— По-трудно, отколкото в Америка. Там в училищата има повече насилие. Без сериозна престъпност — поясни Попов. — Но много борба между момчетата например. Борба за надмощие, нещо обичайно за момчетата. Властите обикновено не обръщат внимание на тези неща.
— Ти къде си отраснал?
— В Москва. Баща ми също беше офицер в Държавна сигурност. Завърших Московския държавен университет.
— Каква специалност?
— Език и икономика. — Първото се беше оказало много полезно. Второто беше напълно безполезно, тъй като марксистката представа за икономика се беше оказала съвсем неефикасна.
— Излизахте ли извън града? Нали знаеш, нещо както бойскаутите при нас, такива неща?
Попов се усмихна, зачуден накъде ли води този разговор и защо ли го питат за тези неща. Но продължи играта.
— Един от най-щастливите ми спомени от детството. Бях пионерче. Ходехме извън града, в едно държавно стопанство, и работехме там по един месец, помагахме в събирането на реколтата, живеехме сред природата, както казвате вие, американците. — А после, на четиринадесет години, той беше срещнал първата си любов, Елена Ивановна. Зачуди се къде ли е тя сега. Поддаде се на кратък пристъп на носталгия, припомняйки си как я опипваше в тъмното — първото му завоевание…
Брайтлинг долови унесената му усмивка и я взе за това, което му се искаше да бъде.
— Това ти е харесвало, а?
Те явно не очакваха да чуят точно тази история.
— О, да. Често съм се чудил какво ли е да живееш така, на открито, слънцето да те пече през целия ден, да се трудиш над земята. Двамата с баща ми често ходехме в горите да берем гъби — това беше обичайната форма на почивка за съветските граждани през шестдесетте години да се разхождат сред горите. — За разлика от повечето руснаци, той беше возен там със служебната кола на баща си, но като момче обичаше гората като място, пълно с приключения и романтика, както я обичат всички момчета, и му харесваше да прекарват там с баща му.
— Има ли дивеч във вашите гори? — попита Бил Хенриксен.
— Човек може да види птици, разбира се, много видове, а понякога и лосове, но рядко. Държавните ловци винаги ги избиваха. Но главната им цел са вълците. Ловят ги с хеликоптери. Ние, руснаците не обичаме вълците, както вие в Америка. Твърде много приказки има за побеснели вълци, как ядат хора, нали разбирате. Повечето е лъжа, предполагам.
Брайтлинг кимна.
— И тук е същото. Вълците са просто едни големи кучета, човек може да си ги дресира за домашни любимци, ако поиска. Някои го правят.
— Вълците са страхотни — добави Бил. Той самият често си беше мислил да си опитоми някой вълк. Но за такова нещо ти трябва много земя. Може би след като се изпълнеше Проектът.
За какво, по дяволите, беше всичко това, зачуди се Попов, без да прекъсва играта.
— Винаги съм искал да видя мечка, но край Москва не е останала нито една. Гледаме ги само в зоопарка. Обожавам мечките — добави той неискрено. Тези животни винаги го бяха плашили адски. Децата в Русия слушаха какви ли не приказки за мечки, малко от които дружелюбни, макар и не толкова противоестествени като вълчите истории. Големи кучета ли? Вълците наистина избиваха хора в степите. Селяните мразеха проклетите зверове и посрещаха с радост държавните ловни хайки с техните хеликоптери и автомати.
— Е, ние с Джон сме почитатели на природата — обясни Бил и махна на сервитьора за нова бутилка вино. — Цял живот, още от бойскаути. Нещо като вашите пионери, предполагам.
— Държавата не се държеше добре с природата в Съветския съюз. Там беше много по-лошо от проблемите, които имате тук, в Америка. Американците трябва да дойдат в Русия да проучат щетите и да предложат начини за оправяне на проблемите със замърсяването. — Особено в Каспийско море, където замърсяването беше унищожило по-голямата част от есетрата и покрай нея — и хайвера, който от толкова години беше един от основните източници на валута за СССР.
