— Още нещо — каза Грейди.
— Какво?
— Имате ли добри контакти с търговците на дрога?
Сега беше ред на Попов да се изуми, въпреки че не реагира видимо. Грейди искаше да продава наркотици? Това беше огромна промяна в етиката на ИРА-И. Навремето Извънредните бяха извършили показни убийства и осакатявания на пласьори на дрога като средство да покажат, че заслужават обществената подкрепа. Значи и това вече се беше променило?
— Имам няколко косвени контакта, струва ми се. Какво ще ви трябва?
— Кокаин, в голямо количество, и съвършено чист.
— Да го продавате тук?
— Да. Парите са си пари, Йосиф — изтъкна Грейди. — А ние имаме нужда от непрекъснати приходи, за да поддържаме операциите си.
— Не обещавам, но ще видя какво мога да направя.
— Добре. Уведоми ме за парите. Когато можем да ги получим, ще ти кажа дали операцията е осъществима и кога можем да я започнем.
— Въоръжение?
— Това не е проблем — увери го Грейди.
— Трябва ми телефон, на който да се обадя.
Грейди кимна, взе едно листче от масата и му го написа. Явно беше клетъчен телефон.
— За следващите няколко седмици ми се струва добре. Достатъчно ли е за нуждите ви?
— Да, достатъчно е.
Попов стана. Нямаше какво повече да си казват. Изведоха го от сградата и го качиха в колата. Срещата бе минала добре.
— Шон, тази операция е самоубийствена! — предупреди го Роди Сандс.
— Не и ако държим положението под контрол, Роди — отвърна Грейди. — А ние можем да го направим, ако разполагаме с необходимите ресурси. Ще трябва да сме внимателни и много бързи, но можем да го направим. — А когато го направим, нямаше нужда да добавя Грейди, цялото движение ще разбере кой наистина представлява народа на Ирландия. — Ще ни трябват някъде около петнадесет души. Можем да намерим петнадесет души, Роди.
После Грейди стана, излезе през другата врата на помещението и взе колата си, за да се прибере в собствената си явка. Там имаше да свърши работа — работа, която винаги вършеше сам.
Хенриксен съставяше екипа си. Прецени, че ще му трябват всичко десет души, всички с опит и всички въведени в Проекта. Най-важният от тях щеше да е подполковник Уилсън Джиъринг, бивш офицер от Химическия корпус на Армията на Съединените щати. Истински експерт по химическите оръжия, той щеше да е човекът за доставката. Останалите щяха да консултират местните сили за сигурност, като им обясняват неща, които вече знаят, установявайки и подсилвайки по този начин международното правило, че „Експерт е човек, дошъл от друго място“. Австралийските СВС щяха да слушат учтиво всичко, което им казваха хората му, и може би дори щяха да научат едно-друго, особено когато хората му донесяха новото радиооборудване от „Е-Системс“ и Дик Вос се заемеше да ги обучава как да работят с него. Новите радиостанции за бойци от специални операции и полицаи от СВТ33 бяха истинска красота. След което те просто щяха да се мотаят из олимпийския комплекс със специалните пропуски, които щяха да им осигурят достъп през всички пунктове за проверка по сигурността и дори по пистите и площадките на огромния стадион. Щяха да могат да наблюдават Олимпийските игри съвсем отблизо, което щеше да бъде интересен стимул за неговите хора, някои от които, той беше сигурен в това, бяха истински запалянковци и щяха с удоволствие да гледат последните Олимпийски игри.
Той подбра най-добрите си хора и след това накара пътническия агент на корпорацията да уреди полетите и настаняването — последното чрез австралийската полиция, която беше резервирала каре хотелски апартаменти близо до стадиона. Зачуди се дали медиите ще обърнат внимание на неговата фирма. Обикновено дори щеше да настоява за това, просто заради рекламата, но не и сега. Нямаше много смисъл да рекламира повече фирмата си, нали?
И така, този проект беше приключен. Холистър огледа зданията, шосетата, паркингите, и ерзац- самолетната писта, чието построяване беше ръководил сред равнините на Канзас.
Колата спря, вратата се отвори и Холистър искрено се изненада. Човекът, който излезе от нея, се оказа шефът, самият Джон Брайтлинг. Холистър никога не се беше срещал с председателя на корпорацията, въпреки че знаеше кой е и беше виждал веднъж-дваж лицето му по телевизията. Сигурно беше долетял тази сутрин с някой от фирмените самолети. Техническият директор на строежа направо съжали, че шефът не е кацнал на входното „шосе“, което спокойно можеше да поеме и „Гълфстрийм“.
— Господин Холистър?
— Да, сър. — Той пое протегнатата му ръка и я стисна. — Всичко е готово, сър.
— Вие надминахте собствените си обещания с две седмици и половина — отбеляза Брайтлинг.
— Ами… времето ни помогна донякъде. За това не мога да искам премия.
Брайтлинг се засмя.
— Аз бих поискал.
— Най-трудното бяха системите за екологична изолация. Толкова сложни изисквания не бях виждал. За какво толкова са ви притрябвали, доктор Брайтлинг?
— Ами, някои от нещата, с които работим, изискват пълна изолация… Четвърто ниво, така го наричаме в нашия бизнес. Горещ лабораторен материал, и трябва да боравим с него предпазливо, както сигурно се досещате. Федералните нормативи са изостанали от нас.
— Но цялата сграда? — попита Холистър.
Беше като да построиш кораб или самолет. Рядко някой голям строителен обект беше планиран да има пълна въздушна изолация. Но този беше, което го бе принудило да извършва тестовете с въздушното налягане след довършването на всеки пореден модул и фирмите — доставчици на дограма бяха луднали.
— Просто искахме да го направим както ние си знаем.
— Сградата е ваша, докторе — отстъпи Холистър. Само тази спецификация беше добавила цели пет милиона долара в цена на труда към проекта, всичко това за партньора доставчик на прозорците, чиито работници бяха намразили подробните изисквания към работата им, макар и не допълнителното възнаграждение, за да ги изпълнят. Старият завод на „Боинг“ по пътя за Уичито едва ли някога беше вършил толкова прецизна работа. — Но сте избрали страхотен пейзаж.
— О, нима?
Във всички посоки земята беше покрита с вълнист зелен килим пшеница, само на една четвърт до цикъла на зреене. Мяркаха се земеделски машини. Може би не бе толкова красиво, колкото игрище за голф, но пък беше много по-практично. Комплексът дори разполагаше със собствена служебна фурна, за да пекат хляб от пшеницата, отгледана в собственото им поселище. — Холистър се зачуди. Защо не беше помислял за това досега? Фермите, изкупени в околността заедно със земята, включваха дори пасища за угояване на добитък и друга земя, която се използваше за отглеждане на оранжерийни зеленчуци. Целият този комплекс можеше да се самоиздържа, ако някой поискаше това. Е, може би просто искаха да подхожда на района. Тази част на Канзас беше предимно земеделска и въпреки че сградите на проекта от стомана и стъкло не приличаха съвсем на обори и складове, околностите им донякъде потушаваха впечатлението, че нарушават пейзажа.
— Така че вие си заслужихте премията. Сумата ще бъде прехвърлена на сметката ви утре — обеща доктор Джон Брайтлинг.
— Това напълно ме устройва, сър. — Холистър бръкна в джоба си и извади главния ключ, този, който можеше да отвори всяка врата в комплекса. Това беше малка церемония, която изпълняваше винаги щом приключеше някой проект. — Е, сър, комплексът вече е ваш.
Брайтлинг погледна електронния ключ и се усмихна. Това беше последното по-сериозно препятствие за
