се отпусна. Можеше да си затвори и очите, но това щеше да изглежда прекалено снизходително, така че той просто се загледа напред. Не беше за първи път в Дъблин, но освен няколкото безспорни забележителности не си спомняше почти нищо от града. Сегашните му придружители едва ли биха го повярвали, защото за офицерите от разузнаването се предполагаше, че притежават тренирана, фотографска памет — което беше вярно, но само отчасти. Минаха четиридесет минути безцелни обиколки из града, докато най-сетне не стигнаха някаква търговска сграда. Колата спря в някаква задънена уличка, слязоха и влязоха през някаква врата.
— Йосиф Андреевич — промълви тих глас в мрака. После се появи едно лице.
— Шон, от колко време не сме се виждали! — Попов пристъпи напред и протегна ръка.
— Единадесет години и шест месеца, ако трябва да сме точни — съгласи се Шон Грейди, хвана ръката му и я разтърси сърдечно.
— Занаята си го поддържате чудесно. — Попов се усмихна. — Нямам никаква представа къде сме.
— Е, трябва да сме предпазливи. — Грейди махна с ръка.
— Оттук, ако обичаш.
Влязоха в малка стаичка с маса и няколко стола около нея. На масата димеше чайник. Ирландците не бяха загубили чувството си за гостоприемство, забеляза Дмитрий Аркадиевич, докато си сваляше горната дреха. Сложи я на един от столовете и седна.
— Е, какво можем да направим за вас? — попита Грейди. Беше почти на петдесет, забеляза Попов, но очите му бяха запазили живинката на младостта: решителни, присвити, привидно безстрастни, но напрегнати, както винаги.
— Преди да минем на това — как вървят нещата ви, Шон?
— Можеше да са и по-добре — призна Грейди. — Някои от бившите ни колеги в Ълстър решиха да клекнат пред Британия. За съжаление, мнозина споделят техните уклони, но ние гледаме да убедим други да гледат на нещата по-реалистично.
— Благодаря — каза Попов на един от присъстващите, който му подаде чаша чай. Отпи, след което продължи:
— Знаеш ли, Шон, още от първия път, когато се запознахме в Лондон, съм хранел уважение към твоята дълбока посветеност на идеалите ви. Изненадан съм, че толкова много хора се огънаха.
— Тази война беше дълга, Йосиф, а не всеки има сили да остане верен завинаги. Толкова по-жалко, приятелю.
— Гласът му беше лишен от чувства. Лицето му не изглеждаше толкова жестоко, колкото безизразно. „От него би могло да стане превъзходен служител на разузнаването“ — помисли си Попов. Наистина беше безстрастно. Сигурно беше било безстрастно и когато беше изтезавал и след това убил двамата британски командоси от СВС, допуснали грешката да пренебрегнат тила си. Такива неща не се случваха често, но Шон Грейди беше постигнал тази най-трудна от всички възможни цели на два пъти — с цената, ако трябва да говорим истината, на кървава вендета между най-елитната част на британската армия и собственото бойно ядро на Грейди от ИРА-И. СВС бяха избили осем от най-близките му сътрудници, а при друг случай бяха изтървали самия Грейди само защото колата му се беше развалила по пътя към мястото на срещата — среща, разбита от СВС, които бяха убили там трима от старшите представители на ИРА-И. Шон Грейди беше белязан човек и Попов беше сигурен, че Британската Служба за сигурност харчи стотици хиляди лири, за да могат да го проследят и набележат за поредното нападение на командосите. Тази игра, подобно на разузнавателните операции, беше много опасна за всички, участващи в нея, но преди всичко за самите революционери. А ето че сега собственото му ръководство се продаваше, или поне така сигурно си мислеше Грейди. Този човек никога нямаше да сключи мир с британците. Той вярваше непоколебимо в своя мироглед, колкото и да беше налудничав. Йосиф Висарионович Сталин беше притежавал лице точно като неговото, както и същата еднопосочност на целите, и същата пълна неспособност да прави компромиси по стратегически въпроси.
