха да се оправят чудесно, щом ловът с капани и изтравянето им се прекратяха. А какво да кажем за по-малките хищници? Какво да кажем за плъховете? Изглежда, никой не помисляше за тях, но и те също така бяха част от системата. Към изучаването на природните закони не можеш да прилагаш естетиката, нали? Ако го направиш, как би могъл да оправдаеш например убийството на Мери Банистър, субект Ж4? Тя беше привлекателна, умна, приятна жена, в края на краищата, не като Честър или Пийт, или Хенри, не беше будеща отврат гледка, каквито бяха те… но като тях, все пак беше личност, която не разбираше Природата, не ценеше красотата й, не разбираше мястото си във великата система на живота и поради това не заслужаваше да участва в нея. Толкова по-зле за нея. Толкова по-зле за всички изпитателни обекти, но планетата загиваше и трябваше да бъде спасена, и имаше само един начин това да стане, защото в твърде много други се съдържаше не повече разбиране за системата, отколкото у по-низшите животни, които бяха безсъзнателна част от самата система. Само човекът би могъл да се надява да разбере великия баланс. Само човекът можеше да поеме отговорността да поддържа този баланс, и ако това означаваше да се сведе до минимум собственият му вид, какво пък, всяко нещо си има цена. Най-голямата и съвършена ирония се състоеше в това, че се изискваше огромно жертвоприношение и че това жертвоприношение идеше от научните постижения на самия човек. Без инструментариумите, които заплашваха да убият планетата, възможността тя да бъде спасена нямаше да съществува. Какво пък, самата реалност е съставена от такава ирония, каза си епидемиологът.
Проектът щеше да спаси самата Природа и беше съставен от сравнително малък брой хора, по-малко от хиляда, плюс тези, които бяха подбрани, за да оцелеят и продължат усилието, незнаещите, чийто живот нямаше да бъде заличен от престъплението, извършено в тяхно име. Повечето от тях никога нямаше да разберат причината за своето оцеляване — това, че те бяха съпругата или детето, или близък роднина на някой от членовете на Проекта, или притежаваха умения, от които Проектът имаше нужда: авиатори, механици, земеделци, специалисти по комуникациите и така нататък. Някой ден можеха и да се досетят — това беше неизбежно, разбира се. Някои хора имаха навика да говорят, други слушаха. Когато слушателите се досетеха, вероятно щяха да се ужасят, но тогава щеше да е твърде късно да направят нещо. Във всичко това се съдържаше една великолепна неизбежност. О, и на него някои неща щяха да му липсват. Театърът, добрите ресторанти в Ню Йорк например, но сигурно в Проекта щеше да има някои добри готвачи — със сигурност щеше да има достатъчно суровини, над които да се потрудят. Инсталацията на Проекта в Канзас щеше да отглежда всичкото жито, което щеше да им трябва, щеше да има добитък в изобилие, докато бизоните не се развъдеха.
Проектът щеше да се самоподдържа с лов на по-голямата част от месото. Е някои от членовете на Проекта се противопоставяха на това — те се противопоставяха на убийството на каквото и да било живо същество, но по този въпрос се бяха наложили по-хладнокръвните и мъдри глави. Човекът беше едновременно хищник и създател на сечива, така че пушките също бяха напълно оправдани. Много по- милостив начин да убиеш плячка, а човекът също така трябва да се храни. И така, само след няколко години хората щяха да оседлаят конете си и да ги яхнат, за да застрелят няколко бизона, да ги насекат и да донесат в базата здравословното нетлъсто месо. И сърни също така, и антилопи, и елени.
Житните храни и зеленчуците щяха да се отглеждат от земеделците. Всички щяха да се хранят добре и да живеят в хармония с природата — пушките, в края на краищата, не бяха чак толкова голям напредък в сравнение с лъковете и стрелите, нали? — и щяха да могат да изучават естествения свят в относителен мир.
Всичко това беше едно прекрасно бъдеще, въпреки че първоначалните четири до осем месеца щяха да са ужасни. Материалът, който щеше да се върти по телевизията, радиото и пресата — докато все още продължаваха да съществуват, — щеше да е кошмарен, но всяко нещо си имаше цена. Човечеството като доминираща сила на планетата трябваше да умре, да бъде заменено от самата Природа само с достатъчно подходящи хора, за да наблюдават и оценяват какво представлява тя и какво прави.
— Доктор Чавес, моля — каза Попов на операторката.
— Изчакайте, моля — отвърна женският глас. Минаха седемдесет секунди.
— Доктор Чавес — отзова се друг женски глас.
— О, извинете, сбъркал съм номера — каза Попов и нежно постави слушалката на вилката.
Чудесно, значи както съпругата на Кларк, така и дъщеря му работеха в болницата, точно както му бяха казали. Това само потвърждаваше, че въпросният Доминго Чавес също е тук, в Херефорд. Следователно той познаваше както шефа на тази група ДЪГА, така и един от старшите членове на състава. Чавес вероятно беше един от тях. Може би шеф на групата за разузнаване? Не, прецени Попов, той беше твърде младши за това. Шефът трябваше да е британец, някой старши офицер от МИ-6, някой известен на континенталните агенции. Чавес очевидно беше паравоенен офицер, също като своя учител. Това означаваше, че вероятно е командир на полеви екип. Субективно предположение, но доста вероятно. Млад офицер, в добра физическа форма, според данните. Твърде младши за нещо друго. Да, това изглеждаше логично.
Попов беше откраднал карта на базата от Майлс и беше отбелязал върху нея местоположението на дома на Кларк. Оттам можеше лесно да прецени маршрута, който изминаваше жена му до местната болница, а да изчисли часовете на работния й график нямаше да е кой знае колко трудно. Беше добра седмица за офицера от разузнаването, а сега беше време да напуска. Той опакова дрехите си, качи се в наетата кола и потегли към летището. Инстинктът му подсказваше, че ще трябва да си припомни и някои телефонни номера от Ирландия.
