я обвинявали, както тези. Арчър отвърна на погледа без никаква емоция, за разлика от онова време в приюта за бездомни животни. А после, след по-малко от минута, очите на Ж4 се затвориха — и тя беше мъртва. Край на един от обектите. Оставаха още девет преди доктор Арчър да може да отиде до колата си и да се прибере у дома. Надяваше се, че видеото й ще работи добре. Искаше да запише предаването на канала „Дискъвъри“ за вълците в Йелоустоун, но настройката на проклетия апарат понякога я вбесяваше.
След тридесет минути телата бяха увити в найлон и закарани до крематориума. Беше специален модел, конструиран за медицинско приложение — за унищожаване на изхвърлен органичен материал като зародиши от аборти и ампутирани крайници. Захранван с природен газ, той развиваше изключително висока температура, изгаряйки дори зъбни пломби, и превръщаше всичко в толкова фина пепел, че силните ветрове я издигаха до стратосферата и оттам я отнасяха в морето. Болничните стаи щяха да бъдат изрядно почистени и обеззаразени, за да не остане никаква следа от „Шива“, и за първи път от няколко месеца нямаше да има нито една пръчица на вируса, търсеща приемници, с които да се храни и които да убие. Членовете на Проекта щяха да са доволни, помисли си Арчър на път за дома. „Шива“ беше полезен инструмент за техните цели, но достатъчно гаден, за да се радват всички, когато се махне.
По време на полета през океана Попов успя да поспи пет часа и се събуди, когато стюардът го разтърси за рамото двадесет минути преди Шанън. Бившата база на презморската авиация, където се бяха приземявали витлови самолети „Боинг“ на „Пан Американ“, преди да продължат полета си до Саутхамптън — и където аеролинията беше изобретила ирландското кафе, за да помогне на пътниците си да се събудят — се намираше на западното крайбрежие на Ирландия, обкръжена от ферми и зелени ливади, които сякаш блестяха на утринната светлина. Попов се изми в тоалетната и се върна на мястото си за кацането.
— Добре дошли в Шанън, господине. Паспортът ви, ако обичате?
— Заповядайте. Служителят го прелисти.
— А, вие сте били тук наскоро. Целта на пътуването ви?
— Бизнес. Фармацевтични компоненти — добави руснакът, в случай че паспортният служител пожелаеше да отвори чантите му.
— Мммм — отвърна чиновникът, без най-малка следа от любопитство, подпечата паспорта и му го върна. — Нещо за деклариране?
— Не мисля.
— Чудесно. Приятно прекарване, господине.
Попов не толкова въздъхна от облекчение, колкото изръмжа заради напрежението, което определено се бе оказало напразно. Кой би наел за чартър такъв самолет срещу 100 000 долара, за да се занимава с контрабанда на дрога, в края на краищата? Още нещо, което можеше да научи за капитализма: ако разполагаш с достатъчно пари, за да пътуваш като принц, не може да си нарушител на закона. Удивително! Той наметна палтото си и излезе навън. Чакаше го черен „Ягуар“, а чантите му вече бяха натоварени в багажника.
— Господин Серов? — попита го шофьорът, докато му отваряше вратата. Шумът наоколо беше достатъчно силен, за да се тревожи, че могат да го подслушват.
— Аз съм. Отиваме да видим Шон, нали?
— Да, сър.
Попов кимна и се качи отзад. След минута вече напускаха летището. Пътищата бяха като в Англия — по-тесни от тези в Америка — и тук също караха от неправилната страна на платното. „Колко странно — помисли си Попов. — Щом ирландците не обичат англичаните, защо подражават на правилата им за движение?“
След половин час стигнаха една ферма, далече от главните пътища. Тук имаше две коли и един фургон, и един мъж, застанал на открито, за да наблюдава. Попов го позна. Беше Родни Сандс, предпазливият от това формирование.
Дмитрий слезе от колата и го погледна, без да се здрависва. Взе куфара, пълен с наркотик, и влезе.
