като Джон, и той беше убивал на терена, и също като него не сънуваше кошмари заради това. В действителност той имаше по-силни командирски инстинкти от Кларк, признаваше на себе си Джон — но само на себе си. Двамата все още бяха запазили състезателния си дух, като двадесетгодишни, и нито един от тях не раздаваше похвали току-така.
След като приключи с душа, Кларк отиде в кабинета си, седна зад бюрото си и се залови за сутрешната работа с документацията, като ругаеше тихо за времето, което му поглъщаше, и за всичкото мислене, което трябваше да посвети на едно толкова досадно занимание като оправянето на бюджета. В чекмеджето на бюрото му лежеше неговият „Берета“ .45, доказателството, че той не е просто поредният цивилен чиновник, но днес той нямаше да може да отиде до полигона и да поупражнява бойните си умения, които го бяха направили командир на ДЪГА — пост, който по ирония на съдбата го лишаваше от възможността да доказва принадлежността си. Малко след осем пристигна госпожа Форгейт, надникна в кабинета на шефа си и видя обичайната му навъсена физиономия, която виждаше винаги, когато той се заловеше с административна работа, за разлика от преглеждането на разузнавателната информация и оперативни въпроси, които поне изглеждаха интересни. Тя зареди и включи кафемашината, удостоиха я с обичайното изръмжаване за поздрав, и след това се върна на бюрото си и провери зашифрованата факсмашина за нещо спешно за шефа. Нямаше нищо. В Херефорд започваше поредният обикновен работен ден.
Грейди и хората му също се бяха събудили. Закусиха с обичайния чай, яйца с бекон и печени филийки, тъй като типичната ирландска закуска по нищо не се различаваше от английската. Всъщност двете страни имаха много малки различия по отношение на основните порядки, факт, над който Грейди и хората му никога не се бяха замисляли. И двете общества бяха учтиви и изключително гостоприемни към гостите. Гражданите и в двете страни се усмихваха един на друг, работеха доста упорито, гледаха в общи линии една и съща телевизия, четяха едни и същи спортни страници и играеха предимно едни и същи спортове, които и в двете страни бяха истинска национална страст — и пиеха сходни количества една и съща бира в пъбове, които не се различаваха дори по боядисаните си табели.
Но ходеха в различни църкви и говореха с различни акценти — които изглеждаха толкова сходни за чужденците, но на тях самите им звучаха напълно различно. Усетът за това различие представляваше важна част от ежедневния живот, но глобалната телевизия бавно променяше и тази разлика. Някой посетител отпреди петдесет години сигурно щеше да забележи многото американизми, проникнали в ежедневния език, но процесът действаше толкова постепенно, че тези, които живееха в него, трудно можеха да го забележат. Това беше ситуация, обичайна за страни с революционни движения. Разликите бяха незначителни за външните наблюдатели, но толкова повече преувеличавани от онези, които защитаваха необходимостта от промяна, до такава степен, че Грейди и хората му гледаха на английските сходства само като на камуфлаж, който правеше техните операции осъществими, а не като на общи неща, които можеха да сближат двете нации. Хора, с които можеха да споделят халба бира и да обсъдят някой особено добър футболен мач, им се струваха чужди като марсианци и поради това лесни за убиване. За тях те бяха вещи, а не „познати“, и колкото и да изглеждаше налудничаво това отношение за някоя обективна трета страна, то до такава степен се беше просмукало в съзнанието им, че те не можеха да го забележат повече, отколкото въздуха в това чисто, синьо утро, докато се придвижваха към своите камиони и коли, подготвяйки се за предстоящата операция.
В 10:30 Чавес и екипът му влязоха в закрития полигон за тренировката си по стрелба. Дейв Уудс вече беше там и беше подредил кутийките с боеприпаси на съответните места за членовете на Екип 2. Както миналия път, Чавес реши да поработи с пистолета си, вместо с лесния за използване МР-10, с който всеки, чието зрение не е увредено и чийто пръст за натискане на спусъка е здрав, можеше да стреля достатъчно добре. Поради което върна кутийката с 10-милиметрови патрони и ги замени с патрони калибър .45, АСР, „Хидра-Шок“, американско производство, федерална поръчка, с голяма вдлъбнатина, в която човек едва ли не можеше да смеси коктейла си, или поне така изглеждаше, като я погледнеш.
