нападната с биологично оръжие. То беше убило около пет хиляди души и беше предизвикало смъртния гняв на Съединените щати и техния президент. В досието, което му бяха доставили, се казваше, че шефът на тази група ДЪГА, Кларк, и неговият зет, Чавес, са изиграли тайна, но много важна роля в приключването на тази проклета малка война.
Биовойна! Тя беше дала на целия свят повод да потръпне. Междувременно се беше оказало, че тя не е особено ефективна — особено след като Америка бе реагирала с обичайната си скорост и жестока ефикасност по бойните полета на Саудитска Арабия. В резултат на това никоя държава днес не смееше дори и да помисли да нападне Америка. Въоръжените й сили препускаха по целия свят като някой шериф в уестърн, тя бе уважавана, и което беше по-важното — всяваше страх със своите смъртоносни качества.
Попов допи виното си. Биовойна. Тя беше накарала целия свят да потръпне от страх и отвращение. Корпорация „Хоризонт“ беше на самия гребен на вълната в изследванията в медицинските науки. Така че със сигурност бизнесът на Брайтлинг можеше да е замесен в изследвания върху биологично оръжие — но с каква цел? Освен това ставаше дума просто за корпорация, а не за държава. Корпорациите нямаха своя международна политика. Нямаха какво да спечелят от военна дейност. Корпорациите не воюваха, освен може би с други корпорации. Можеха да се опитват да откраднат търговски тайни, но действително да леят кръв? Не, разбира се.
— Окей — каза старши сержант Дик Вос. — Първо, качеството на звука на тези дигитални радиостанции е толкова добро, че можете да разпознавате гласовете като при най-обикновен разговор вкъщи. Второ, радиостанциите са кодирани по такъв начин, че ако имате два различни екипа, действащи на терена, единият екип влиза през лявото ухо, а другият — през дясното. Това е, за да не се обърква много командирът — обясни той, с което развесели австралийския сержантски състав. — Това ви осигурява положителен контрол на операциите и всички са в течение какво става. Колкото повече знаят хората ви, толкова по-ефикасни ще бъдат на терена. Можете да настройвате нивото на звука на този индикатор тук… — Той им посочи кнопката в стеблото на микрофона.
— Какъв е обхватът? — попита един старши сержант.
— До петнадесет километра — малко повече, ако имате пряка видимост. След това заглъхва. Батериите са акумулиращи и всеки комплект пристига с по две резервни. Батериите ще запазят заряда си в резервните калъфи, които имате, но ви препоръчваме да ги презареждате всяка седмица. Не е сложно. Зареждащото устройство пристига с всеки комплект и входът му е универсален. Можете да го включите в стенния контакт навсякъде по света.
— Петнайсет километра, а? — попита Малой.
— Точно — отвърна Нунън. — Така ще можеш да чуваш какво става на терена, вместо да чакаш да ти обясняват. Намества се в шлемофона ти и не би трябвало да пречи много, ако ти се наложи да ползваш интеркома. Този малък превключвател може да се прикрепи, а контролният бутон минава по ръкава ти до ръката, за да можеш да го включваш и изключваш с едно натискане. Има също така режим само на прослушване. Това е третата позиция, ето тук.
— Хитро — отбеляза сержант Нанс. — Добре ще е да знаем какво става на терена.
— Адски си прав. Ако вие, трътльовците по земята, имате нужда от евакуация, вече ще съм по средата на пътя, преди да сте ме извикали. Харесва ми — заяви Малой.
— Все още са експериментални. От „Е-Системс“ казват, че можело и да се намерят някои малки дефекти, но засега никой не ги е открил. Кодиращата система е произведение на изкуството, 128-битова, непрекъсната, синхронизирана с главния комплект, но йерархизирана, така че ако един от комплектите угасне, друг автоматично поема функциите му. Момчетата и момичетата във Форт Мийд сигурно биха могли да я пробият, но чак дванадесет часа след като си я използвал.
