снимки — тях щеше да извади от хартиените досиета. После премахна данните за афро-американски жени, защото ако си имаха работа със сериен убиец, такива престъпници обикновено избираха според вкуса си еднакви на вид жертви — най-известният от тях, Тиъдър Бънди, беше подбирал изключително жени, които ходят с разделена на две по средата коса. Банистър и Претлоу бяха бели, неомъжени, сравнително привлекателни, на възраст двадесет и една и двадесет и четири, и тъмнокоси. Значи между осемнадесет и тридесет като че ли беше добро ограничение, реши той, след което елиминира имената, които не отговаряха на горното описание.
След това прегледа описанията на намерените трупове на жертвите, чиято самоличност все още не беше установена. Вече познаваше всички тези случаи от ежедневната си работа. Две от тях отговаряха приблизително на параметрите за търсене, но никоя от тях не беше нито Банистър, нито Претлоу. Тази новина беше както добра, така и лоша. Двете липсващи жени не бяха със сигурност мъртви, и това беше добрата новина. Но телата им можеше да са скрити грижливо — наблизо се намираха блатата на Джързи — предпочитано място за изхвърляне на трупове още от началото на века.
След това разпечата списъка на липсващите жени. Искаше да проучи всички хартиени досиета, включително снимките в тях, с двамата агенти на ФБР. И Претлоу, и Банистър бяха с кафява коса с почти еднаква дължина и може би това представляваше достатъчен общ белег за някой сериен убиец… но не, Банистър беше все още жива, или поне така предполагаше съобщението по електронната поща… освен ако серийният убиец не бе с толкова болен мозък, че да иска да измъчва семействата на своите жертви. Д’Алесандро не беше се натъквал досега на подобен случай, но серийните убийци бяха сериозно болни копелета и никога не можеше да се предскаже какво ще направят. Ако някой от тези шибалници бе тръгнал да вилнее из Ню Йорк, тогава не само ФБР щеше да иска да го спипа. Добре че щатът Ню Йорк най-сетне възвърна смъртното наказание…
— Да, видях го — каза Попов на шефа си.
— Наистина ли? — попита Джон Брайтлинг. — От какво разстояние?
— Почти толкова, колкото сме сега двамата с теб — отвърна руснакът. — Той е едър, силен мъж. Жена му е медицинска сестра в местната общинска болница, а дъщеря му е лекарка, омъжена е за един от членовете на екипа му и работи в същата болница. Доктор Патриша Чавес. Съпругът й е Доминго Чавес, също полеви офицер от ЦРУ, сега назначен в тази група ДЪГА, вероятно като командир на отделение командоси. И Кларк, и Чавес са полеви офицери на ЦРУ. Кларк е участвал в спасяването на съпругата и дъщерята на бившия шеф на КГБ от съветска територия преди години — сигурно си спомняш — наскоро в пресата припомниха тази история. Е, всъщност Кларк е агентът, който ги е измъкнал. Замесен е също така в конфликта с Япония и убийството на Махмуд Хаджи Даряеи в Иран. Той и Чавес са с голям опит и много способни. Би било много опасно да се подценяват — заключи Попов.
— Добре, и какво ни казва всичко това?
— Казва ни, че ДЪГА е точно това, което изглеждаше, че е — многонационална група за борба с тероризма, чиято дейност обхваща цяла Европа — понеже Испания е член на НАТО, но Швейцария и Австрия не са. Дали могат да разширят операциите си и в други страни? Определено да. Те са много сериозна заплаха за всяка терористична операция. Това не е — продължи Попов — организация, която аз бих искал да срещна на терена срещу себе си. Опита им в действителни „бойни“ операции видяхме на телевизията. Зад всичко това би трябвало да стои също така много сериозна техническа и разузнавателна поддръжка. Едното не може да съществува без другото.
— Добре. Значи сега ние знаем за тях. Възможно ли е те да знаят за нас?
— Възможно е, но едва ли е вероятно — отвърна Попов. — Ако случаят беше такъв, тук вече щеше да има агенти на ФБР, които да ни арестуват за криминални заговори. Мен нито ме следят, нито преследват — поне така мисля. Знам за какво да внимавам и досега не съм забелязал нищо подобно, но, трябва да призная, че е възможно с много грижливо и експертно усилие да бъда проследен, без да го забележа. Това е трудно — аз съм се обучавал в контрашпионажа, — но теоретично е възможно.
