О, по дяволите, помисли си американецът. За пореден път Законът за непредвидените последствия се беше надигнал, за да го ухапе по задника. Мозъкът му за кратко превключи на автопилот, но после се самоубеди, че всъщност това няма особено значение, стига да успееше да си свърши работата както трябва. Можеше дори да помогне, каза си той, и замалко да си повярва.
Брайтлинг знаеше, че не може да каже на Попов. В много отношения той му се доверяваше — по дяволите, това, което знаеше Попов, можеше да го тикне във федералния затвор, дори да го постави на електрическия стол — но да му каже за какво действително става дума? Не, това не можеше да рискува. Той не знаеше какви са възгледите на Попов за околната среда и за Природата. Така че можеше да предвиди каква ще бъде реакцията на руснака за проекта. Попов беше опасен за него в много отношения, като сокол, дресиран да каца на юмрука му, но все още свободнодействащ агент, готов да убие някой фазан или див заек, да речем, но никога напълно негов, винаги в състояние да отлети и да пожелае да се върне към свободния си живот… а ако беше свободен да го направи, той също така беше свободен да предаде информация на други. Не за първи път Брайтлинг си помисли дали да не накара Бил Хенриксен да се погрижи за този потенциален проблем. Той щеше да съобрази как. Разбира се, бившият агент на ФБР знаеше как да разследва едно убийство и следователно знаеше как да подведе и самите разследващи, и този малък проблем щеше да отпадне.
Активи, помисли си след това Брайтлинг. Какво друго можеше да направи, за да подсигури малко повече позицията си и тази на своя Проект? Ако тази ДЪГА беше проблем, дали щеше да е възможно да й нанесе пряк удар? Да я унищожи в най-добрия случай, или в най-лошия — да ги отвлече, да ги принуди да се съсредоточат в друга посока?
— Ще трябва да обмисля това, Дмитрий — отвърна най-накрая той.
Попов кимна бодро, чудейки се какви ли мисли са преминали в ума на работодателя му през тези петнадесет секунди, които му бяха необходими, за да обмисли въпроса. Сега беше негов ред да се обезпокои. Той току-що бе уведомил Джон Брайтлинг за оперативните опасности, съдържащи се в използването на него, Попов, в организирането на терористични инциденти, и особено за пукнатините в сигурността на неговите комуникации. Последното особено беше изплашило човека. Може би трябваше да го предупреди по-рано, но неизвестно защо въпросът така и не беше се повдигал, и Дмитрий Аркадиевич сега осъзна, че това е било сериозна грешка от негова страна. Е, може би не чак толкова сериозна. Оперативната сигурност не беше чак толкова лоша. Само двама души знаеха какво става… е, може би и Хенриксен. Но Бил Хенриксен беше бивш ФБР и ако беше информатор, досега те отдавна щяха да са в затвора. ФБР щеше да разполага с всичките необходими доказателства за следствие по углавно престъпление и нямаше да позволи нещата да се протакат, освен ако не трябваше да разкрива някоя огромна по мащаби престъпна конспирация… но колко по-мащабна можеше да бъде от конспирацията за убийство? Нещо повече, те би трябвало да знаят каква точно е конспирацията, иначе нямаше да има причина да забавят ареста им. Не, сигурността тук беше добра. И макар американските власти технически да можеха да декодират уж обезопасените телефонни връзки на Брайтлинг, дори за да ги подслушват беше необходима съдебна заповед, а за това беше необходимо доказателство, а доказателството само по себе си щеше да е достатъчно, за да прати няколко души в килиите за смъртници. Включително и него самия.
Но какво ставаше все пак? Каквото и да замисляше неговият работодател, беше по-голямо от масово убийство. Какво, по дяволите, можеше да е? Най-тревожното беше, че Попов се бе заел с тези задачи с надеждата — реализирана надежда, и още как — да припечели добра сума. Сега вече разполагаше с над един милион долара в банковата си сметка в Берн. Достатъчно, за да се върне в Русия и да си живее наистина добре… но недостатъчно за това, което действително му се искаше. Толкова странно беше да откриеш, че „милион“, тази магическа дума, изразяваща някакво вълшебно число, се оказва нещо, което, след като го придобиеш… изобщо не изглежда вълшебно. Беше само едно число, от което трябва да приспаднеш, за да си купиш нещата, които искаш. Един милион щатски долара бяха достатъчни, за да си купи къщата, която искаше, колата, която искаше, храната, която искаше, след което да му останат достатъчно, за да поддържа стандарта, за който жадуваше, през остатъка от живота си… освен евентуално в Русия, където за жалост, не желаеше да живее. Да я посети, да; но да остане там — не. И така, Дмитрий също се беше оказал в клопка.