— Някакъв проблем, когато е вътре във вертолета — интерференция с някоя от бордовите системи? — попита лейтенант Харисън.
— Не, доколкото ни е известно. Изпробвана е на „Найт Хоук“ и „Сталкер“ във Форт Враг, не е открит никакъв проблем.
— Давай да го пробваме — каза Малой.
28. Посред бял ден
С пари беше много по-лесно. Вместо да крадат камиони, ги закупиха с платежни чекове, изтеглени от сметка, уредена от лице с фалшиви документи. Камионите бяха волво, шведско производство, стандартни, неотличими с нищо камиони, с брезентови покривала над каросериите, а на предниците им се четеше името на някаква несъществуваща транспортна фирма.
Камионите преминаха през британските митници без проблем, а оттам беше въпрос само на шофиране в рамките на пътните ограничения по шосетата. Пристигнаха близо до Херефорд малко преди здрач, паркираха на предварително определения пункт и водачите им се отправиха към близката кръчма.
Шон Грейди и Родни Сандс бяха отлетели същия ден. Бяха минали през контрола на Гетуик с фалшиви документи, които бяха устояли на проверката на времето в многобройни предишни случаи и отново доказаха, за тяхно удовлетворение, че британските паспортни служители са едновременно слепи, глухи и тъпи. И двамата наеха коли с фалшиви кредитни карти и потеглиха на запад към Херефорд, също по предварително планирани маршрути, за да се озоват в същата кръчма малко преди пристигането на камионите.
— Работят много добре — каза Малой на Нунън над халбата в клуба. — „Е-Системс“, а?
— Много добър екип. В ЕСЗ много използвахме техния хардуер.
— Даа, също и в Командата за специални операции. Но аз все още предпочитам неща с контролни жички и кабели.
— Да, сър, но все пак е малко трудно да вържеш две хартиени чашки с конец от вертолет, нали?
— Не съм толкоз изостанал, Тим. — Но последното го накара да се ухили. — А и никога не ми е трябвала помощ, за да правя десант с дълга жица.
— В това сте много добър. — Нунън отпи от бирата. — От колко време карате вертолети?
— Двайсет години… ще станат двайсет и една този октомври. Знаеш ли, това е последното истинско авиаторство, което е останало. В новите бързаци, по дяволите, компютрите гласуват дали им харесва какво правиш, преди да решат да го направят вместо теб. Аз също си играя с компютри, игри и и-мейл и други такива, но проклет да съм, ако някога ги оставя да летят вместо мен. — Тази хвалба беше напразна, или почти, помисли си Нунън. Рано или късно, тази форма на прогреса щеше да завладее и витловите въздушни превозни средства и водачите им щяха да псуват, но в края на краищата щяха да го приемат, къде ще ходят, и щяха да продължат, и вероятно щяха да пилотират в края на краищата много по-безопасно и по- ефективно. — В момента чакам писмо от началника — добави подполковникът.
— Охо? И за какво?
— Вкараха ме в надпреварата за командир на ВМХ-1.
— Ще разкарвате Президента? Малой кимна.
— В момента работата я върши Ханк Гудман, но той получи генералска звезда и сега го издигат на друго място. А някой, предполагам, е чул, че съм доста добър.
— Не е дребна работа — каза Нунън.
— Обаче е доста скучно, равно и гладко през цялото време, няма го веселото — въздъхна флотският с малко престорено отвращение. Пилотирането на ВМХ-1 беше чест за всеки старши офицер. — Ще го разбера след две седмици. Ще се радвам да видя американска земя.
— Каква е програмата за утре?
— Преди обед ще тренираме малко проникване на ниско ниво, следобед бумащина. Чака ме цял тон хартия за ВВС. Нали проклетият му хеликоптер е тяхна собственост, добре че поне са така мили да го поддържат и да ми дадат полетен екипаж. Бас държа обаче, че пилотите не самолети не ги карат да го правят. — Тези щастливи копелета просто трябваше да летят, макар че тяхното летене беше почти толкова
