комунистическата партия на Съветския съюз — но сиянието, което го привличаше, беше много по-далече, отколкото можеше да си въобрази той, а яркият му блясък скриваше дупките по пътя точно пред краката му. И всъщност, продължи да разсъждава Попов, ако този човек наистина успееше да постигне това, което искаше, тогава като повелител на хора той щеше да бъде истинско бедствие — като Сталин, Мао и всички останали — до такава степен отчужден от нормалния човешки поглед върху нещата, все едно че е извънземен, за когото животът и смъртта са само средства за постигане на една идея, а не проява на самата човешка същност. От всичко, което Карл Маркс беше дал на човечеството, този мироглед определено беше най-лошото. Шон Грейди беше подменил човечността и чувствата си с един геометрично прецизен модел на света такъв, какъвто трябва да бъде — и беше до такава степен обвързан с тази представа, че не можеше да разбере, че този модел се беше провалил там, където беше изпробван. Това, което преследваше, беше химера — нещо нереално, непостижимо, но привличащо го към собственото му унищожение — а и на мнозина други, които можеше да избие преди това. И сега очите му проблясваха от ентусиазма, който това будеше у него. Идеологическата му непоклатимост го лишаваше от възможността да види света такъв, какъвто е в действителност — както дори на руснаците се беше наложило да го видят след седемдесет години преследване на същата тази химера. „Блеснали очи, служещи на сляп господар — колко странно“ — помисли си руснакът, докато се обръщаше да си тръгне.
— Окей, Питър, сега ти си дежурен — каза Чавес на своя конкурент от Екип 1. От този момент Екип 1 беше активният, а Екип 2 минаваше в режим на готовност и по този начин се връщаха към по-интензивния режим на тренировки.
— Щом казваш — отвърна Ковингтън. — Но както изглежда, никъде не се случва нищо особено.
Разузнавателната информация, която им подаваха от — различните държавни агенции, всъщност беше доста успокояваща. Информаторите, които бяха приказвали с известни и подозирани терористи — по-скоро с вторите, тъй като по-активните би трябвало вече да са арестувани — съобщаваха, че инцидентът в Световния парк доста е охладил атмосферата, особено след като французите най-сетне бяха публикували имената и снимките на известните терористи, убити в Испания, и един от тях, както се оказа, беше прочут и уважаван бивш член на „Аксион Директ“, с шест известни убийства в актива си и солидна репутация като опитен функционер. Публичното му ликвидиране беше предизвикало боязлив ропот сред терористичната общност, успоредно с нарастването на авторитета на испанската полиция, която охотно се възползваше от действията на ДЪГА, за огромно неудоволствие на баските терористи, които, според испанските източници, също бяха стреснати от загубата на неколцина от най-уважаваните си членове.
Ако всичко това беше вярно, завършваше резюмиращият доклад на Бил Тоуни, ДЪГА наистина беше предизвикала ефекта, за който се бяха надявали, когато я формираха. И може би това означаваше, че няма да им се налага да излизат на терена прекалено често и да убиват хора.
Но все още нямаше нищо, което да подскаже защо за толкова кратък срок се бяха случили три сериозни инцидента, или кой, стига да имаше такъв, ги беше предизвикал. Аналитичната секция на британската Сикрит Интелиджънс Сървис го наричаше случайност, подчертавайки, че Швейцария, Австрия и Испания са самостоятелни страни и че е малко вероятно някой да поддържа контакти с нелегални групировки във всичките три. В две — може би, но не и в трите. Същата секция съветваше да се установят контакти с разузнавателните агенции от бившия Източен блок, за да се провери какво става с определени техни пенсионирани служители. Може би си струваше също така да купят тяхната информация срещу текущата цена, която в момента беше доста висока, защото бившите разузнавателни офицери трябваше наистина да се прехранват в един истински свят — но не толкова висока, колкото цената на един инцидент, при който можеха да пострадат хора. Тоуни бе подчертал това, когато го връчи на Джон Кларк, и последният отново го беше обсъдил с Лангли, само за да го срежат отново, което накара ДЪГА Шест да ръмжи цяла седмина по адрес на щабните плъхове в Главната квартира. Тоуни се замисли дали да не го предложи лично в главната квартира на лондонската „Шестица“, но без положителното становище на ЦРУ това усилие щеше да отиде на вятъра.
