проявени от един приятел от движението — само шест не бяха излезли. По-големите ги закачиха с кабарчета по стената. По-малките поставиха на съответните места върху карта, разгъната на работната маса.
— Те ще подходят оттук, по този път. Има само едно подходящо място, където да паркират, нали?
— Съгласен — каза Родни Сандс.
— Окей, Роди, тогава ние ще направим следното… — И Грейди очерта плана.
— Как ще се свързваме?
— С клетъчни телефони. Всяка група ще разполага с по един и ще ги настроим за бързо набиране, за да можем да обменяме информация ефикасно.
— Оръжия? — попита Дани Маккорли.
— Имаме достатъчно. Те ще реагират с петима души, евентуално най-много с десет, но не повече. Никога не са изпращали повече от десет–единайсет души на акция, дори в Испания. Нали ги преброихме на телевизионните записи? Нашите петнадесет срещу десет техни, а и изненадата работи за нас и в двете фази.
Близнаците Бари, Питър и Сам, отначало изглеждаха скептично настроени, но ако операцията се извършеше бързо… ако се проведеше според графика… да, беше възможно.
— Какво ще правим с жените? — попита Тимъти О’Нийл.
— Как какво? — обърна се Грейди. — Те са основните ни обекти.
— Бременна жена, Шон… политически не стои добре.
— Те са американки, а съпрузите им са наши врагове, а и при това са стръвта ни, за да ги привлечем. Няма да ги убием веднага, а ако обстоятелствата позволят, можем дори да ги оставим живи, за да оплакват мъжете си, момко — добави Грейди, просто за да успокои съвестта на по-младия мъж. Тими не беше страхливец, но у него все още се долавяше някаква буржоазна сантименталност.
О’Нийл кимна, че е съгласен. Грейди не беше човек, на когото можеше да се противоречи, а и във всеки случай беше командирът им.
— Значи аз водя групата в болницата?
Грейди кимна.
— Да. Двамата с Роди оставаме отвън, с прикриващата група.
— Добре, Шон — съгласи се Тими, от този момент, и завинаги, предан докрай на мисията.
26. Заключения
Проблемът при разследвания като това беше, че винаги рискуваш да предупредиш обекта. Агентите Съливан и Чатъм кръжаха из бара почти до полунощ и попаднаха на две жени, които познаваха Мери Банистър, и една, която познаваше Ан Претлоу. В случая с първата се добраха до името на някакъв мъж, с когото Банистър беше видяна да танцува — редовен клиент в бара, който същата нощ не беше се появил, но чийто адрес щяха да получат много бързо по телефона му, който, изглежда, беше познат на доста жени тук. Към полунощ вече бяха готови да си тръгнат, донякъде ядосани, че им се е наложило да изкарат толкова време в такова оживено място, без да пийнат нищо по-стабилно от кока-кола, но с няколко нови пътечки, по които можеха да тръгнат. Дотук случаят изглеждаше съвсем типичен. Специален агент Съливан мислеше за него като за обиколка из супермаркет, когато търсиш нещо за вечеря, взимаш по нещо напосоки от рафтовете, избираш разни неща за ядене, без да ти е ясно в какво ще се превърнат избраните от теб продукти в кухнята.
— Добрутро, скъпа — каза Динг и както обикновено започна деня си с целувка.
— Здрасти, Динг. — Паци се помъчи да се обърне, но беше трудно, почти толкова, колкото да спи по гръб с този голям корем. „Да се роди най-сетне“ — помисли си Патриша Кларк Чавес. Усети как ръката му се плъзга върху изпънатата кожа на онова, което преди няколко месеца беше плоско, стегнато коремче.
— Как е малкият?
— Като че ли и той се събужда — отвърна му тя с унесена усмивка, чудейки се как ли щеше да изглежда той или тя. Динг беше убеден, че ще е момче. Като че ли не можеше да приеме друга възможност. Но каквото и да беше, почти сигурно беше, че ще е здраво. Малкото нещо вътре в нея беше активно още от първия път, когато тя почувства първото размърдване в третия месец. — Ето го, разрита се — докладва тя, когато той/тя се преобърна сред своето море от утробна течност.
