учени? Това беше материал за доклад в „Медицинското списание на Нова Англия“ и можеше да му донесе още по-голям авторитет в медицинските кръгове… но той не разполагаше с време, пък и все едно, докато го отпечатат, щяха да останат твърде малко хора, за да го четат. Какво пък, щеше да е добра тема за разговори в Канзас, защото и там щяха да практикуват медицина и тепърва щяха да работят над проект „Безсмъртие“. Повечето от най-добрите медицински изследователи на „Хоризонт“ всъщност не бяха участници в Проекта, но не можеха да ги убият, нали? И така, като мнозина други, те щяха да се окажат облагодетелствани от щедростта на Проекта. А и, разбира се, те имаха нужда от генетичните различия, пък и защо да не подберат няколко умни глави, които евентуално щяха да разберат защо Проектът е извършил това, което е извършил? А и дори да не разберяха, какво друго щеше да им остане, освен да живеят? Всички те бяха белязани с Б-ваксината, която Стив Берг беше създал наред със смъртоносния вариант А. Във всеки случай, неговите разсъждения сега имаха чисто научна стойност, макар тя да беше абсолютно безполезна за изпитателните обекти, които в момента изпълваха всяка свободна стая в сектора за лечение.
Килгор събра бележките си и започна обиколките. Най-напред се отби при Ж4, Мери Банистър.
Единствено тежката доза морфин все още правеше живота поносим за нея. Дозировката можеше да убие някой здрав човек и щеше да е достатъчна, за да задоволи и най-закоравелия консуматор на интравенозен наркотик.
— Как си? — попита бодро докторът.
— Уморена… слаба… зашеметена — отвърна Мери Банистър.
— А болките, Мери?
— Много боли… особено коремът.
Лицето й беше смъртнобледо от вътрешния кръвоизлив, а по лицето й имаше хеморагични петна — затова не й даваха огледало: гледката щеше да я паникьоса. Искаха всички обекти да умират спокойно. Това щеше да създава много по-малко грижи за всички — милост, каквато не проявяваха към други изпитателни обекти, помисли си Килгор. Не беше честно, но пък беше практично. По-низшите животни, които бяха използвали, не притежаваха способност да им създават грижи, а и не разполагаха с някакви полезни данни, които да им кажат какви лекарства да им дават против болката. Може би щеше да успее да създаде такива в Канзас. Това щеше да бъде ценно приложение на способностите му, прецени той, докато отново пренастройваше количеството приток на морфин в Ж4… просто достатъчно, за да… да, да я накара да се вцепени. Щеше да прояви към нея милостта, която му се искаше да можеше да прояви към маймуните резус. Дали щяха да провеждат експерименти с животни в Канзас? Щяха да възникнат практически затруднения. Доставянето на животни в Канзас щеше да е много трудно при липсата на международни самолетни услуги, а съществуваше и етичният проблем. Мнозина от членовете на Проекта нямаше да одобрят, и то с основание. Но, по дяволите, беше трудно да се създават лекарства и да се развиват методи за лечение без някакви изпитания с животни. Да, тежко беше от гледна точка на съвестта, но научният прогрес си имаше цена, а те наистина спасяваха буквално милиони животни, нали? Бяха им трябвали хиляди животни, за да създадат „Шива“, и никой не беше възразил особено срещу това.
Друг проблем за обсъждане, реши той, докато влизаше в стаята на М7.
— Как се чувстваме, Чип? — попита той.
Всички вкупом благодариха на Провидението, че в тази част на графство Корк нямаше „Гарда“. В края на краищата, престъпност тук също почти нямаше, поради което и нямаше нужда от тях. Ирландската национална полиция беше също толкова ефикасна, колкото и британската, и за съжаление разузнавателната им секция си взаимодействаше с хората от „Петицата“ в Лондон, но нито една от двете служби не беше успяла да издири Шон Грейди — във всеки случай, не и след като той беше разкрил и елиминирал информаторите в ядрото си. И двамата бяха изчезнали от лицето на земята и бяха нахранили сьомгата, или каквато там риба си падаше по информаторите. Грейди още си спомняше израженията им, когато протестираха, че са невинни, чак до момента, в който ги хвърлиха в морето, на петнадесет мили от брега, с железни букаи на краката. Невинни ли? Тогава защо СВС бяха престанали да безпокоят неговото ядро след три поредни опита да ги елиминират всички? Проклета да е невинността им!
