което трябваше да знае. От самото начало той беше изкусен от парите. Беше се превърнал в нещо като наемен агент, мотивиран от личната печалба — буквата „П“ от ПИСЕ, — но работеше за някой, за когото парите не бяха от значение. Дори ЦРУ, при цялото си богатство, винаги спазваше мярка за парите, които плащаше на вербуваните си агенти. Американската разузнавателна служба плащаше сто пъти по-добре от руската си съперничка, но дори и това трябваше да бъде оправдано, защото в ЦРУ имаше счетоводители, които властваха над полевите офицери така, както царските придворни и бюрократи бяха властвали над най-малкото селце в Русия. Попов знаеше от своето проучване, че корпорация „Хоризонт“ разполага с огромно количество пари, но човек не можеше да забогатее с неоправдани разхищения. В капиталистическото общество човек можеше да забогатее с ум, може би с повече безскрупулност, но не и с глупост, а да си пилееш току-така парите като някоя правителствена агенция, си беше чиста глупост.
Е, тогава за какво ставаше дума?
„Каквото и да замисля, каквато и да е причината за тези терористични инциденти… то е нещо, което предстои скоро!“
В това имаше смисъл. Човек се прикрива, докато се налага, но след като вече не се налага, не си хабиш повече усилията. Но този подход си беше аматьорски. Един аматьор, колкото и да е надарен, не знаеше, не беше се научил от горчив институционален опит, че човек никога не бива да нарушава правилата на занаята, дори след като операцията приключи успешно, защото тогава противникът би могъл да разбере някои неща, които може да използва срещу теб при следващата…
… свен ако няма да има следваща?
Нима това ще се окаже последната операция на света? „Не — поправи се той, — нима това е последната операция, която аз трябва да проведа?“
Отново премисли всичко. Операциите бяха нараствали по мащаби, докато сега той вече трябваше да пренася кокаин, за да зарадва един терорист, и то след като е прехвърлил шест милиона долара! За да стане контрабандата на дрогата по-лесно, той щеше да притежава документация, доказваща, че превозът на дрогата е от един клон на голяма корпорация към друг, обвързвайки се по този начин, заедно с наркотика, с компанията на Брайтлинг. Вероятно фалшивата му самоличност щеше да се издъни, ако полицията проявеше интерес към него… е, те почти със сигурност щяха да се въздържат, освен ако „Гарда“ нямаше пряка връзка с МИ-5, което едва ли беше вероятно, нито пък беше вероятно британската служба за сигурност да разполага с прикриващото му име, дори със снимка, добра или лоша… а освен това той беше променил прическата си.
Не, реши Попов, след като приключи опаковането, единственото, което имаше смисъл, беше, че това щеше да е последната операция. Брайтлинг щеше да ги приключи след нея. За Попов това означаваше последна възможност да добави нещо към авоарите си. Поради което той се усети, че искрено се надява Грейди и бандата му убийци да стигнат до същия окаян край, до който бяха стигнали другите, в Берн и Виена — и дори в Испания, въпреки че в това той нямаше участие. Той разполагаше с номера и кодовата фраза на новата швейцарска сметка, а в нея имаше достатъчно пари, за да се издържа през остатъка от живота си. Единственото, което му трябваше, бе екипът на ДЪГА да ги избие, след което той можеше да изчезне завинаги.
27. Трансферни агенти
— Това наистина е губене на време — заяви Барбара Арчър. — Ж4 е мъртва, само сърцето й все още бие. Опитахме всичко. Нищо не може да спре „Шива“.
— Освен антителата на Ваксина Б — отбеляза Килгор.
— Освен тях — съгласи се Арчър. — Но нищо друго не действа, нали?
Около заседателната маса цареше пълно съгласие. Бяха опитали буквално всякакъв курс на лечение, известен на медицината, в това число методи, които бяха само обмисляни в ЦКБ37, АМИИИБ38 и института „Луи Пастьор“ в Париж. Бяха изпробвали дори всеки антибиотик в арсенала от пеницилин до кефлекс, както и два нови синтетични, в изпитателна фаза, от „Мерк“ и „Хоризонт“, макар антибиотиците да не действаха срещу вирусните инфекции, но в отчаяни времена хората пробваха отчаяни мерки и беше възможно да се случи нещо ново и неочаквано.