Доминго Чавес го усети с дланта си, усмихна се и се наведе да целуне отново жена си, преди да се запъти към банята.
— Обичам те, Пац — каза й той в движение.
Както обикновено, светът си беше такъв, какъвто трябваше да бъде. На път за банята той хвърли крадешком поглед към детската, с шарените катерички по стените и сглобеното вече бебешко креватче. „Скоро“ — каза си той. Съвсем в нормалния срок, беше го уверил наблюдаващият я лекар в родилното отделение, добавяйки обаче, че първите бебета обикновено малко закъсняват. След петнадесет минути той вече излизаше навън по анцуг, изпил чаша кафе, но нищо повече, тъй като не обичаше да закусва преди сутрешните упражнения. Отиде с колата до близката сграда на Екип 2. Всички останали вече пристигаха.
— Здрасти, Еди — извика Чавес на Прайс.
— Добро утро, майоре — отзова се старши сержантът. След пет минути екипът вече беше на тревата, всички в сутрешните си облекла за тренировка. Този път упражнението се водеше от сержант Майк Пиърс, все още водач по убийства в екипа. Упражненията за отпускане и натоварване на мускулите и сухожилията отнеха петнадесет минути, след което дойде времето за сутрешния крос.
— От самолета скачат рейнджъри вевесари — изрева Пиърс и всички отвърнаха в хор:
— Капка мозък нямат във главите тез’ гъзари!
Традиционният припев звучеше съвсем логично за Чавес, който беше преминал през рейнджърската школа във Форт Бенинг, но не и през Парашутната школа. Много по-смислено беше, смяташе той, да стигнеш на полесражението в хеликоптер, вместо да се рееш като паничка за скейт за копелетата от земята, идеална мишена, която не може да отвърне на стрелбата. От самата представа за това го побиваха тръпки. Но той беше единственият член на Екип 2, който не беше скачал с парашут, и това го превръщаше в „скапан крак“, или в смотан пехотинец, не от избраниците със значките със сребърното сладоледче. Странно, че никога не беше чул някой от тези хора да се бъзика с него на тази тема, помисли си той, докато подминаваше знака на първата миля по трасето. Пиърс беше надарен бегач и налагаше бърза скорост, може би опитвайки се да накара някой да отпадне. Но никой нямаше да го направи, и всички го знаеха. Динг си помисли, че Паци вече се приготвя за работа. В момента клонеше към специализация по спешна медицинска помощ, което означаваше, че трябва да получи сертификат по обща хирургия. Странно, че досега все още не беше избрала медицинската си специализация. Тя определено бе достатъчно умна да се справи с почти всичко, а малките и ръце щяха да бъдат съвършени за хирургия. Тя често тренираше сръчност, като си играеше с колода карти, и в последните месеци беше станала експерт в раздаването за секунди. Беше му показвала какво прави и как, но дори когато я наблюдаваше отблизо, той не можеше да забележи движенията й и това го удивляваше и ядосваше. Психомоторните й нерви сигурно бяха невероятни, помисли си с гордост Доминго, докато пухтеше в третата миля на кроса. Точно тук човек започваше да го усеща, защото в третата миля краката ти си мислеха, че вече си ги натоварил предостатъчно, и може би ако забавиш малко, няма да е никак зле. Поне за Динг това беше вярно. Двама от членовете на екипа тичаха маратон и доколкото той самият можеше да прецени, тези двамата, Лоасел и Вебер, съответно най-дребният и най-едрият от членовете на екипа, никога не се изморяваха. Особено германецът, дипломирал се в планинската военна школа на Бундесвера и притежател на значката „Бергмайстер“. Той беше най-здравият кучи син, когото Динг беше срещал — а Чавес мислеше за себе си като за здрав кучи син. Лоасел пък беше като проклет малък заек — носеше се грациозно и е невидима сила.
„Още две минути“ — помисли си Чавес. Краката му започваха да се оплакват, но той не позволи това да излезе наяве, а продължи да тича с невъзмутимо лице и решителен поглед, почти отегчен, докато краката му се носеха ритмично по сгурията на трасето. Екип 1 също бягаше, по същото трасе и в противоположна посока, и за щастие нито един от екипите не изпреварваше другия. Записваха си времето при всеки крос, но
