— Да, тук е Хенриксен — отвърна той в слушалката на хотелския телефон.
— Обажда се Боб Окланд — каза гласът. Това беше старшият полицай от срещата, спомни си Бил. — Имам добра новина.
— О, благодаря ви. И каква е тя?
— Името ми е Боб, старче. Говорихме с министъра и той се съгласи, че трябва да възложим консултативния договор за Олимпийските игри на „Глобъл Секюрити“.
— Благодаря.
— Така че би ли могъл да дойдеш при мен сутринта да уточним подробностите?
— Добре. Кога можем да видим комплекса?
— Ще те закарам с личния си самолет утре следобед.
— Чудесно, Боб. Благодаря. Какво става с хората на СВС?
— Те също ще бъдат на стадиона.
— Страхотно. Очаквам с нетърпение да работя с тях.
— Искат да видят новото комуникационно оборудване, за което им каза.
— „Е-Системс“ съвсем наскоро започнаха да ги произвеждат за хората от „Делта“. Седемнадесет грама тегло на всяка единица, 128-битова кодировка в реално време, десетвълнова честота, честотно превключване на случаен принцип, компресирано предаване. Почти адски невъзможно за прихващане, високонадеждни.
— С какво сме заслужили тази чест, Ед? — попита Кларк.
— Имате си вълшебница в Белия дом. Първите тридесет комплекта отиват при вас. Трябва да пристигнат до два дни — обясни директорът на ЦРУ на ДЪГА Шест.
— Кой в Белия дом?
— Карол Брайтлинг, президентски научен съветник. Тя е вътре в кодиращото оборудване и след работата в Световния парк ми се обади, за да ми предложи да получите тези нови радиосистеми.
— Тя няма достъп до нас, Ед — каза Кларк. — Аз поне не помня името й да е в списъка.
— Е, изглежда, някой й е казал нещо, Джон. Когато ми се обади, знаеше кодовата дума, а освен това тя наистина е вътре в почти всичко, не забравяй. Ядреното оръжие, както и цялата материя със свръзките.
— Президентът не я харесва много, поне така чувам…
— Даа, радикална е, от ония, дето гушкат дръвчетата, знам. Но е и много умна и предложението й да получите тези джаджи беше добро. Говорих със Сам Уилсън и хората му го подписаха с ентусиазъм. Противоударни, кодирани, дигитална чистота и леки като перце. — Не можеше и да бъде другояче, при седем хиляди долара на комплект, но това включваше и разходите за изследване и развитие, припомни си Фоли и се зачуди дали това нещо може да се използва успешно от хората му, изпълняващи агентурни операции.
— Добре, значи два дни, казваш?
— Да. Обичайното прехвърляне от Дувър до КВС32 в Мидълхол, и оттам с камион, предполагам. А, още нещо.
— Какво?
— Кажи на Нунън, че неговото писмо за онази джаджа, дето отривала хора, даде резултати. Компанията му праща нов екземпляр, с който да си поиграе — всъщност четири. С подобрена антена и локатор. Какво е това нещо, между другото?
— Видях го само веднъж. Изглежда, проследява хората по сърдечния им пулс.
— Сериозно? И как го прави?
— Проклет да съм, ако знам, Ед, но видях как намира хора през плътна стена. Нунън е луднал по него. Казва обаче, че имало нужда от подобрения.
— Ами фирмата, изглежда, се е вслушала. Значи в товара има няколко нови комплекта, с молба за вашата оценка за подобренията.
— Окей, ще го предам на Тим.
— Да имате нещо ново за терористите, които оправихте в Испания?
— Ще го пратим по факса по-късно днес. Досега са идентифицирали шестима. Главно заподозрени баски, както установи испанската полиция. Французите общо взето удариха на камък — само двама предполагаеми — е, всъщност единият от тях е доста сигурен. И все още няма никакво заключение кой би могъл да е изкарал тези хора от дупката им.
— Руснак — каза Фоли. — Обзалагам се, че е някой съкратен от КГБ.
— Не бих възразил на тази възможност, като гледам как се появи в Лондон — смятаме, че е той — но момчетата от „Петицата“ до този момент не са стигнали до никакви заключения.
— Кой работи по случая от „Петицата“?
— Холт, Сирил Холт — отвърна Кларк.
— О, добре. Познавам го. Добър човек. Можеш да вярваш на всичко, което ти каже.
— В момента му вярвам, като ми казва, че си няма никаква представа. Мисля си дали да не взема да се обадя лично на Сергей Николаевич и да го помоля за малко помощ.
— Не мисля, че е редно, Джон. Това би трябвало да мине през мен, не забравяй. Аз също харесвам Сергей, но не и по този случай. Нещата са твърде неясни.
— Но така сме в небрано лозе, Ед. Никак не ми харесва фактът, че има някакъв си руснак, който знае името ми и сегашната ми работа.
Фоли кимна. На никой полеви офицер не му харесваше да знаят кой е и какъв е, а Кларк имаше солидни основания за притеснение, след като семейството му беше с него. Той никога не беше взимал със себе си Санди на терена, за да използва семейството си като прикритие за работата си, както постъпваха някои други служители на Управлението. Никой разузнавач досега не беше загубвал съпругата си по този начин, но в няколко случая играта беше загрубяла и това беше в противоречие с практиката на ЦРУ. Нещо повече, Кларк беше преживял целия си досегашен професионален живот като неличност, като призрак, виждан от малцина, непознаван от никого и известен само на онези, които бяха на негова страна. И естествено че не желаеше това да се промени, но ето, че анонимността му бе нарушена, и това го притесняваше. Е, руснаците го познаваха и знаеха за него, и това беше в резултат на собствените му действия в Япония и Иран; още тогава би трябвало да разбере, че тези действия ще имат последствия.
— Джон, те те познават. По дяволите, Головко те познава лично и е логично да се предположи, че ще проявяват интерес към теб, нали?
— Знам, Ед, но… по дяволите!
— Джон, разбирам те, но ти сега си на високо ниво и това не може да се избегне. Така че, моля те, седни си на задника, върши си работата и ни остави да поразровим тук-там и да видим какво става, окей?
— Добре, Ед — последва сдържаният отговор.
Чък Усъри, отговорният помощник специален агент в Гари, Индиана, беше сериозен чернокож мъж. Четиридесет и две годишен, той имаше зад гърба си седемнадесет години стаж в Бюрото, а преди това беше полицейски служител в Чикаго. Обаждането на Скип Банистър веднага беше донесено на бюрото му и след пет минути той беше казал на човека да пристигне веднага в офиса. След двадесет и пет минути човекът влезе. Малко под метър и осемдесет, около петдесет и пет годишен и страшно изплашен. Преди всичко агентът се погрижи човекът да седне и му предложи кафе, което беше отказано. Последваха въпросите, отначало банални. След това въпросите станаха по-целенасочени.
— Господин Банистър, носите ли писмото, за която ми казахте?
Джеймс Банистър извади лист хартия от джоба си и му го подаде.
Беше някак несвързано и с грешки.
— Господин Банистър, имате ли някакво основание да подозирате, че дъщеря ви някога е използвала наркотици?
— Не и моята Мери! — последва незабавният договор. — В никакъв случай. Добре, тя обича да пийва бира и вино, но никакви наркотици, не и моето момиче, никога!
