извърши арести, а в други случаи се хвърляха командоси на СВС, за да се справят по-директно с положението. Разликата в подходите се дължеше на неспособността на правителството на Нейно величество да реши дали „Ирландският проблем“ е въпрос на престъпност, или на национална сигурност — резултатът от тази нерешителност се изразяваше в удължаването на „неприятностите“ с поне едно десетилетие, според ФБР.
Но служителите на „Петицата“ не можеха да определят политиката. Това се правеше от избраните с вот политици, които в повечето случаи не можеха да се вслушат в мненията на обучените експерти, прекарали целия си живот в справяне с подобни проблеми. Лишени от способността да правят политика или поне да влияят на политиката, те продължаваха да воюват, съставяйки и поддържайки обемисти доклади за известни или подозирани оперативни дейци на ИРА и за евентуални действия от страна на други правителствени агенции.
Това ставаше главно чрез вербуване на информатори. Доносничеството бе друга стара ирландска традиция, от която британците, от своя страна, се възползваха охотно. Понякога разсъждаваха над нейния произход. Отчасти, смятаха те, това се дължеше на религиозни причини. ИРА се смяташе за защитник на католическите ирландци, а с тази самоидентификация идваше и цената: правилата и етиката на католицизма често се оказваха просмукани в сърцата и умовете на хора, които убиваха в името на своята религиозна принадлежност. Едно от нещата, които изплуваха, беше чувството за вина. От една страна, чувството за вина беше неизбежен спътник на тяхната революционна дейност, а от друга, това беше единственото, което съвестта им не можеше да си позволи да понесе.
„Петицата“ разполагаше с дебело досие на Шон Грейди, както и на мнозина други. Това на Грейди обаче беше специално, тъй като някога те бяха разполагали с особено добре поставен във формированието му информатор, който, за съжаление, беше изчезнал, несъмнено убит от него. Те знаеха, че Грейди отдавна се е отказал от чупенето на капачки и е избрал убийството като по-сигурен начин да се отърве от изтичането на информация, и че е човек, който никога не оставя след себе си трупове, за да ги намери полицията. В момента „Петицата“ имаше двадесет и трима информатори, действащи в различни формирования на ИРА-И. Четири от тях бяха жени с малко по-освободен морал от обичайно възприетото в Ирландия. Другите деветнадесет бяха мъже, които бяха успели да завербуват по един или друг начин — въпреки че трима от тях всъщност не знаеха, че споделят информация с британски агенти. Службата за сигурност полагаше усилия да ги защити и немалко от тях бяха изтеглени в Англия, след като полезността им беше започнала да се изчерпва; после обикновено ги прехвърляха в Канада за нов и по-безопасен живот. Но като цяло „Петицата“ се отнасяше към тях като към активи, които можеха да се доят, докато е възможно, тъй като повечето имаха зад гърба си убийства или бяха съучастници в убийства, а това ги превръщаше едновременно в престъпници и изменници, чиято съвест се беше задействала малко прекалено късно, за да събуждат особена симпатия сред „разработващите“ ги служители.
Грейди, съобщаваше текущото му досие, беше изчезнал от лицето на земята. Възможно беше, както предполагаха някои, да е убит от някой свой съперник, но вероятно не беше, защото такава информация щеше да циркулира сред ръководството на ИРА-И. Грейди беше уважаван дори от фракционните си противници като искрено предан на каузата и като ефикасен функционер, избил повече от полагаемия му се дял от ченгета и войници в Лондондери. И Службата за сигурност продължаваше да го издирва заради тримата бойци от СВС, които той по някакъв начин беше успял да залови, да изтезава и след това да убие. Тези трупове бяха намерени и всеобщия гняв сред хората на СВС не беше се уталожил, тъй като Двадесет и втори специален военновъздушен полк никога не забравяше и не можеше да забрави такива неща. Убийството — може би, но не и изтезанията.
Сирил Холт, помощник-директорът на Службата за сигурност, работеше над тримесечния си преглед на по-важните досиета и се спря, когато стигна до папката на Грейди. Този беше изчезнал напълно от полезрението им. Ако беше умрял, Холт щеше да чуе за това. Възможно беше също така да се е отказал от борбата, да е разбрал, че висшестоящата му организация най-сетне проявява готовност да преговаря за някакъв вид примирие, и да е решил да играе по свирката им, като прекрати дейността си. Но Холт и хората му не можеха и на това да повярват. Психологическият профил, който му беше съставил началникът на кабинета по психиатрия в Лондон твърдеше, че той ще е един от последните, които биха оставили оръжието, за да си потърсят мирни занимания.
