В базата на КВС в Мидънхол беше полунощ. Малой вдигна „Найт Хоук“ от площадката и се отправи на запад към Херефорд. Контролните лостове бяха все така плътни и леки за управление, както винаги, а новата джаджа работеше. Оказа се, че е индикатор за горивото, цифров, за да му показва с числа, вместо със стрелка, колко гориво му остава. Освен това превключвателят можеше да го настройва между галони (американски, не имперски) и фунтове. Идеята не беше лоша. Нощта беше сравнително ясна, нещо необичайно за тази част от света, но луна нямаше и той предпочете да използва очилата за нощно виждане. Те превръщаха мрака в зеленикав здрач и въпреки че намаляваха остротата на зрението му от 20/20 на 20/40, това все пак беше значително подобрение в сравнение с възможността да пилотираш на сляпо в мрака. Държеше вертолета на височина около 90 метра над земята, за да избегне електропроводите, които адски го притесняваха, както притесняваха всички опитни пилоти на хеликоптери. Отзад в машината нямаше бойци, с изключение на сержант Нанс, който продължаваше да носи пистолета си, за да се чувства по-войнствено — ръчното въоръжение беше разрешено за бойците от специални операции, дори на тези, за които беше малко вероятно, че ще се наложи да го използват. Малой държеше своята „Берета“ М9 в пилотската си чанта, вместо в кобур под мишницата, което му се струваше твърде мелодраматично, особено за един морски.
— Вертолет долу при площадката на болницата — каза лейтенант Харисън. — Върти и мига.
— Видях го — потвърди Малой. Щяха да го подминат чисто, дори колегата да решеше точно в този момент да се издигне. — Нищо друго на наш’то ниво — добави той, взирайки се надалеч към мигащите светлини на кацащите и отлитащи самолети в Хийтроу и Лутън. Човек никога не спира да се оглежда, ако иска да живее дълго. Ако му поверяха командването на ВХМ-1 във Военноморската въздушна база в Анакостия, поради трафика на национално летище „Рийгън“ щеше редовно да пилотира през много тъпкано въздушно пространство, и макар да уважаваше пилотите на гражданските самолети, той им се доверяваше по-малко, отколкото разчиташе на собствените си способности — а те, знаеше той, гледаха абсолютно по същия начин на него и на всички авиатори в зелени пилотски униформи. За да си изкарваш хляба като пилот, трябва да мислиш за себе си като за най-добрия, въпреки че в случая с Малой той знаеше, че наистина е така. А и това момченце до него, Харисън, изглеждаше обещаващ, стига да останеше под пагон, вместо да стане авиодиспечер някъде. Най-после се появи площадката за приземяване в Херефорд и Малой се понесе към нея. Пет минути по-късно щеше вече да е на земята, а след още двадесет — в леглото си.
— Да, той ще го направи — заяви Попов. Намираха се в някакво барче на ъгъла и фоновата музика го превръщаше в безопасно място за разговор. — Не го е потвърдил, но ще го направи.
— Кой е той? — попита Хенриксен?
— Шон Грейди. Това име говори ли ти нещо?
— ИРА-И… Действаше главно в Лондондери, нали?
— Повечето време, да. Плени трима души на СВС и… ги ликвидира. В два отделни инцидента. След това СВС на три пъти го преследваха. Веднъж за малко да го хванат и тогава елиминираха десетина от най- близките му съмишленици. След това той очисти няколко заподозрени информатори в частта си. Доста безскрупулен е — увери Попов своите събеседници.
— Вярно е — потвърди Хенриксен. — Спомням си, че четох какво е направил с хората на СВС, които беше спипал. Не беше много приятно четиво. Има ли достатъчно хора, за да го опита?
— Мисля, че да — отвърна Дмитрий Аркадиевич. — Обаче вдигна малко парите. Предложих му пет, а той поиска шест, плюс дрога.
— Дрога? — Хенриксен се изненада.
— Почакай, аз мислех, че ИРА не одобряват разпространяването на дрога — възрази Брайтлинг.
— Живеем в практичен свят. ИРА работиха в продължение на години, за да премахнат пласьорите на наркотици в цяла Ирландия — главно като чупеха капачки, за да придадат по-голяма огласа на акциите си. Това беше психологически и политически ход от тяхна страна. Вероятно сега му допада идеята да си осигури непрекъснат източник на доходи за операциите си — обясни Дмитрий.