В каква точно клопка — това не знаеше. И ето го сега — седи срещу работодателя си, който също като него трескаво се мъчеше да обмисли нещата. Единият знаеше какво става, а другият — не… но другият знаеше как да направи нещата да станат, докато работодателят му не знаеше. Всичко това приличаше на интересен и елегантен импас.
И така, те просто седяха в продължение на около минута, като всеки от двамата преценяваше другия и ако не знаеше какво да каже, то поне не желаеше да поеме риска да каже каквото трябва. Най-сетне Брайтлинг наруши мълчанието.
— Наистина трябва да обмисля тази ситуация. Дай ми един ден.
— Разбира се.
Попов стана, стисна ръката му и излезе от кабинета. Играч през по-голямата част от зрелия си живот в тази най-интересна и увлекателна от всички игри, той изведнъж осъзна, че е влязъл в нова игра, с нови параметри и правила. Беше придобил огромна парична сума… но сума, която неговият работодател беше сметнал за незначителна. Беше въвлечен в операция, чиято значимост беше много по-мащабна от тази на масовото убийство. Това не беше съвсем ново за него. Някога той беше служил на държава, наричана от в крайна сметка победилия я противник „Империя на Злото“, и онази студена война беше нещо много по- мащабно от масовото убийство. Но Брайтлинг не беше държава и колкото и огромни да бяха ресурсите му, те бяха нищожни в сравнение с тези на която и да било напреднала страна. Големият въпрос си оставаше — какво, по дяволите, целеше да постигне този човек? И защо имаше нуждата от услугите на Дмитрий Аркадиевич Попов, за да го постигне?
Хенриксен взе полета на „Кантас“ до Лос Анджелис. По-голямата част от деня му щеше да мине в седалката в първа класа — достатъчно време, за да обмисли това, което знаеше.
Планът за Олимпийските игри беше по същество, така да се каже, в торбата му. Оросяващата система беше на място, което беше просто идеално за целите на Проекта. Беше вкарал един от хората си, които да проверят системата, с което се беше включил на място за момента на доставката в последния ден. Съвсем просто. Разполагаше с консултантския договор, необходим му, за да стане всичко това. Но сега тази тайфа на ДЪГА също щеше да дойде. До каква степен щяха да си пъхат носа? По дяволите, това просто не можеше да се предвиди. В най-лошия случай беше възможно някое малко камъче да преобърне колата. Толкова често беше ставало така. Знаеше го от времето, изслужено във ФБР. Случаен полицейски патрул, разхождащ се човек или в кола с радиотелефон можеше да мине наблизо и да предотврати добре планиран грабеж. Или в следователската фаза неочаквано силната памет на някой случаен минувач, или небрежно подхвърляне, направено от някого пред негов приятел, можеше да попадне на подходящия следовател и да духне някое нерешимо дело. Бум, и толкова просто — беше се случвало милиони пъти. А пробойните винаги бяха в полза на противната страна, нали?
Следователно, от негова гледна точка, той разбираше, че трябва да елиминира възможността за такива случайни събития. Беше толкова близо до това. Оперативната концепция беше съвършена — от самото начало тя беше почти изцяло негово дело — Джон Брайтлинг само я беше осигурил финансово. Предизвикването на действията на терористите в Европа беше събудило международната загриженост за тази заплаха и тъкмо това беше позволило на него и на компанията му да поеме контрола над мерките за сигурност на Олимпийските игри. Но ето че се беше появил този проклет екип на ДЪГА и се беше справил с три големи инцидента — а кой ли тъп задник беше предизвикал третия? — толкова добре, че сега австралийците бяха помолили тях да дойдат и да огледат. И ако дойдеха, щяха да останат и да продължат да оглеждат, и ако това станеше, можеха да останат и за игрите, а ако се разтърсеха за химически оръжия, можеха да забележат съвършената система за разпространение, и…
Твърде много „ако“. Твърде много „ако“. Твърде много неща, които трябваше да се издънят, за да се провали Проектът. Тази мисъл го поуспокои. Може би щеше да успее да се срещне с хората от ДЪГА и да ги отклони от заплахата. В края на краищата, той разполагаше със свой щатен експерт по химическите оръжия, а те може би нямаха, и това му осигуряваше предимство, нали? С малко повече ум, човекът му можеше да
