ти се информацията да се допълни, но само с искане не става. Подобни неща се появяваха само когато сами решаха да се появят. Толкова просто беше, и също така толкова влудяващо, особено когато го знаеш, че е тук, наоколо, и при това знаеш, че страшно ти е необходимо да го напипаш. С още едно малко късче информация ДЪГА можеше да задейства някоя национална полицейска сила да спипа лицето или лицата, които им трябваха, и после да ги изпекат на бавен огън, докато се доберат до това, което им трябва. Французите и германците щяха да са най-добрият вариант — нито едните, нито другите се подчиняваха на законовите ограничения, които американците и британците бяха наложили над своите полицейски сили. Но това не беше добър начин на разсъждение, защото и ФБР принуждаваше някои хора да си кажат и майчиното мляко, макар да пипаше всички престъпници с бели ръкавички. Но преди всичко ти трябва някой, с когото да си поговориш. Ето, това беше най-трудното.
Като офицер на ЦРУ той често се беше оказвал в отдалечени, неприятни места при изпълнение на задачи — и често задачата се прекратяваше — или не по-малко лошо, отлагаше — защото се оказваше, че някакво жизненоважно късче информация липсва или се губи. Беше видял как по тази причина загиват трима мъже и една жена, на четири различни места, все зад Желязната завеса. Четирима души, които бе познавал лично, бяха изгубени, осъдени на смърт от родните си страни. Борбата им срещу тиранията в крайна сметка се беше оказала успешна, но те не бяха доживели, за да го видят и да се насладят на плодовете на своята храброст, и сега споменът за всеки от тях се беше превърнал в част от съвестта на Кларк… и поради това той изпитваше омраза към хората, които бяха разполагали с информацията, която му беше трябвала, но не бяха успели да му я донесат навреме. И сега беше така. Динг беше прав. Някой изкарваше тези копелета от бърлогите им и той искаше да се добере до този някой. Неговото или нейното намиране щеше да им осигури всички телефонни номера, имена и адреси за европейските полицейски агенции, за да ги напъхат в един голям чувал, и така до голяма степен да се разсее все още надвисналият над Европа тъмен облак. И това щеше да бъде адски по-добро решение, отколкото да изпраща своите бойци на бойното поле със заредени оръжия.
Попов опакова багажа си. В тази дейност вече бе натрупал голям опит и се беше научил да скатава ризите си в куфара, без да излизат след това омачкани, нещо, което така и не беше усвоил като офицер на КГБ. Е, сега ризите му бяха много по-скъпи и той се беше научил да се грижи добре за тях. Куфарите му обаче отразяваха предишните му занимания и конструкцията им включваше няколко допълнителни джоба и отделения, в които съхраняваше „алтернативните“ си пътни документи — сега ги носеше непрекъснато със себе си. В случай че целият проект се сринеше от собствената си тежест, той искаше да може да изчезне без следа и трите му неизползвани досега комплекта лични документи щяха да му помогнат за това. В краен случай можеше да прибегне до банковата си сметка в Берн и да изчезне обратно в Русия, въпреки че кроеше други планове за бъдещето…
…но се тревожеше, че алчността може да помрачи преценките му. Пет милиона долара! Ако успееше да вложи и тях в банковата си сметка, щеше да разполага с необходимите ресурси, за да живее в комфорт до края на живота си, в което и място да си избере, особено ако ги инвестираше разумно. Но как можеше да измъкне от ИРА парите, определени за тях? Е, вариантът сигурно щеше сам да му се натрапи. Той притвори очи и си зададе въпроса за алчността. Дали тя наистина можеше да помрачи способността му да прави добри оперативни преценки?
Дали не предприемаше ненужен риск, подведен от желанието си да сложи ръка на толкова много пари? Трудно беше да прецени обективно собствената си мотивация. И ето че сега се оказваше трудно да бъде свободен човек, не просто някой от хилядите полеви офицери на Комитета за държавна сигурност, който трябва да оправдава всеки долар, лира или рубла, които е похарчил, пред счетоводителите на площад „Дзержински“, най-лишените от чувство за хумор хора в една изобщо лишена от чувство за хумор организация.
