възбуждащо, колкото състезание по изсъхване на боя или може би маратон по отглеждане на трева.
Чавес все още не беше свикнал с британското чувство за хумор и в резултат сериалите по местните телевизионни станции го отегчаваха. Той обаче разполагаше с кабелна услуга, включваща канала „История“, който му беше станал любим, макар и не за Паци.
— Само една, Динг — каза му тя. Сега, когато беше толкова близо до термина, тя държеше съпругът й да е трезвен винаги, а това означаваше само по една бира на вечер.
— Да, мила.
Колко лесно беше на жените да подтикват мъжете какво да правят и какво не, помисли си Доминго, поглеждайки към празната чаша и чувствайки, че му се ще още една. Много по-велико беше да си пиеш бирата в клуба с приятели и колеги… но сега той вече не се отдалечаваше на повече от петнадесет метра от жена си, освен когато му се наложеше, и тя имаше номера на сигнализатора му, когато не бяха заедно. Бебето се беше смъкнало, каквото и да означаваше това — е, той знаеше, че означава много скорошно раждане, но не и какво точно значи „смъкнало“. И сега това означаваше, че му се полага да пие само по една бира вечер, макар да можеше да бъде трезвен като камък и с три… може би даже с четири.
Двамата седяха в кресла един до друг. Динг се опитваше едновременно да гледа телевизия и да чете разузнавателни документи. Изглежда, че по някакъв начин успяваше, предизвиквайки смаяните погледи на жена си, която четеше някакво медицинско списание и си водеше бележки по полето.
В дома на Кларк не беше много по-различно, въпреки че тук в плейъра беше пъхната видеокасета и сега тя се въртеше.
— Нещо ново в службата? — попита Санди.
„В службата“ — помисли си Кларк. Тя не казваше така, когато се беше завръщал от бойното поле. Не, тогава беше „Добре ли си?“ Винаги задавано с нотка на безпокойство, защото макар той никога — е, почти никога — да не й разказваше за нещата, които е правил на терена, Санди разбираше, че това е по- различно, отколкото да седиш на някое бюро. Така че това беше само поредното потвърждение, че той е станал щабен плъх. „Благодаря ти, скъпа.“
— Не, нищо особено — каза той. — Как е в болницата?
— Една автомобилна катастрофа. Нищо сериозно.
— Как се справя Паци?
— Ще стане много добър доктор, ако се научи да се отпуска малко повече. Но какво пък, аз се занимавам със спешна помощ от двайсет и няколко години, нали? Знае много повече от мен в теоретичната област, но й трябва да научи малко по-добре практическата страна.
— Мислила ли си някога, че можеше да станеш доктор? — попита я мъжът й.
— Предполагам, че можех, но… тогава времето не беше подходящо за това, нали?
— Какво става с бебето? Санди се усмихна.
— Тя е точно както бяха аз, нетърпелива. Стигаш до този момент и просто ти се иска да стане най-после и да се свърши.
— Някакви поводи за тревога?
— Не, доктор Рейнълдс е много добър, а Паци се справя просто чудесно. Само дето аз не съм съвсем сигурна дали съм готова да ставам баба — добави Санди със смях.
— Разбирам те добре, скъпа. По всяко време, а?
— Бебето се смъкна вчера. Това означава, че е съвсем готово.
— Момче ли ще е? — попита Джон.
— Изглежда, така мислят всички, но ще разберем със сигурност, когато се покаже.
Джон изръмжа. Доминго твърдеше, че бебето на всяка цена трябвало да бъде момче, красиво… и двуезично, шефе. добавяше той с хитрата си усмивка. Какво пък, можеше да му се падне и по-лош зет. Динг беше умен, може би един от най-бързо учещите се хора, които бе срещал, бе израсъл от кадрови младши сержант от Единадесети-Браво лекопехотен на армията на САЩ до уважава}! полеви офицер на ЦРУ с магистърска диплома от университета „Джордж Мейсън“… а сега от време на време размишляваше дали да не учи още две години за докторска степен. Може би в Оксфорд, беше споделил с него Динг в началото на тази седмица, ако можел да уреди по някакъв начин свободното си време. Е, това щеше да е истински ритник в задника — един чикано от източен Лос Анджелис с тога от Оксфордския университет! Някой ден можеше да завърши и като директор на разузнаването, и тогава наистина щеше да бъде непоносим. Джон се изкиска, наля си още бира и насочи вниманието си към телевизора.