— Да, това беше истинско престъпление — съгласи се Брайтлинг. — Но то е глобален проблем. Хората не уважават природата така, както би трябвало. — И докторът продължи в същия дух като че ли предварително замислената си лекция, която Дмитрий изслуша учтиво.
— В Америка по този въпрос съществува мощно политическо движение, нали?
— Не толкова мощно, колкото мнозина биха искали — отбеляза Бил. — Но за някои от нас това е много важно.
— Такова движение би било много полезно в Русия. Жалко, че толкова много неща бяха унищожени там съвсем безцелно — реагира Попов, отчасти мислейки го искрено. Държавата би трябвало да съхранява природните ресурси за правилно експлоатиране, а не да ги унищожава просто защото местните политически некадърници не знаят как да ги използват правилно. Но пък СССР се беше оказал така ужасно неефикасен във всичко, с което се беше заел… е, с изключение на шпионажа, поправи се Попов. Америка се оправяше добре, помисли си той^ Градовете й бяха много по-чисти от руските, дори Ню Йорк, и бе достатъчно човек да излезе с колата на един час път извън който и да е град, за да види зелена трева и спретнати ферми. Но по-големият въпрос сега беше: защо един разговор, започнал с обсъждането на предстоящ терористичен инцидент, се беше отклонил в тази тема? Дали той самият не беше го предизвикал? Не, работодателят му го беше пренасочил рязко в тази посока. Не можеше да е случайност. Това означаваше, че искат да го сондират… но за какво? За тези глупости с природата? Той отпи замислено от виното си и се втренчи в двамата си събеседници.
— Знаете ли, всъщност никога не съм имал възможност да разгледам Америка. Много бих искал да видя националните паркове. Особено Йелоустоун.
— Най-красивото място в Америка — каза Хенриксен.
— Не, Йоусемъти е най-красивото — възрази Брайтлинг. — В Калифорния. Най-красивата долина в целия свят. В момента е претъпкана с туристи, разбира се, но това ще се промени.
— Същата работа е и в Йелоустоун, Джон, но, да, и това ще се промени. Някой ден — заключи Хенриксен.
Тия двамата изглеждаха съвсем сигурни за нещата, които щели да се променят. Но американските държавни паркове се поддържаха от правителството за всички граждани, нали? Така и трябваше да бъде, защото се поддържаха от федералните данъци. Тук нямаше ограничен достъп за елита. Равенство за всички — нещо, на което го бяха учили в съветските училища, само дето тук съществуваше реално. Още една причина, помисли си Дмитрий, поради която едната държава беше рухнала, докато другата беше станала още по-силна.
— Какво искате да кажете с „това ще се промени“? — попита Попов.
— О, идеята е да се намали въздействието на хората над дивата природа. Идеята е добра, но най- напред трябва да се случат някои други неща — отвърна Брайтлинг.
— Просто още едно–две — съгласи се с кикот Хенриксен. После, изглежда, реши, че процесът на опипване е отишъл достатъчно далеч. — Както и да е, Дмитрий, как ще разберем за Грейди?
— Аз ще му се обадя. Остави ми един номер на мобифон, който мога да използвам в определени часове на деня.
— Доверчива душа.
— За мен, да. С него сме приятели още от 80-те, когато беше в долината Бекаа. А освен това става дума за мобифон, купен най-вероятно с фалшива кредитна карта от някой друг. Тези неща са много полезни за служителите от разузнаването. Трудно е да ги проследиш, освен ако не разполагаш с много сложно оборудване. Америка има такова, Англия също, но другите държави — не, много малко от тях.
— Е, тогава му се обади веднага, щом решиш, че е подходящо. Искаме да се задейства, нали, Джон?
— Да — отвърна решително доктор Брайтлинг. — Бил, уреди парите за трансфера още утре. Дмитрий, ти тръгваш и уреждаш банковата сметка.
— Да, Джон — отговори Попов.
Грейди наистина беше въодушевен от задачата. В Дъблин наближаваше два през нощта. Снимките бяха
