отбягваха прякото състезание, което би тласнало всички бойци от ДЪГА в унищожителен напън, който можеше да доведе до травми — а бездруго получаваха достатъчно контузии по време на ученията, въпреки че в момента Екип 2 беше напълно боеспособен — всички контузии бяха излекувани.
— Отделение… бърз ходом, марш! — най-сетне изкомандва Пиърс. Още петдесет метра, и спряха.
— Е, добро утро на всички. Надявам се, че ви беше приятно да се събудите за поредния ден за охрана на света от злото — каза Пиърс усмихнато. — Майор Чавес — покани го той след това и влезе на мястото си в строя.
— Окей, господа, това беше добро начало. Благодаря, че водихте бягането тази сутрин, сержант Пиърс. Душ и закуска, бойци. Свободни сте.
Двете редици от по пет души се разпръснаха и всички се отправиха към казармената сграда, за да отмият потта с душ.
Английската закуска по нищо не се отличаваше от американската: бекон, яйца, препечен хляб, кафе — английски сутрешен чай за някои — гориво за предстоящия ден. Някои от бойците се хранеха леко, други тежко, в зависимост от личните си метаболични особености. Всички бяха в ежедневните си униформи, готови да се отправят към бюрата си. Тим Нунън щеше да им изнесе лекция по сигурността на комуникацията. Новите радиостанции от „Е-Системс“ едва ли се нуждаеха от представяне, но Нунън искаше да им обясни всичко за тях, включително как действат кодиращите им системи. Сега членовете на екипа можеха да разговарят помежду си, а всеки, който се опиташе да ги подслуша, щеше да чува само съскащ статичен шум. Това беше в сила и преди, но новите преносими радиостанции с миниатюрните си слушалки и тънките като тръстика микрофони бяха огромен технологичен напредък. След това Бил Тоуни щеше да ги информира за последните резултати от разузнаването и следствията по техните три полеви акции. След това идваше разходката преди обяда до полигона за практика по точна стрелба, но днес не се предвиждаше учение със стрелба на живо. Вместо това щяха да тренират десант с дълго въже от хеликоптера на Малой.
Всичко това обещаваше един пълноценен, макар и рутинен работен ден за ДЪГА. Чавес за малко щеше да добави епитета „отегчителен“, но знаеше, че Джон полага големи усилия да разнообразява рутината, а освен това човек тренира основните неща, защото те са, ами… основни, за да можеш да си свършиш работата, неща, към които се придържаш, когато нещата вземат, че се сговнят, и нямаш време да мислиш какво да направиш. Всеки член на Екип 2 вече знаеше как разсъждава всеки друг член, поради което при упражнения, когато действителният сценарий се окажеше различен от тактическото разузнаване, което получаваха, когато влизаха, членовете на екипа някак си просто се приспособяваха, понякога без думи, всеки боец знаеше какво ще направи неговият партньор и всички в екипа като че ли се свързваха по телепатия. Тъкмо това беше и целта на интензивните, рутинни, отегчителни в интелектуално отношение тренировки. Екип 2, както и Екип 1 на Питър Ковингтън, бяха еволюирали до живи, мислещи организми, чиито части просто действаха правилно — и погледнато отвън, като че ли автоматизирано. Когато Чавес се замислеше за това, то му се струваше забележително, но по време на тренировките изглеждаше толкова естествено, колкото дишането. Като Майк Пиърс, когато скочи върху бюрото в Световния парк. Това не беше част от тренировъчния режим, но той го беше направил, и го беше направил съвършено, и единственото погрешно нещо беше, че първият му откос не беше улучил субекта в главата, а го беше пронизал в гърба — причинявайки рани, които щяха веднага да се окажат фатални — последван след това от втори, който беше пръснал черепа на копелето. Бум. Цап. Шльоп. А членовете на екипа се бяха доверили на Пиърс, че ще покрие своя сектор и след това, след като очисти „опозицията“, ще помогне на останалите. Като пръстите на ръката му, помисли си Чавес, които могат да се стегнат в смъртоносен юмрук, но също така да разделят задачите си, защото всеки от пръстите си има мозък. И всички те бяха неговите хора. Това беше най- доброто от всичко.
