— На тях би ли им харесала идеята да си го върнат на СВС?
— Това е било обсъждано много пъти, но не е практично. Все едно е да пратиш банков обирджия в охранявана банка… не, направо в правителствената монетарница. Няма смисъл — твърде добре се охранява.
— Но ние няма да ги пратим срещу Херефорд! Какво ще стане, ако изкараме онези навън и после им поднесем малка изненада? — поясни идеята си Хенриксен.
„Много интересна идея — помисли си Попов. — Но…“
— И все пак операцията ще бъде много опасна.
— Разбирам. Какво е сегашното положение в средите на ИРА?
Попов се отпусна в креслото си.
— Те са много лошо разкъсани. В момента са разделени на няколко фракции. Някои искат мир. Други желаят безредиците да продължат. Причините са както идеологически, така и лични за членовете на фракциите. Идеологически дотолкова, че тяхната политическа цел е да отхвърлят както британското управление в Северна Ирландия, така и републиканското правителство в Дъблин, и да установят „прогресивно социалистическо“ управление. Като цел, тя е твърде амбициозна, за да се приложи в реалния свят, но въпреки това те вярват в нея и се придържат към нея. Те са убедени марксисти… всъщност по- скоро маоисти, отколкото марксисти, но това не е толкова важно за нас.
— А личният момент? — попита Брайтлинг.
— Когато един човек е революционер, не става въпрос само за убеждение, но също така и за възприемане от страна на обществото. За мнозина хора революционерът е романтична личност, човек, който вярва в една идея за бъдещето и е готов да рискува живота си за нея. От това произлиза общественият му статут. Онези, които познават такива хора, обикновено хранят голямо уважение към тях. Следователно, да изгуби този статут е болезнено за един бивш революционер. Той ще трябва да преживява по нормален начин, да кара камион например и така нататък…
— С други думи, точно като теб — след като са те съкратили от КГБ — подхвърли Хенриксен.
— В известен смисъл, да. Като полеви офицер на Държавна сигурност, аз имах статут и значение, на каквито можеха да се радват малцина други в Съветския съюз, и изгубването им за мен беше много по- важно, отколкото загубата на скромната заплата, която получавах. Същото ще бъде и за тези ирландски марксисти. И заради това те имат две основания да искат безредиците да продължат: заради политическите си и идеологически убеждения и заради необходимостта от лично признание, тоест да са нещо повече от обикновени трудови граждани.
— Познаваш ли такива хора? — попита направо Хенриксен.
— Да, вероятно мога да посоча няколко, с мнозина от тях съм се срещал в долината Бекаа в Ливан, където те се обучаваха заедно с други „прогресивни елементи“. Ходил съм до Ирландия, за да им отнеса писма и пари за поддръжка на дейността им. Тези операции обвързваха големи части от британската армия, нали разбирате, и поради това си струваха съветската поддръжка, като отвличане на част от големия ни противник НАТО. — Попов завърши историческото си отклонение и погледна двамата си събеседници. — Какво искате да направят?
— Въпросът не е толкова какво, колкото как — отвърна Бил. — Когато работех в Бюрото, говорехме, че ИРА е съставена от най-добрите терористи в света, посветени на делото си, интелигентни и ужасно зли.
— Склонен съм да се съглася с тази преценка. Те са много добре организирани, силно мотивирани идеологически и готови почти на всичко, което би имало сериозно политическо въздействие.
— Как биха погледнали на тази задача?
— Каква по-точно? — попита Дмитрий и Бил му обясни основните идеи.
Руснакът го изслуша учтиво и замислено и накрая каза:
— Това би им допаднало, но рисковете са много големи.
— Какво биха поискали, за да сътрудничат?
— Пари и друг вид поддръжка, оръжия, експлозиви, нещата, които ще им трябват, за да проведат тези операции. Сегашните фракционни борби вероятно се отразяват лошо на организацията им за снабдяване с боеприпаси. Несъмнено това е средството, с което миролюбивата им фракция се мъчи да упражнява контрол над фракцията, която държи насилието да продължава, просто като ограничава достъпа им до складовете с оръжие. Без такъв достъп те не могат да предприемат физически действия и следователно да увеличат собствения си престиж. Поради което, ако им предложите необходимите средства за провеждането на операциите, ще се вслушат много сериозно във вашия план.
— Пари?
— Парите позволяват на човек да си купува разни неща. Фракциите, с които бихме си имали работа, вероятно са отрязани от обичайните си източници на средства.
— В такъв случай, каква сума смяташ, че ще е необходима, Дмитрий? — попита Джон Брайтлинг.
— Няколко милиона долара, бих казал. Най-малко.
— Трябва да бъдем много внимателни в препирането им — предупреди Бил шефа си. — Аз мога да помогна за това.
— Да речем, пет милиона?
— Би трябвало да стигнат — каза Попов след миг размишление. — Плюс психологическата атракция от дърпането на лъва толкова близо до клетката му. Но нищо не мога да обещая. Тези хора взимат решенията си сами, по свои собствени причини.
— — За колко време можеш да уредиш срещата?
— Два дни, може би три, след като пристигна в Ирландия — отговори Попов.
— Купувай билетите — нареди му решително Брайтлинг.
— Един от тях се е пораздрънкал, преди да замине — каза Тоуни. — Казвал се е Рене. Преди да тръгне за Испания се е поразбъбрил пред някаква приятелка. Тя пък изпитала угризения на съвестта и се явила сама в полицията. Французите са я разпитали вчера.
— И? — попита Кларк.
— Целта на акцията е била да освободят Карлос, но не й е казал дали им е била възложена от някого. Всъщност й е казал много малко, въпреки че от разпита е изплувало името на още един от участниците, или поне така смятат френските ни колеги. В момента проучват това име. Въпросната жена… ами, те са били приятели, любовници, и той очевидно й се е доверявал. Явила се е в полицията сама, заради смъртта на холандското момиченце. Парижките вестници раздуха много историята и очевидно това е разтревожило съвестта й. Казала е, че се опитала да го разубеди — не съм сигурен дали мога да вярвам на това — и че той й отвърнал, че ще си помисли. Очевидно не е размислил, но французите в момента се чудят дали някой не се е отказал. Привикват обичайните заподозрени за разговор. Може и да се натъкнат на нещо — завърши обнадежден Тоуни.
— И това ли е всичко? — попита Кларк.
— Всъщност никак не е малко — отбеляза Питър Ковингтън. — Много повече е от това, с което разполагахме вчера, и дава възможност на френските ни приятели да тръгнат по други следи.
— Може би — съгласи се предпазливо Чавес. — Но защо все пак излизат? Кой пуска тези копелета да действат?
— Нещо от другите два инцидента? — попита Кларк.
— Нито трошичка, дявол го взел! — отвърна Тоуни. — Германците са преровили всичко. Забелязани са коли, влизащи и излизащи от дома на Фюрхтнер и Дортмунд, но тя е била художничка и това спокойно са можели да бъдат купувачи на картините й. Във всеки случай, липсват каквито и да е описания на коли, камо ли регистрационни номера. Този случай е приключил, освен ако някой не отиде в полицията и не направи изявление.
— Познати съмишленици? — попита Ковингтън.
— Всички са разпитани от БКА, без резултат. Ханс и Петра не са били от много разговорливите. Същото важи и за Модел. — Тоуни махна с ръце обезсърчен.
— Усещам го, Джон — каза Чавес. — Надушвам го.
— Съгласен съм — кимна Ковингтън. — Но номерът е да го напипаме.
Кларк се намръщи. Познаваше това усещане от времето, когато сам действаше като полеви агент. Иска