Алчност. Целия този въпрос трябваше да го остави настрана. Трябваше да продължи със задачата си като професионалист, както винаги да е внимателен и предпазлив на всяка пресечка, за да не бъде спипан от вражеските контраразузнавателни служби или дори от хората, с които щеше да се срещне. Извънредното крило на Ирландската републиканска армия беше една от най-безскрупулните терористични организации на света. Макар членовете й да бяха веселяци по време на пиене — в пиенето си те доста приличаха на руснаците, — те избиваха враговете си, както вътре, така и извън организацията си, с толкова угризение, колкото изпитват медиците към опитните си плъхове. В същото време можеха да бъдат верни до крайност. В това отношение бяха предсказуеми, и това беше добре дошло за Попов. И той знаеше как да се оправя с тях. Беше го правил често, както в Ирландия, така и в долината Бекаа. Просто не можеше да им позволи да се досетят за намерението му да прехвърли на своя сметка парите, които бяха определени за тях.
След като приключи опаковането, Попов занесе куфарите си до асансьора, а после долу, където портиерът му спря такси за „Ла Гуардия“, откъдето щеше да се качи на маршрутната совалка до бостънския „Логън Интернешънъл“, и оттам на самолета до Дъблин. Ако не друго, то работата му за Брайтлинг му беше натрупала много полетни километри за един редовен пътник, въпреки че бяха по твърде различни аеролинии, за да му донесат някаква изгода. Но винаги му плащаха да лети в първа класа, нещо, което КГБ никога не правеше. Единственото, което трябваше да направи той, беше да се споразумее честно с ИРА-И. Ако се появеше възможност да открадне парите им, щеше да го направи. Но вече знаеше едно: те със сигурност щяха да скочат с двата крака в тази операция. Беше твърде добра възможност, за да я изпуснат, а на ИРА-И жар не им липсваше.
Специален агент Патрик О’Конър прегледа информацията, изпратена им по факса от Ню Йорк. Проблемът при разследванията на похищения беше времето. Никое разследване, разбира се, не протичаше достатъчно бързо, но при отвличанията беше още по-лошо, защото знаеш, че някъде има реално лице, чийто живот зависи от твоята способност да събереш необходимата информация и да действаш според нея, преди похитителят да е решил да сложи край на гадната си игричка, да убие поредния си заложник и да тръгне да хване друг. Да хване друг? Да, вероятно, тъй като липсваше искане за откуп, а това означаваше, че този, който е отвлякъл Мери Банистър от улицата, не иска да я връща срещу заплащане. Не, той, изглежда, я използваше като играчка, почти със сигурност за сексуално удовлетворение, докато не му омръзнеше, след което най-вероятно щеше да я убие. И така, О’Конър се чувстваше като участник в надбягване, въпреки че пистата не се виждаше, и бягаше по хронометър, скрит в шепата на някой непознат. Разполагаше със списък на приятели и близки на госпожица Банистър и беше пратил свои служители, мъже и жени, да поговорят с тях, надявайки се да се натъкне на някое име или телефонен номер, който да ги отведе към следващата стъпка в разследването… но вероятно това нямаше да стане. Ню Йорк! Тази млада жена беше дошла да търси тук късмета си, сред ярките светлини на големия град, като мнозина други. И мнозина от тях наистина намираха това, което търсеха, поради което и идваха тук, но не и тя, пристигнала от Гари, Индиана, дошла без никаква представа как изглежда животът в един голям град, и са й липсвали защитните умения, необходими на човек в един град с осем милиона жители…
… и вероятно вече беше мъртва, призна си О’Конър, убита от неизвестното чудовище, отмъкнало я направо от улицата. Нищо друго не можеше да направи, по дяволите, освен да идентифицира, да арестува и да осъди отрепката, което щеше да спаси живота на други, но нямаше с нищо да помогне на жертвата, чието име сега бе изписано върху папката на досието, лежащо на бюрото му. Е, това беше един от проблемите с професията на ченге. Не можеш да спасиш всички. Но поне се опитваш да отмъстиш на всички, и това усилие си струваше, каза си агентът, докато ставаше, за да вземе палтото си и да потегли към дома.
Чавес отпи от халбата си „Гинес“ и се огледа из клуба. Орелът на Легиона беше окачен на стената срещу бара и хората минаваха и докосваха с уважение дървения щандарт. Трима от Екип 2 седяха на една от масите, пиеха бира и разговаряха с две от момчетата на Питър Ковингтън. Телевизорът беше включен и скоро премина на новини и прогноза за времето.
— Отново историята с Ел Ниньо. — Динг изсумтя.
Някога просто го наричаха „времето“, но ето че някакъв проклет океанограф беше открил, че смесването на топла и студена вода край бреговете на Южна Америка се променяло на всеки няколко години и когато това станело, световният климат се променял по малко тук-там, и медиите тутакси бяха