Намирането на оръжието беше най-лесното. Това винаги беше удивлявало чужденците със своя комизъм: ирландците с оръжие приличаха на катерички с орехчета — непрекъснато го криеха и понякога забравяха къде, по дяволите, са го скрили. В продължение на цяло поколение най-различни хора бяха докарвали оръжия за ИРА и ИРА ги беше прибирала, главно заравяйки ги за деня, когато целият ирландски народ щеше да се надигне под ръководството на ИРА — Извънредни и да тръгне на бой срещу английските завоеватели, изтласквайки ги завинаги от свещената земя на Ирландия… или нещо от този род, помисли си Грейди. Той лично беше заровил над три хиляди оръжия, главно руски калашници, например онзи склад в селската нива в графство Типърери. Беше заровил пратката четиридесет метра западно от един голям дъб на два метра — достатъчно дълбоко, за да не може тракторът на фермера да ги развали или случайно да ги изрови, и достатъчно плитко, за да могат да ги извадят само след час копане. Бяха сто бройки, доставени през 1984 година от една услужлива душа, срещната в Ливан, заедно с предварително заредените пластмасови пълнители, по двадесет за всеки автомат. Всичко това беше надлежно подредено в сандъци, като оръжията и боеприпасите бяха увити в напоена със смазка хартия, както го правеха руснаците. Повечето от опаковките бяха все още неповредени, забеляза Грейди, докато ги подбираше грижливо. Той извади двадесет, разкъсвайки хартията на всеки, за да провери за корозия, като оглеждаше болтовете, и във всеки от случаите установи, че опаковъчната смазка се е запазила, все едно че оръжията току-що бяха напуснали завода в Казан. Моделът АКМС, подобрен вариант на АК-47, е със сгъваем приклад, което беше много по-удобно за криене, отколкото стандартните бойни прикладни автомати. По-важното беше, че с това оръжие хората му се бяха обучавали в Ливан. Беше лесно за използване, благонадеждно и можеше да се крие. Тези характеристики го правеха идеално за целта. Петнадесетте, които взе, заедно с триста пълнителя по трийсет патрона, бяха натоварени в задната част на камиона, след което запълниха отново дупката. После камионът потегли към друга ферма, този път на морския бряг на графство Корк. Там живееше един фермер, с когото Шон Грейди имаше уговорка.
Съливан и Чатъм бяха в канцеларията си още преди седем. Първото, което направиха, беше да използват компютризирана кросреферентна директория, за да проследят имената и адресите. Това стана бързо. След това трябваше да се срещнат с тримата мъже, за които им бяха съобщили, че са познавали Мери Банистър и Ан Претлоу, и да ги разпитат. Възможно беше един от тях да се окаже сериен убиец или похитител. В първия случай той вероятно щеше да се окаже много умен и предпазлив престъпник. Един сериен убиец е ловец на хора. Странно, но умните серийни убийци се държаха като истински войници: първо разузнаваха всичко за своите жертви, преценяваха навиците и слабостите им, след което се задействаха, за да ги използват като играчки за забавление, и когато удоволствието се изчерпеше, настъпваше моментът, в който трябваше да ги убият. В точния смисъл на думата убийствата на хора не влизаха в прерогативите на ФБР, но похищенията влизаха, ако убиецът изкарваше жертвите си извън границите на щата — и тъй като границите на щата минаваха само на неколкостотин метра от Манхатън, това беше достатъчно основание за агентите да се намесят. Те трябваше да задават въпросите си много внимателно и да не забравят, че един сериен убиец почти винаги е с елегантна външност и поведение, за да могат жертвите му по-лесно да му се доверят. Щеше да е учтив, дори приятен и дружелюбен — докато не се окажеше твърде късно, и в този момент жертвата се оказваше обречена. Такъв човек беше най-опасният от всички престъпници.
Обект Ж4 прогресираше рязко. Нито интерферонът, нито интерлевкенът не бяха повлияли на пръчиците на „Шива“, които се размножаваха с удоволствие и в нейния случай атакуваха черния й дроб с невероятна скорост. Същото беше в сила и за панкреаса й, който се разпадаше, причинявайки сериозен вътрешен кръвоизлив. Странно, помисли си доктор Килгор. „Шива“ беше изразходвал времето си, за да се утвърди, но щом беше започнал да поразява тялото на изпитателния обект, беше започнал да си пробива път с ядене като някой лакомник по време на пир. На Мери Банистър й оставаха не повече от пет дни.
М7, Чип Смитън, беше малко по-добре. Имунната му система полагаше големи усилия, но „Шива“ се оказа твърде коварен за него: действаше доста по-слабо, отколкото при Ж4, но също така неумолимо.
Ж5. Ан Претлоу, се оказа от дълбините на генния кладенец. Той се беше постарал да състави пълната медицинска история на сегашната им реколта изпитателни обекти. Банистър имаше история с рак по майчина линия — рак на гърдите беше открит на майка й и на баба й, и той виждаше, че „Шива“ бързо се справя с нея. Дали можеше да има някаква връзка между уязвимостта към рак и заразната болест? Можеше ли това да означава, че ракът е в основата си болест на имунната система, както подозираха мнозина