— Шон, в момента в Англия има един нов антитерористичен екип — каза Дмитрий.
— О? — Грейди не го знаеше и това разкритие го изненада.
— Да. Казва се ДЪГА. Съвместно усилие на британците и американците. Тъкмо те се справиха с нещата в Световния парк, Виена и Берн. Все още не са се посветили точно на вашия случай, но смятам, че това е само въпрос на време.
— Какво знаеш за тази нова група?
— Доста. — Попов му подаде писменото си резюме.
— Херефорд — отбеляза Грейди. — Били сме там на оглед, но не е място, което можеш да нападнеш лесно.
— Да, знам това, Шон, но има някои уязвими пунктове, и с подходящото планиране, смятаме, че е възможно да се нанесе силен удар на тази група ДЪГА. Виждаш ли, съпругата и дъщерята на командира на формированието, този американец, Джон Кларк, работят в близката общинска болница. Те могат да станат стръвта за операцията…
— Стръвта? — попита Грейди.
— Да, Шон.
И след това Попов се впусна в описание на идеята за операцията. Грейди, както винаги, не реагира, но двама от хората му го направиха, помръдвайки в столовете си и разменяйки погледи, докато очакваха командирът им да заговори. Той най-сетне го направи, при това подчертано официално.
— Полковник Серов, предлагате ни да поемем изключително голям риск.
Дмитрий кимна.
— Да, така е, и вие трябва да решите дали рискът си струва възнаграждението.
На Попов не му се наложи да напомни на водача на това ядро на ИРА, че той им беше помагал в миналото — незначително, разбира се, но тези хора не забравяха кой им е помагал — нито пък се налагаше да изтъква, че ако тази мисия се окажеше успешна, тя не само щеше да изстреля като с катапулт Грейди до първите редици на командването на ИРА, но също така, евентуално, щеше да отрови мирния процес между британското правителство и „официалната“ фракция на ИРА-И. Да се превърне в човека, който е унизил СВС и други екипи за специални операции на собствения им терен, щеше да му донесе такъв престиж, на какъвто никой друг ирландски революционер не се бе радвал от 1920 г. В това винаги се криеше слабостта на такива хора, знаеше Попов. Тяхната идеологическа преданост ги превръщаше в заложници на собственото им его, на тяхната визия, не само за политическите им цели, но и за тях самите.
— Йосиф Андреевич, за съжаление ние не разполагаме с необходимите ресурси дори за да обмисляме операция като тази.
— Разбирам. Какви ресурси са ви необходими, Шон?
— Повече от това, което можете да предложите. От собствен опит, както и от разговорите си други хора в средите на световните терористи, Грейди знаеше колко стиснат беше КГБ с парите. Но това само го подготвяше за следващата изненада.
— Пет милиона американски долара в номерирана и контролирана с парола швейцарска сметка — каза невъзмутимо Попов и този път забеляза емоция на лицето на Грейди. Очите примигнаха. Устните леко се разтвориха, като да произнесат някакво възражение, но после той се овладя отново.
— Шест — заяви Грейди, само колкото да вземе дневния ред под контрол.
Това чудесно устройваше Попов.
— Добре, мисля, че мога да предложа до шест милиона. След колко време ще ви трябват?
— За колко време можеш да ги доставиш?
— За седмица, мисля. Колко ще ви трябва да планирате операцията?
Грейди се замисли за няколко секунди.
— Две седмици.
Той вече знаеше много за района около Херефорд. Това, че не беше имал възможност да организира нападение, не му беше попречило да мисли — да мечтае — за него и да събира необходимите разузнавателни данни. Беше се опитал също така да събере информация за операциите на СВС, но беше установил, че хората на СВС не говорят много. Бяха направени и няколко тайни снимки, но не много полезни. Не, това, от което всъщност имаха нужда, беше комбинацията от хора, готови да поемат такъв огромен риск, и ресурсите, необходими за извършването на операцията.