Бяха насядали в приятната провинциална кръчма „Мъгливата роса“ след няколко часа тренировка с оръжията край изолираната крайбрежна ферма, която беше твърде далече от цивилизацията, за да може някой да чуе характерната пукотевица от стрелбата на автоматите. Необходими бяха по няколко пълнителя за всеки от хората му, за да си възвърнат уменията в боравенето с щурмовите оръжия АКМС, но прикладните оръжия се владееха лесно, а този модел беше от най-лесните. Сега си говореха за неща извън работата, просто като тайфа приятели, седнали да обърнат по няколко халби. Повечето гледаха футболния мач на окачения на стената телевизор. Грейди също, макар и безстрастно, понеже умът му продължаваше да се плъзга по елементите на предстоящата операция: оглеждаше отново и отново в съзнанието си разположението на терена, мислеше си колко бързо могат да пристигнат британците или тази нова група, ДЪГА. Посоката, от която щяха да подходят, изглеждаше очевидна. Той беше планирал всичко и колкото повече премисляше оперативната си схема, толкова повече като че ли му харесваше. Можеше и да загуби няколко от хората си, но това беше цената на работата в името на революцията, и докато оглеждаше хората си, той си даваше сметка, че всички те са приели риска със същата готовност, с каквато го е поел и самият той.
Погледна часовника си, извади няколко часа и бръкна в джоба си, за да включи клетъчния телефон. Правеше това три пъти на ден, без никога да го оставя включен за повече от десет минути, като мярка за сигурност. Трябваше да бъде предпазлив. Само това съзнание — и малко късмет, трябваше да си признае — му бяха позволили да продължи борбата толкова дълго. След две минути телефонът иззвъня. Грейди стана и излезе навън, за да се обади.
— Ало?
— Обажда се Джо.
— Здравей, Джо — отвърна учтиво Грейди. — Как вървят нещата в Швейцария?
— Всъщност в момента съм в Ню Йорк. Исках само да ти кажа, че деловите неща, за които говорихме, имам предвид финансите, се уредиха — каза Попов.
— Чудесно. Какво става с другото, Джо?
— Ще го донеса лично. Пристигам след два дни. Ще долетя в Шанън със служебния самолет. Би трябвало да пристигна в шест и трийсет заранта.
— Ще те посрещна — обеща Грейди.
— Добре, приятелю. Ще се видим тогава.
— Довиждане, Джо.
— До скоро, Шон.
И връзката се прекъсна. Грейди изключи захранването и прибра телефона в джоба си. Ако някой беше подслушал… едва ли, тъй като оттук той виждаше всичко наоколо, чак до хоризонта, а паркирани возила не се забелязваха… а и освен това, ако някой знаеше къде е той, щяха да дойдат за него и хората му с цял взвод войници или куп полицаи… та и да беше подслушал някой, щеше да чуе само един разговор за бизнес, кратък, шифрован и по същество. Той се върна в кръчмата.
— Кой беше, Шон? — попита го Родни Сандс.
— Джо — отвърна Грейди. — Направил е каквото поискахме. Така че, смятам, ние също трябва вече да се по-раздвижим.
— Прав си. — Родни надигна халбата си за наздравица.
Службата за сигурност, наричана някога МИ (Милитъри Интелиджънс) 5, беше преживяла повече от едно поколение с две задачи с висок приоритет. Едната беше да се следи проникването на съветски агенти в британските правителствени служби — окайващо трудна задача, тъй като КГБ и неговите предшественици неведнъж бяха успявали да проникнат в британските служби за сигурност. По едно време те замалко бяха успели да поставят своя агент на място, Ким Филби, да оглави „Петицата“, и по този начин почти да осигури на Съветите контрол над британската контраразузнавателна служба, гаф, от който служителите на „Петицата“ все още потръпваха. Втората задача беше проникването в Ирландската републиканска армия и други ирландски терористични групи, за да могат по-добре да идентифицират техните водачи и да ги ликвидират, защото тази война се водеше по старите правила. Понякога извикваха полицията, за да