От друга страна, ДЪГА като че ли наистина действаше. Дори Кларк го признаваше, колкото и да бе недоволен, че е зад бюро и изпраща по-млади хора от него да вършат възбуждащите неща. През по- голямата част от кариерата си като офицер от разузнаването Джон беше ръмжал и сумтял от ръководството отгоре. Сега, когато го правеше той, смяташе, че може би го разбира малко по-добре. Да командваш може би беше висока компенсация, но не беше никак забавно за човек, който се е крил из тръстиките, избягвал е огъня и се е забърквал в неща, които те държат на острието на бръснача. Представата, че той самият знае как се правят тези работи и поради това може да поучава хората как да го правят, беше за него толкова неприемлива, колкото беше… пак за него да приема наставления, и то само допреди пет години.
„Животът е капан — каза си Кларк — и единственият начин да излезеш от този капан никак не е забавен.“ Така че той навличаше костюма си всяка сутрин и ръмжеше заради начина, по който възрастта се отразяваше на живота му, точно както правеше всеки друг мъж на неговата възраст на планетата. Къде беше отишла младостта му? Как я беше изгубил?
Попов пристигна на летището в Дъблин малко преди обяд и си купи билет за едночасовия полет от Ирландия до Англия. Усети се, че му липсва бизнес-самолетът Г-V. Много удобен начин за пътуване — освобождава те от блъсканицата в летищата. То го вбесяваше толкова, колкото тясното пространство в джъмбо-джета. Но никога не беше разполагал с достатъчно пари, за да си позволи чак такова глезене, поради което веднага изби тази мисъл от главата си. Трябваше да се примири с най-обикновено пътуване в първа класа. Освен това отново трябваше да по-размисли, а усамотението в първа класа на самолета му помагаше.
Дали искаше Грейди да успее? И по-важното — дали неговият работодател искаше Грейди да успее? В Берн и Виена като че ли не беше така, но дали сега нещата не стояха другояче? Може би Хенриксен смяташе така. Той беше създал това впечатление у Попов по време на дискусиите им. Имаше ли някаква разлика? Ако да, то каква беше?
Хенриксен беше бивш агент на ФБР. Може би това обясняваше нещата. Също като Попов, той не можеше да приеме провал. Или искаше тази група ДЪГА да бъде уязвена до състояние, при което не би могла… не би могла какво? Да се намеси в някаква операция?
Отново тухлената стена, и отново Попов си блъскаше главата в нея. Беше предизвикал две терористични операции и единственото им предназначение, доколкото той можеше да прецени, бе да възбудят общественото възмущение срещу тероризма. Хенриксен имаше международна консултантска фирма в тази област и Хенриксен искаше обществената чувствителност да бъде повишена, за да може да спечели договори — но този начин да го постигне изглеждаше твърде скъп и неефективен, напомни си Попов. Със сигурност парите, които щяха да бъдат спечелени от тези договори, щяха да бъдат по-малко от парите, които Попов вече бе изразходвал — или прибрал в джоба си. И той отново си припомни, че парите бяха дошли от Джон Брайтлинг и неговата корпорация „Хоризонт“ — може би лично от Брайтлинг — но не от „Глобъл Секюрити Инкорпорейтид“ на Хенриксен. Значи двете компании бяха свързани в целите си, но не и във финансовата поддръжка.
„Следователно — помисли си Попов, отпивайки от френското «Шабли» — операцията е изцяло работа на Брайтлинг, с Хенриксен като поддържаща служба, осигуряващ експертиза и съвет…“
Но една от целите беше да получат за Хенриксен консултативния договор за Олимпийските игри, които щяха да започнат само след няколко седмици. Това беше много важно както за Брайтлинг, така и за Хенриксен. Следователно Хенриксен щеше да извърши нещо изключително важно за Брайтлинг, несъмнено в поддръжка на крайната цел на последния, каквато и по дяволите да беше тя.
Но с какво се занимаваше Брайтлинг и каква бе неговата компания? Корпорация „Хоризонт“ и многобройните им международни дъщерни фирми бяха в бизнеса на медицинските изследвания. Компанията произвеждаше медикаменти и изразходваше огромни суми всяка година, за да изобретява нови. Беше световен лидер в медицинските проучвания. В нейните лаборатории работеха Нобелови лауреати, и, както беше показало проучването му по Интернет, работеха в някои твърде интересни сфери на потенциален медицински напредък. Попов поклати глава. Какво общо можеше да има между генното инженерство и производство на фармацевтични продукти от една страна, и тероризма, от друга?
Лампата, която изгасна над Ирландско море, му напомни, че само преди броени месеци Америка беше