Това донякъде стресна работодателя му, забеляза Попов. Той току-що беше признал, че не е съвършен. Бившите му началници в КГБ сигурно също го бяха знаели, но го бяха приемали като обичаен риск в разузнавателния занаят — и освен това не им се бе налагало да се боят, че ще ги арестуват и че ще загубят милиардите си долари.
— Какви са рисковете?
— Ако имаш предвид какви методи могат да се използват… Телефоните например може да се подслушват и…
— Моите телефони са кодирани. Системата би трябвало да е защитена от проникване. Консултантите ми по това казват, че…
Попов вдигна ръка и го прекъсна.
— Наистина ли си въобразяваш, че вашето правителство позволява да се произвеждат кодиращи системи, които самото то не може да пробие? — попита той, сякаш обясняваше нещо на невръстно дете. — Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд разполага с най-умните математици на света и с най- мощните компютри, а ако човек реши да разбере доколко усърдно работят, достатъчно е да погледне паркингите им.
— Какво имаш предвид?
— Ако паркингите са пълни в седем вечерта, това означава, че работят здраво над нещо. Във вашата страна всеки има кола, а паркингите по принцип са прекалено големи, за да бъдат закрити и защитени от погледите дори на случайни минувачи. Това е един лесен начин всеки разузнавателен офицер да види до каква степен са активни някои от правителствените ви агенции. — А ако човек наистина се интересуваше, просто можеше да провери няколко имена и адреси, за да разбере кои са марките коли и регистрационните им номера. По този начин преди десетина години хората на КГБ бяха проследили шефа на група Зет на АНС — хората, които имаха за задача както да разбиват, така и да създават кодиращи системи и кодове, и възродената РВС несъмнено правеше същото. Попов поклати глава. — Не, аз лично не бих се доверил на пазарно достъпна кодираща система. Имам съмнения и за системите, използвани от руското правителство. Вашите хора са много умни в разбиването на шифровъчни системи. Занимават се с това над шестдесет години, още отпреди Втората световна война, и при това в съюз с британците, които също имат великолепен опит в това отношение.
— Но на мен ми казаха, че тази система, която имам, никога не може да бъде пробита, защото е 128- бито-ва…
— Ах, да, стандартът СТУ-3. Тази система се използва от вашите държавни органи от около двадесет години. Вашите хора сега я подмениха със СТУ-4. Нима смяташ, че са решили да я сменят само защото им се харчат пари? Би трябвало да има някоя друга причина. Когато работех на терена за КГБ, използвахме само еднократни стъпки. Това е кодираща система, която се използва само веднъж, основава се на случайни замествания. Не може да се разбие, но е досадно да се използва. Да изпратиш едно-едничко съобщение по този начин ти отнема часове. За съжаление, много е трудно да се използва за устна комуникация. Вашите власти използват система Тап-ДАНС, в която идеята е подобна, но ние така и не можахме да я копираме.
— Значи искаш да кажеш, че някои хора могат да подслушват всички телефонни разговори, които водя?
Попов кимна.
— Разбира се. Защо иначе проведохме всички наши съществени разговори на четири очи? — Сега той наистина беше потресен, забеляза Дмитрий Аркадиевич. Геният наистина беше същинско бебе, изгубено в гората. — Е, сега може би вече е време да ми кажеш защо трябваше да изпълня всички тези задачи?
— Да, господин министър… чудесно… благодаря ви — отвърна Боб Окланд по клетъчния си телефон. Натисна бутона КРАЙ и прибра телефона в джоба си, след което се обърна към Бил Хенриксен. — Добри новини. Групата ДЪГА също ще дойде тук за консултации.
— О? — възкликна Бил. — Е, това няма да навреди.
— Бъркат ти се в нещата ли? — попита полицаят.
— Не съвсем — излъга Хенриксен. — Вероятно познавам някои от тях, а и те ме познават.
— Възнаграждението ще си остане същото, Бил — каза австралиецът.
