— Едно-две, тук Команда — отвърна Ковингтън.
— На позиция, сър, наблюдавам, но не виждам нищо през прозорците на долния етаж. Някакво помръдване на пердетата на третия етаж, като от надничащи хора, но нищо друго.
— Прието, продължавай наблюдението.
— Прието. Снайпер Едно-две, край. — След няколко секунди Хюстън докладва същите новини. И двамата бяха кацнали на удобни позиции, а зеленикавите им костюми скриваха местоположението им.
— Най-сетне — каза Ковингтън.
Току-що беше пристигнала полицейска кола с чертежите на болницата. Благодарността на Питър угасна в мига, в който погледна първите две страници. Имаше десетки стаи, особено по горните етажи, във всяка от които можеше да се спотайва човек с оръжие, който да се наложи да бъде елиминиран… нещо по-лошо, всяка от тези стаи можеше да е заета от обикновени хора, болни, за които тътенът и блясъкът на флеш- бенга можеха да се окажат направо смъртоносни. Единствената полза от чертежите се оказа осъзнаването на цялата трудност на задачата.
— Шон?
Грейди се извърна.
— Да, Роди?
— Ето ги — посочи му Сандс.
Облечените в черно войници стояха зад армейските си камиони, само на няколко метра от камионите, с които бяха пристигнали ирландците.
— Виждам само шестима, момко — каза Грейди. — Очаквахме да са десет.
— Моментът не е подходящ да ставаме алчни, Шон.
Грейди помисли за секунда, след което погледна часовника си. Тази операция я беше разчел за четиридесет и пет до шестдесет минути — всяко забавяне би осигурило на противниковата страна твърде много време да се организира. Оставаха им десет минути до по-краткия разчет. Дотук всичко се развиваше според плановете му. Трафикът наоколо щеше да е блокиран, но само към болницата, не и от нея. Разполагаше с трите си големи камиона, минифургона и два частни автомобила, всички струпани на петдесетина метра от позицията му. Съдбоносната част от операцията тепърва предстоеше да започне, но хората му знаеха какво да правят. Роди беше прав. Време беше да си кажат думата и после да офейкат. Грейди кимна на първия си помощник, извади клетъчния си телефон и натисна бутона за бързо набиране до Тимъти О’Нийл.
Но той не проработи. Той вдигна телефона до ухото си и чу бързия сигнал заето, съобщаваш, че позвъняването не се е получило. Разтревожен, той натисна бутона за „край“ и пренабра… и получи същия резултат.
— Какво става?… — промълви той, след като опита за трети път. — Роди, дай ми телефона си.
Сандс му го подаде. Всички апарати бяха идентичен модел и програмирани по един и същи начин. Той натисна същия бутон за бързо набиране и получи същия отговор „заето“. По-скоро объркан, отколкото ядосан, Грейди въпреки това изпита някаква празнота в стомаха си. Беше предвидил много неща, но не и това. За да бъде акцията успешна, трябваше да я координира непрекъснато с трите си групи. Всички знаеха какво да правят, но не и кога точно, не и преди той да им каже, че е време.
— По дяволите! — изръмжа Грейди. — Проклетите телефони са спрели да работят.
— Отдавна не сме го чували — отбеляза Белоу.
— Все още не ни е дал телефонен номер.
— Опитай с това. — Тоуни му подаде ръчно написан списък на телефонни номера в болницата.
Белоу избра главния номер на Спешно отделение и го набра на клетъчния си телефон, като се погрижи да започне със 777. Звъня около половин минута, преди да го вдигнат.
— Да? — беше глас с ирландски акцент, но друг.
— Трябва да говоря с господин Кейси — каза лекарят, включил телефона към говорителя.
— В момента не е тук — последва отговорът.
— Бихте ли го извикали, моля? Трябва да му кажа нещо.
— Изчакайте — отговори гласът.
Белоу изключи мобифона си.
— Различен глас. Не е същият. Къде е Кейси?
— Някъде на друго място из болницата — допусна Стенли, но този отговор се оказа незадоволителен и за него самия, след като от другата страна на линията не се чу никакъв глас в продължение на няколко минути.
На Нунън се наложи да обяснява кой е на два поредни полицейски пропускателни пункта, но болницата най-после се оказа пред очите му. Той се обади по радиото, съобщи на Ковингтън, че се намира на пет минути път, и разбра, че нищо не се е променило.
Кларк и Чавес слязоха от колата си на петдесетина метра от зелените камиони, докарали Екип 1. Екип 2 беше на път, също в един зелен британски военен камион, с полицейски ескорт, който да ускори придвижването им по задръстеното шосе. Чавес държеше колекция снимки на известни терористи на ИРА-И, които беше грабнал в последния момент от бюрото на разузнавателния сектор. Най-трудното беше да спре ръцете си да треперят — дали от страх, или от гняв, не можеше да каже — и му беше нужно цялото обучение, през което беше преминал, за да задържи ума си на делова вълна, без да се тревожи за жена си и тъща си… и за своя нероден син. Това беше възможно само докато задържаше погледа си върху снимките, вместо да вдига очи към околния пейзаж, защото ръцете му стискаха физиономиите на лица, които трябваше да бъдат издирени и убити, а зелената трева около болницата криеше опасност. В ситуации като тази мъжкият ход беше да се направиш, че държиш положението под контрол, но Чавес едва сега разбираше, че ако да бъдеш смел за себе си е твърде лесно, то да се озовеш пред опасност за живота на човек, когото обичаш, е съвсем друго нещо, нещо, пред което целият ти кураж не струва пет пари и единственото, което можеш да направиш е… нищо. Ти си само зрител, нищо повече, гледаш нещо като състезание, в което животът на най-скъпите ти хора е изложен на смъртна опасност, но не можеш да участваш в това състезание. Единственото, което можеш да направиш, е да гледаш и да разчиташ на професионализма на Екип 1 на Ковингтън. Част от ума му казваше, че момчетата на Питър са също толкова добри, колкото него и неговите хора, и че ако се наложи да извършат акция за спасяване, със сигурност ще се справят — но не беше същото, като да си вътре самият ти, да поемеш отговорността и да направиш сам това, което трябва да се направи. Днес той или отново щеше да държи жена си в прегръдките си… или щяха да му отнемат завинаги и нея, и нероденото му дете. Ръцете му стискаха генерираните от компютъра снимки и огъваха краищата им, и единствено успокоение му даваше тежината на пистолета, прибран в кобура на кръста му. Усещането беше познато, но, подсказваше умът му, напълно безполезно в момента, и вероятно щеше да си остане такова.
— Е, как да ви наричам? — попита Белоу, когато телефонната линия отново се оживи.
— Можете да ме наричате Тимъти.
— Окей — отвърна докторът. — Аз съм Пол.
— Вие сте американец — отбеляза О’Нийл.
— Точно така. Също и заложниците, които държите, доктор Чавес и госпожа Кларк.
— Е, и?
— Смятах, че вашите врагове са британците, не американците. Знаете, че тези две дами са майка и дъщеря, нали? — Трябваше да го знае и тъкмо поради това Белоу му го подчерта, все едно че му издаваше някаква информация.
— Да — отвърна гласът.
— Знаете ли, че и двете са католички, също като вас?
— Не.
— Е, такива са — увери го Белоу. — Можете да ги попитате. Моминското име на г-жа Кларк е О’Туул,