Подполковник Малой и неговият полетен екипаж, лейтенант Харисън и сержант Нанс, влязоха тъкмо когато Екип 2 започваше стрелбата. Бяха въоръжени с американски „Берета“ М9 за военно приложение и стреляха с деветмилиметрови патрони с пълна метална обшивка, според изискванията на Хагската конвенция — Америка така и не беше подписала международния договор, уточняващ кое е редно и кое не на бойното поле, но така или иначе живееше според правилата. Хората на ДЪГА използваха различни, по- ефективни амуниции, на основанието, че те не се намират на бойно поле и се сражават с престъпници, а не с униформен противник. Всеки, който се замислеше над тази тема, щеше да я намери за малко налудничава, но те знаеха, че не съществува стриктно и безпрекословно правило, изискващо от света да проявява пълно благоразумие, поради което просто изстрелваха полагащите им се патрони. В случая с бойците на ДЪГА ставаше дума за не по-малко от сто патрона дневно. Малой и неговият екипаж изстрелваха може би петдесет патрона седмично, но от тях не се очакваше да бъдат стрелци и присъствието им тук беше само въпрос на етикеция. Както се оказа обаче, Малой беше чудесен стрелец, макар да стреляше с една ръка, както го бяха учили в армията на САЩ. Харисън и Нанс използваха по-съвременната стойка „Тъкач“, с двете ръце на оръжията. На Малой му липсваше 45-и калибър от неговата младост, но американските оръжейни служби бяха преминали към патрони с по-малък диаметър, за да ощастливят другите страни от НАТО, макар това да пробиваше по-малки дупки в хората, които се очакваше да застреляш.
Момичето се казваше Фиона. Беше почти петгодишна и беше паднала от люлка в детската градина. Дървените трески бяха одраскали кожата й, но имаше и опасения, че може да е счупила дебелата кост на лявата ръка под лакътя. Санди Кларк хвана ръката й и грижливо я опипа. Детето плачеше силно. Не беше счупена… е, може би съвсем незначителна фрактура, но най-вероятно и това го нямаше.
— Дай да й направим рентгенова снимка — каза Паци и подаде на детето близалка. Залъгалката действаше толкова добре в Англия, колкото и в Америка. Сълзите спряха, докато момиченцето отвиваше опаковката с дясната си ръка и зъбчета, след което пъхна лакомството в малката си устичка. С помощта на навлажнена марля Санди изчисти ръката. Нямаше нужда от шевове, само няколко по-неприятни драскотини, които щеше да намаже с антисептик и да покрие с две широки парчета анкерпласт.
Това спешно отделение не беше така натоварено, както подобните му в Америка. Преди всичко, намираше се в провинцията и имаше по-малко възможности за сериозни наранявания — миналата седмица бяха докарали един фермер, който за малко щял да си отреже ръката с някаква машина, но Санди и Паци не бяха дежурни тогава. Автомобилните злополуки бяха много по-редки, отколкото в някой подобен район в Америка, защото британците, въпреки тесните им пътища и по-либералните ограничения на скоростта, изглежда, шофираха по-безопасно от американците. Като цяло, дежурствата тук бяха доста спокойни, а и болницата беше с повече персонал в сравнение с американските стандарти и това правеше трудовата натовареност разумно лека, донякъде за изненада на двете американки. След десет минути Паци огледа рентгеновата снимка и видя, че костите на ръката на Фиона са съвсем здрави. Тридесет минути след това момиченцето вече се връщаше в детската градина, където започваше обядът. Паци седна на бюрото си и отново се залови да преглежда последния брой на „Скалпел“, докато майка й се върна при бюрото си за дежурство и се заприказва с една от колежките. И двете изпитваха донякъде извратеното желание да имат повече работа, макар това да означаваше болка за някого, когото не познаваха. Санди Кларк отбеляза на своята английска приятелка, че откакто е пристигнала в Англия, не е виждала рана от огнестрелно оръжие и че в нейната болница в Уилямсбърг, Вирджиния, това било ежедневие, факт, който ужаси колежката й.
Грейди беше в колата си, следвайки камионите към набелязаната цел. Движеха се бавно, тъй като бяха очаквали по-натоварено движение и поради това бяха предвидили повече време за придвижване. Можеше да наложи и по-голяма скорост и да започне операцията по-рано, но беше методичен човек и след като веднъж беше начертал плана си, искаше да се придържа към него стриктно. По този начин всеки знаеше какво трябва да се случи и кога, което изглеждаше разумно от оперативна гледна точка. За неочаквани събития всеки член на екипа разполагаше с клетъчен телефон с настройка за бързо набиране на всеки от останалите членове. Шон смяташе, че телефоните са почти толкова добри, колкото тактическите радиостанции, използвани от войниците.
Ето я и болницата. Беше разположена в подножието на невисок склон. Паркингът не изглеждаше много