Попов си каза, че ще трябва да гледа. Трябваше да го види. Имаха истински план, макар и предложен от Бил Хенриксен, но Грейди се беше хванал с радост за идеята, а и цялата концепция определено изглеждаше стабилна от тактическа гледна точка, стига да знаеха кога да приключат и да избягат. Във всеки случай Дмитрий искаше да го види, че става, за да знае дали след това би могъл да се обади в банката и да поръча да прехвърлят сумата в неговата сметка, и тогава… да се покрие завинаги от лицето на земята, да се махне където пожелае. На Грейди изобщо не му беше хрумнало, че има поне двама души с достъп до прехвърлените средства. Може би Шон беше доверчива душа, колкото и странно да звучеше това предположение. Беше приел дружелюбно срещата с бившия си приятел от КГБ и макар да му беше поставил две сериозни изпитания, парите и кокаина, веднага след като те бяха доставени, беше станал и бе тръгнал да изпълни обещаната акция… той щеше да вземе наетия си спортен ягуар и да отиде да наблюдава на място. Нямаше да е прекалено трудно, нито прекалено опасно, ако го направеше както трябва. С тази мисъл той обърна последната „Столичная“ за тази вечер и угаси лампата.
Събудиха се по едно и също време — Доминго и Патриша в един дом, Джон и Сандра в друг, отвориха очи в 5:30, когато будилниците им заглъхнаха, и двете двойки бързо се приготвиха за предстоящия работен ден. Жените трябваше да бъдат в местната болница в 6:45 за началото на дневната смяна от 07:00 до 15:00, поради което и в двете къщи в банята първо влязоха те, докато мъжете отидоха в кухните, за да заредят кафемашините и да ги включат, после да приберат сутрешните вестници и да включат радиоапаратите на Би Би Си за сутрешните новини. След двадесет минути баните и вестниците бяха разменени, а след още петнадесет двете двойки седяха в кухните за закуска — макар че в случая с Доминго това означаваше само втора чашка кафе, тъй като той по навик закусваше с хората си след сутрешната ФП. В дома на Кларк Санди експериментираше с пържени домати — местен деликатес, който тя се опитваше да усвои, но който съпругът й по принцип категорично отказваше — бил американски гражданин. В 06:20 и двете двойки напуснаха домовете си, за да се заемат с ежедневните си занимания.
Кларк не работеше навън с екипите. Беше, както най-накрая трябваше да си признае, твърде стар, за да издържи на пълното натоварване, но се появяваше, грубо казано, на едно и също място и правеше, грубо казано, едни и същи сутрешни упражнения. Не беше много по-различно от времето, прекарано в СЕАЛ, макар и без дългото плуване — тук имаше басейн, но не беше достатъчно голям, за да му подхожда. Вместо това пробягваше по три мили. Екипите обаче бягаха по пет… и, признаваше си той със срам, с по-голяма скорост. За мъж на неговата възраст Джон Кларк знаеше, че е в превъзходна физическа форма, но с всеки изминал ден му беше все по-трудно да се задържа на това равнище, а следващият километричен камък по неговия личен път към смъртта бележеше числото шестдесет. Толкова странно му изглеждаше, че вече не е онова нахакано типче, каквото беше, когато се ожени за Санди. Като че ли някой му беше отнел нещо, но и да беше така, той така и не беше го забелязал. Просто един ден се беше огледал наоколо и беше разбрал, че е различен от онова, което смяташе, че е. И тази изненада не беше никак приемлива, каза си той, докато завършваше третата миля, целият потен, с омекнали крака и жадуващ за втория си душ за този ден.
На връщане към щаба видя Алистър Стенли — отиваше на собствената си сутрешна тренировка. Като по-млад с пет години, той вероятно все още хранеше илюзията, че е млад. Бяха станали добри приятели. Стенли имаше нюх по отношение на разузнавателната информация и оперираше ефикасно на терена по своя странен, традиционен британски маниер. „Като паяк в дупка“ — помисли си Джон. Стенли външно не разкриваше какво му е на ума, докато човек не надникнеше в очите му, а дори и тогава трябваше да знаеш какво да потърсиш в тях. С приятен външен вид, стегнат, все още с руса коса и белозъба усмивка, но също