Моралната страна на въпроса, изглежда, не беше от особено значение за никого от тримата на масата.
— Е, предполагам, че можем да изпълним това искане — отвърна Брайтлинг с леко отвращение. — Чупене на капачки, казваш? Това какво значи?
— Вземаш пистолет — обясни Бил — и го опираш зад коляното, след което стреляш. Прави капачката на коляното на пух и прах. Много е болезнено и човекът остава инвалид за цял живот. Така се справяха с информатори и други хора, които не им допадаха. Протестантските терористи предпочитаха бормашини „Блек енд Декер“ за същата цел. На улицата веднага плъзва слухът, че е лошо да се забъркваш с тях.
— Ууух — последва коментара на лекаря у Брайтлинг.
— Нали затова се наричат терористи — подчерта Хенриксен. — Напоследък просто ги убиват. Грейди се слави като един от най-безскрупулните, нали?
— Да — потвърди Попов. — Няма никакво съмнение, че ще се заеме с поръчката. Идеята му допада, както и твоето предложение как да стане, Бил. А в случая е налице и неговото его, което е доста голямо. — Попов отпи от виното си. — Той държи да поеме политическото ръководство на ИРА, а това ще покаже, че е способен на смели и рисковани ходове.
— Такива са си ирландците — страната на тъжната любов и веселите битки.
— Дали ще успее? — попита Брайтлинг.
— Замисълът е умен. Но да не забравяме, че за него успех означава да елиминира основните обекти, двете жени, и след това неколцина от екипа войници. След това несъмнено ще духне и ще се опита да се върне в Ирландия. Самото оцеляване след подобна операция е достатъчен успех за политическите му цели. Да се сражава в напълно военна акция за него би било лудост, а Грейди не е луд — изтъкна Дмитрий, въпреки че самият той не беше съвсем сигурен в това. Дали всички революционери не бяха всъщност луди? Трудно е да се разберат хора, които позволяват на своите визии да установят контрол над живота им. Тези, които бяха успели — Ленин, Мао и Ганди през този век, бяха личности, които бяха използвали мирогледа си твърде ефикасно, разбира се — но дори и при тях, кой от тримата действително беше успял? Съветският съюз беше рухнал, Китайската народна република щеше вероятно да се подчини на същите политико- икономически реалности, които бяха обрекли СССР на крах, а Индия все още представляваше едно икономическо бедствие, което някак си продължаваше да се влачи в стагнация. Според този модел Ирландия щеше с по-голям успех да се окаже обречена при един евентуален успех на ИРА, отколкото от икономическия си брак с Великобритания. Куба поне си имаше тропическо слънце, което да я топли. За да оцелее без никакви природни ресурси, за които си струва да се говори, Ирландия се нуждаеше от близка икономическа обвързаност е някого, а най-близкият някой беше Обединеното кралство. Но всичко това беше извън темата на настоящата вечеря.
— Значи ти очакваш, че той ще се опита да удари и да избяга? — попита Бил.
Дмитрий кимна.
— Нищо друго не би изглеждало разумно от тактическа гледна точка. Той се надява да живее достатъчно дълго, за да се възползва от парите, които му предложихме. Стига, разбира се, да одобрите това увеличение, което поиска.
— Какво означава един милион в повече? — попита Хенриксен с едва прикрита усмивка.
Значи и двамата смятаха такава значителна сума за дреболия. Попов отново беше поразен от факта, че те замислят нещо чудовищно… но какво?
— Как ги искат? В брой? — попита Брайтлинг.
— Не, казах им, че ще бъдат депозирани в шифрована швейцарска сметка. Това мога да го уредя.
— Вече съм изпрал достатъчно — каза Бил на работодателя си. — Можем да го уредим още утре, ако искате.
— И това означава, че ще трябва да летя за Швейцария още утре — вметна кисело Дмитрий.
— Омръзна ли ти да летиш? — Попов за пръв път забеляза искрена симпатия у шефа си и въздъхна.
— Разбирам, Дмитрий — каза Хенриксен. — И за мен това пътуване до Австралия и обратно беше много неприятно.
— Как е детството в Русия? — полюбопитства Брайтлинг.
