Обичайното десетминутно пътуване излезе два пъти по-дълго.
— Кой е там?
— Старши полицай Фъргюс Маклийш — представи се полицаят от другата страна на линията. — Вие сте…?
— Засега Патрик Кейси е достатъчно — отвърна лаконично Грейди. — Говорихте ли вече с Вътрешното?
— Да, господин Кейси, говорих. — Маклийш погледна Стенли и Белоу, които стояха до него в командния му пункт на 800 метра от болницата, и пак се заслуша в гласа по телефона.
— Кога ще освободят затворниците, както поискахме?
— Господин Кейси, повечето началници в момента ги няма, излезли са на обяд. Хората в Лондон, с които говорих, се опитват да ги намерят и да ги върнат по кабинетите. Както разбирате, все още не съм успял да говоря с някой, който може да взима подобни решения.
— Съветвам ви да кажете на ония в Лондон да ги намерят бързо. По характер не съм търпелив човек.
— Имам нужда от уверението ви, че никой не е пострадал.
— С изключение на едно от вашите ченгета, не, никой не е пострадал… все още. Но това ще се промени, ако се опитате да предприемете някакви действия срещу нас, а също така и ако вие и приятелите ви в Лондон ни накарате да чакаме прекалено дълго. Разбрахте ли ме?
— Да, разбрах ви.
— Разполагате с два часа, преди да започнем да елиминираме заложници. Имаме запаси в изобилие, нали разбирате.
— Вие също разбирате, че ако някой заложник пострада, това ще промени нещата драстично, господин Кейси. Моите възможности да преговарям във ваша полза значително ще намалеят, ако преминете тази черта.
— Това си е ваш проблем, не мой — последва хладнокръвният отговор. — Тук имам над сто души, в това число жената и дъщерята на командира на вашата антитерористична група. Те първи ще пострадат от вашето бездействие. Вече ви остават един час и петдесет и осем минути, за да започнете освобождаването на всички политически затворници в „Олбъни“ и „Паркхърст“. Съветвам ви да задвижите това веднага. Дочуване. — И линията се прекъсна.
— Този не си поплюва — отбеляза доктор Белоу. — По гласа прилича на човек на зряла възраст, четиридесет и няколко годишен, и потвърди, че знае кои са госпожа Кларк и доктор Чавес. Изправени сме пред професионалист с изключително добро разузнаване. Откъде би могъл да го е получил?
Бил Тоуни сведе очи към земята.
— Неизвестно, докторе. Имахме податки, че някои хора се интересуват от съществуването ни, но това е доста обезпокоително.
— Окей. Другия път като се обади, аз ще говоря с него — каза Белоу. — Ще видя дали не мога да го успокоя малко.
— Питър, тук е Стенли — обади се ДЪГА Пет по тактическата радиостанция.
— Тук Ковингтън.
— Какво направи дотук?
— Разположил съм двамата снайперисти за наблюдение и събиране на данни, останалите държа на място. Очаквам чертежа на сградата. Засега нямаме твърда преценка за броя на обектите и заложниците вътре. Препоръчвам да обмислим дали да не включим и Екип 2. Сградата е прекалено голяма, за да я покрием с осем души, ако се наложи да щурмуваме.
— Добре, Питър. Ще се обадя.
— Как сме с бензина? — попита Малой, докато кръжеше над болницата.
— Имаме за още цели три часа и половина, сър — отвърна лейтенант Харисън.
Малой се извърна и погледна към товарния отсек. Сержант Нанс развиваше десантните въжета и ги закачаше на куките на пода на вертолета. След като приключи, седна на сгъваемата седалка зад пилота и помощник-пилота.
— Е, тук ще ни се отвори доста работа — каза морският.
— Сър, какво мислите за…
— Мисля, че никак не ми харесва, лейтенант. Освен това, може би ще е по-добре да не мислим много.
А това си беше шибан отговор и всички го знаеха. Да кажеш на хората си да не мислят в такава ситуация беше все едно да поискаш земното кълбо да спре да се върти. Малой оглеждаше болницата долу, преценявайки възможните ъгли за подхождане за скок с дълги въжета или верижен десант. Не изглеждаше толкова трудно за изпълнение, ако се наложеше.
Оттук Малой можеше да види всичко. Полицейските коли се различаваха по святкащите сини лампи — и бяха успели да спрат трафика… Всички пътища наоколо бяха претъпкани с превозни средства, поне тези, които водеха към болницата. Както ставаше обикновено, пътищата, които извеждаха от зоната, бяха отворени. Появи се някакъв телевизионен фургон, сякаш по магия, и се разположи на по-малко от километър от болницата, на билото на един хълм, където бяха спрели и няколко други коли и вероятно всички се взираха с опънати вратове. Винаги ставаше така — като лешояди. Много безвкусно и много човешко.
Попов се извърна, когато фургонът на ПТС спря на няма и десет метра зад неговия „Ягуар“. На покрива му имаше сателитна чиния. От него наскачаха няколко мъже. Единият се изкачи по стълбата, прикрепена към дясната страна на фургона, и изправи насочената под странен ъгъл чиния. Друг помъкна миникамера, появи се и още един, явно репортерът, със сако и вратовръзка. Тримата си казаха нещо и се извърнаха да гледат надолу. Попов не им обърна повече внимание.
Нунън най-после стигна загражденията на втория ретранслатор. Спря, слезе и бръкна в джоба за ключовете, които му беше дал техникът. След три минути зареди объркващия връзките софтуер, после включи тактическата си радиостанция.
— Нунън до Стенли, край.
— Тук Стенли.
— Окей, Ал, току-що изключих втората клетка. Клетъчните телефони в целия район би трябвало да прекъснат.
— Добре, Тим. Тръгвай насам.
— Прието, тръгвам.
„Окей, копелета мръсни — помисли си агентът на ФБР. — Да видим как сега ще използвате шибаните си мобифони.“
Както обикновено при такава ситуация, човек не може да разбере какво точно става. Виждаха се поне петнадесет полицейски коли и два армейски камиона от базата Херефорд. Бинокълът не му позволяваше да различава лица, но той беше видял едно от тях отблизо, при това на шефа на формированието, и този човек сега сигурно щеше да се намира в някакъв команден пункт, вместо да се показва на открито, ако изобщо се намираше тук в момента, напомни си Попов.
Двама мъже, понесли продълговати куфари, вероятно снайперисти, се бяха отдалечили от боядисаните с маскировъчни цветове камиони, но сега не можеше да ги види къде са… да, забеляза той, след като отново вдигна бинокъла си, ето го единия, само някакъв зеленикав храст, който доскоро го нямаше там. Умно. Беше снайперист, който използваше телескопичния си мерник, за да гледа в прозорците и да събира информация, която след това щеше да донася по радиото на командира си. Имаше още един като него на някое друго място, но Попов не можеше да го види.
— Снайпер Едно-две до Команда — обади се Фред Франклин.