…но не и с „Шива“. Този нов и подобрен вариант на хеморагичната треска „Ебола“, създаден по генетичен път, за да бъде по-трудна за овладяване от естествения вариант, който все още върлуваше по долината на река Конго, беше почти 100 процента фатален и 100 процента устойчив на всяко лечение, известно на медицинската наука, и при липсата на значителен пробив в лечението на заразната болест нищо не можеше да помогне на хората, изложени на нея. Мнозина щяха да пострадат от първоначалното заразяване, а останалите щяха да прихванат вируса от Ваксина А, създадена от Стив Берг, и по тези два начина „Шива“ щеше да се понесе по света като ураган. В рамките на половин година останалите живи хора щяха да попаднат в три категории. Първо — онези, които нямаше да се окажат по никакъв начин изложени на нея. Те щяха да бъдат твърде малко, тъй като всяка страна по земята щеше да засмуква жадно от запасите на Ваксина А, за да инжектира с нея гражданите си, защото първите жертви на „Шива“ щяха да ужасят всички, които гледат телевизия. Втората група щяха да бъдат онези редки индивиди, чиито имунни системи бяха достатъчно силни, за да ги защитят. На лабораторията все още предстоеше да открие подобни индивиди, но някои от тях несъмнено щеше да ги има по широкия свят — за щастие, повечето от тях най- вероятно щяха да измрат от сриването на обществените услуги в големите и по-малки градове по света, главно от глад или от предизвиканото от паниката беззаконие, което със сигурност щеше да придружи пандемията, или от обикновените бактериални инфекции, придружаващи огромните количества непогребани трупове.
Третата група щяха да бъдат няколкото хиляди души в Канзас. Спасителната лодка на Проекта, както мислеха за комплекса. Тази група щеше да бъде съставена от активни членове на Проекта — само неколкостотин души — и техните семейства, както и избрани учени, защитени с Ваксина Б. Комплексът в Канзас беше просторен, изолиран и защитен с оръжие, ако на някой неканен гост му хрумнеше да се приближи.
Половин година. Шест месеца. По-точно — двадесет и седем седмици. Така твърдяха компютърните проекции. В някои райони нещата щяха да се развият по-бързо, отколкото в други. Математическите модели показваха, че Африка щеше да приключи последна, тъй като при тях Ваксина А щеше да се разпространи най бавно поради слабата инфраструктура за оказване на жизненоважни услуги. Европа щеше да се срине първа, с нейните социализирани здравноосигурителни системи и боязливите й граждани, които щяха да побързат да се явят в клиниките за ваксина, после — Америка, след това, по реда си, останалата част от света.
— Целият свят, просто ей така — отбеляза Килгор, загледан през прозорците към заоблените хълмове. Големите ферми из равнините от Канада до Тексас щяха да се занемарят, въпреки че по някои места в следващите столетия щеше да расте дива пшеница. Бизонът бързо щеше да се разпространи от сегашните си обиталища в Йелоустоун и частните ферми за диви животни, а с него и вълците, и застрашената мечка гризли, и птиците, както и койотите. Природата много бързо щеше да възстанови своя баланс, показваха им компютърните модели; след по-малко от пет години цялата Земя щеше да бъде преобразена.
— Да, Джон — съгласи се Барб Арчър. — Но все още не сме стигнали дотам. Какво да правим с изпитателните обекти?
Килгор се досещаше какво ще му предложи. Арчър мразеше клиничната медицина.
— Първо Ж4?
— Чиста загуба на въздух е да поддържаме дишането й, и всички го знаем. Всички те се гърчат от болка, а ние не можем да научим нищо повече, освен че „Шива“ е смъртоносен — а това вече го знаем. Плюс това, след някоя и друга седмица ще се местим. Защо да ги държим живи? Няма да ги местим с нас, нали?
— Ами, не — съгласи се друг от лекарите.
— Окей, на мен ми омръзна да си губя времето като клиник за мъртви хора. Предлагам да направим това, което трябва да направим, и да се приключи.
— Съгласен — кимна друг от учените около масата.
— Кой е за? — попита Килгор и преброи ръцете. — Против? — Само двама. — Мнозинство. Окей.