— Добро утро, Йосиф — поздрави го Грейди. — Как пътува?
— Удобно. — Попов му подаде багажа. — Това е, за което ме помоли, Шон.
Интонацията ясно издаваше смисъла. Грейди погледна госта си в очите. На лицето му бе изписано леко неудобство.
— И на мен не ми харесва, но човек трябва да разполага със средства, за да поддържа операциите си, а това е начин да си ги осигурим.
Близо петте килограма кокаин имаха променлива стойност. На корпорация „Хоризонт“ те бяха стрували едва 25 000 долара бяха закупени на пазара, достъпен само за фармацевтични фирми. Разреден и пласиран на дребно по улиците, кокаинът щеше да струва петстотин пъти по-скъпо. „Друг белег на капитализма“ — помисли си Попов, но бързо прогони тази мисъл — нали трансферът беше направен. После подаде на Грейди лист хартия.
— Това е номерът и активиращият код на защитената сметка в Швейцария. Можете да теглите от нея само в понеделник и сряда, като допълнителна мярка за сигурност. В сметката има шест милиона американски долара. Сумата може да бъде проверена по всяко време.
— Както винаги, с теб е удоволствие да се работи, Джо — отвърна Шон и си позволи да се усмихне — а това се случваше много рядко. Той никога не беше разполагал с повече от една десета от тази сума под свой контрол, въпреки че бе професионален революционер от повече от двадесет години.
„Е — помисли си Дмитрий Аркадиевич, — революционерите все пак не са бизнесмени“.
— Кога ще се задвижите?
— Много скоро. Проверихме целта и трябва да ти кажа, че планът ни е истинска красота, приятелю. Ще ги разкъсаме, Йосиф Андреевич — обеща Грейди. — Ще ги ударим много лошо.
— Но аз трябва да знам кога точно. Има някои неща, които аз също трябва да направя — настоя Попов.
Това сепна Грейди и Дмитрий го забеляза. Проблемът беше оперативната сигурност. Външен човек искаше да знае неща, които трябваше да знаят само вътрешни хора. Два чифта очи се приковаха едни в други в продължение на няколко секунди. Но ирландецът отстъпи. След като се беше уверил, че парите са на мястото си, доверието му към руснака се беше затвърдило — а доставката на белия прах беше достатъчно убедително доказателство само по себе си — стига „Гарда“ да не го арестуваше още тази вечер. Но Попов не беше от тази порода, нали?
— Вдругиден. Операцията ще започне точно в един следобед.
— Толкова скоро?
Грейди остана доволен, че руснакът го е подценил.
— Защо да се бавим? Имаме всичко, което ни трябва, след като парите са си вече на мястото.
— Както кажеш, Шон. Нещо друго искаш ли от мен?
— Не.
— Тогава ще тръгвам, с твое позволение. Този път си стиснаха ръцете.
— Даниел ще те закара до… до Дъблин ли?
— Точно така, до летището.
— Кажи му и ще те закара.
— Благодаря ти, Шон… и успех. Може би ще се срещнем пак — добави Дмитрий.
— Бих се радвал.
Попов го погледна за последно — сигурен, че ще е за последно, въпреки това, което току-що беше казал. Очите на Грейди сега грееха живо, докато си мислеше за революционната демонстрация, която щеше да увенчае кариерата му. В тях се четеше жестокост, каквато Попов не беше забелязал никога. Подобно на Фюрхтнер и Дортмунд, това беше по-скоро хищно животно, отколкото човешко същество, и въпреки целия опит, който имаше с подобни хора, Попов усети, че е разтревожен. Предполагаше се, че той може да разчита хорските умове, но у този тук виждаше единствено пустота, единствено липса на каквото и да било човешко чувство, заместени от идеология, която го водеше… къде? Дали самият Грейди знаеше? Едва ли. Мислеше за себе си като за същество, крачещо по пътя към „Сияйното бъдеще“ — израз, толкова обичан от