Третата възможност беше все още да се крие някъде, може би в Ълстър, може би в Републиката… по- вероятно второто, тъй като повечето информатори на „Петицата“ бяха в Северна Ирландия. Холт разгледа снимките на Грейди и на неговата колекция от двадесетина „бойци“ на ИРА-И, за които те също имаха досиета. Никоя от снимките не беше добра, въпреки компютърната обработка. Длъжен беше да приеме, че Грейди все още е активен, че по някакъв начин продължава да ръководи своята войнствена фракция на ИРА-И, че замисля операции, които могат да се проведат или да не се проведат, но междувременно се крие някъде с фалшива самоличност. Единственото, което можеше да направи, бе да продължи да следи. Холт направи кратки бележки, затвори досието, постави го на купчината „Изход“ и избра друго. На следващия ден бележките му щяха да се въведат в компютъра на „Петицата“, който бавно изместваше хартиените папки. Не обичаше да го ползва. Предпочиташе досиета, които можеше да подържи в ръце.
— Толкова бързо? — попита Попов.
— Защо не? — реагира Брайтлинг.
— Както кажеш. А кокаинът? — добави той с отвращение.
— Куфарът е опакован. Четири килограма и половина, медицински чисто съединение, събрано от всички наши складове. Торбата ще е в самолета.
На Попов изобщо не му допадаше идеята да пренася наркотик. Не ставаше дума за внезапни изблици на морал, а просто за опасения от митнически служители и кучета, душещи багажа. Брайтлинг забеляза тревогата, изписана на лицето му, и се усмихна.
— Успокой се, Дмитрий. Ако възникне някакъв проблем, пренасяш съставката за нашата дъщерна фирма в Дъблин. Ще разполагаш с необходимите за това документи. Просто гледай да се постараеш да не се налага да ги използваш. Това може да обърка нещата.
— Ясно. — Попов си позволи да се отпусне. Този път щеше да лети с частен служебен самолет „Гълфстрийм V“, тъй като пренасянето на дрога през истинско летище на истински международен полет щеше да е малко прекалено рисковано. Европейските държави обикновено обработваха доста небрежно пристигащите американци, чиято основна цел беше да изхарчат доларите си, а не да им създават неприятности, но напоследък всички имаха обучени кучета, защото всяка страна по света се тревожеше от разпространението на наркотиците.
— Тази вечер?
Брайтлинг кимна и погледна часовника си.
— Самолетът ще тръгне от летище Титърборо. Бъди там в шест.
Попов взе такси до жилището си. Приготвянето на багажа не беше трудно, но мисленето — още как. В случая Брайтлинг нарушаваше най-основните съображения за сигурност. Чартирането на частен бизнес- самолет за първи път свързваше неговата корпорация с Попов, както и защитната документация, придружаваща кокаина. Не беше положено никакво усилие Попов да остане необвързан от своя работодател. Може би това означаваше, че Брайтлинг не разчита на лоялността на своя наемник и не вярва, че ако го арестуват, няма да успее да си държи устата затворена… но не, прецени Дмитрий Аркадиевич. Ако не му вярваха, нямаше да му възложат тази задача. Попов винаги беше изпълнявал ролята на връзка между Брайтлинг и терористите.
„Следователно — помисли си руснакът — той наистина ми вярва.“ Но в същото време нарушаваше безопасността… а това можеше да означава само, че в съзнанието на Брайтлинг безопасността няма никакво значение. Защо… как можеше да няма значение? Може би Брайтлинг замисляше да го елиминира? Това беше вероятно, но той не можеше да го допусне. Брайтлинг беше безскрупулен, но недостатъчно умен… по-скоро, прекалено умен. Той трябваше да е преценил възможността Попов да е оставил някъде писмено свидетелство, което смъртта му можеше да задейства и да разбули собственото му съучастие в опитите за масово убийство. Така че подобна възможност трябваше да се изключи.
Тогава какво?
Бившият офицер от разузнаването се взря в огледалото в едно лице, което все още не знаеше това,
