— Господин Смит, имате ли някаква представа какво точно става тук?
— Не, всъщност никаква.
Той пак вдигна бинокъла си, за да не им даде възможност да хванат лицето му. Да! Това там беше Шон Грейди, застанал до Роди Сандс. Ако беше вярващ, щеше да призове Господа — много добре разбираше какво си мислят и какво се канят да направят.
Грейди измъкна автомата, сложи пълнителя, разгъна приклада, с плавно движение го опря в рамото си и стреля по групата облечени в черно войници. Секунда след него мъжете в камионите направиха същото.
Четирима души паднаха в първите две секунди. Останалите успяха да отскочат и да залегнат — и очите им зашариха за източника на стрелбата.
Нунън видя как залегнаха и шокът му трая около секунда — докато осъзнае какво става. После заговори по тактическата радиостанция:
— Внимание, внимание, Екип 1 под обстрел откъм тила!
В същото време очите му затърсиха източника на стрелбата… трябваше да е ето оттам, от онзи голям камион. Кракът на агента на ФБР натисна здраво педала на газта и той се понесе натам. Дясната му ръка се пресегна за пистолета.
Главен механик Майк Чин беше поразен с куршум в двете бедра. Внезапността само направи болката по-силна. Беше напълно неподготвен за това и болката го парализира за няколко секунди, докато тренингът не се наложи сам и той не се помъчи да изпълзи встрани, за да се прикрие.
— Чин е ранен, Чин е ранен — изпъшка той по радиото. До него падна друг член на Екип 1 — от едната страна на лицето му шуртеше кръв.
Сержант Хюстън изви рязко глава надясно при неочаквания пукот. Очите му засякоха нещо като дуло на автомат, показващо се от един от камионите, и той веднага извъртя пушката си, за да се опита да засече цел.
Роди Сандс забеляза движението. Снайперистът се намираше там, където го беше запомнил, но както се беше завил с камуфлажното покривало, беше трудно да го следи. Движението обаче все пак го издаде, а разстоянието беше само сто и петдесет метра. Задържайки автомата ниско и вляво, той натисна спусъка и го задържа, изпращайки куршумите на дълъг откос.
Болката го подлуди. Куршумът бе пронизал дясното му рамо през бронежилетката, която беше достатъчна да спре куршум от пистолет, но не и от автомат. Нито куражът, нито силните мускули можеха да накарат счупените кости да проработят. И само след секунда Хюстън вече знаеше, че дясната му ръка е напълно безполезна. Той инстинктивно се завъртя наляво и лявата му ръка се опита да измъкне пистолета, докато съобщаваше по радиото, че също е ранен.
За Фред Франклин беше много по-лесно. Твърде отдалечен, за да бъде улучен от оръжието на някой от терористите, той беше и добре прикрит под камуфлажното си наметало. Бяха му необходими няколко секунди, за да осъзнае какво точно става, но крясъците и пъшканията в слушалката на радиото му подсказаха, че неколцина от членовете на екипа са лошо ранени. Извъртя пушката и забеляза през мерника дулото на един автомат, щръкнало от един от камионите. Свали предпазителя, прицели се и пусна първия си куршум за това сражение. Трясъкът на пушката му раздра околната тишина. Големият снайпер „Макмилън“ стреляше със същите заряди като тежката 50-калиброва картечница и изпращаше тежък 57 грама куршум със скорост 810 метра в секунда. Куршумът преодоля разстоянието за по-малко от една трета от секундата и удари камиона, но Франклин не можеше да разбере дали е улучил цел, или не. Той изви пушката наляво, оглеждайки се за друга цел. Мина през друг голям камион и забеляза дупки в платнището му, но нищо вътре в тях. Още наляво… ето., там имаше някакъв тип, който държеше автомат и стреляше… по Сам. Сержант първи клас Фред Франклин се прицели внимателно…
Роди Сандс беше сигурен, че е улучил целта, и сега се мъчеше да я доубие. Вляво от. него Шон вече се беше върнал в колата си и я палеше за измъкването, което трябваше да започне след не повече от две минути.
Грейди чу, че машината запали, и се обърна да погледне най-доверения си подчинен. И в същия миг куршумът улучи точно основата на черепа на Сандс и взриви главата му като консерва със супа, и въпреки целия си опит като терорист, Грейди не можеше да се сети някога да е виждал подобно нещо. Като че ли на мястото си остана само долната челюст, а тялото се срина. Първият смъртоносен удар на Екип 1 за този ден.
Нунън спря колата си на сантиметри от третия камион. Изхвърча през дясната врата и чу отчетливия пукот на автоматите „Калашников“. Това трябваше да са враговете — и трябваше да са много близо. Той стисна пистолета си с две ръце, погледна за секунда към задницата на камиона и се зачуди как може да… Да! На задния капак на камиона имаше желязна стъпенка. Той бързо се изкатери, но видя, че брезентовото покривало е завързано. Натика пистолета си в колана, измъкна бойния си нож, разряза въжето и освободи един от ъглите. Надигна го с лявата си ръка, надникна вътре и видя трима души, извърнати с лице наляво, — целеха се и стреляха с автомати. Добре. Изобщо не му хрумна да им каже или извика нещо. Първият му изстрел беше с двойно натискане на спусъка — пръстът му го придърпа бавно, главата на най-близкия до него се отплесна надясно и той падна. Другите не чуха нищо поради трясъка на собствените си оръжия. Нунън бързо стреля втори път в следващата глава. Тялото се стовари върху третия мъж и той се извърна да погледне. Кафявите му очи се разшириха, той отскочи и изви автомата си наляво, но не достатъчно бързо. Нунън изстреля два куршума в гърдите му, след което сниши оръжието си от отката и изстреля третия право в носа му. Нунън погледна за миг трите си мишени и след като се увери, че са мъртви, скочи от камиона и се затече към следващия. Спря се за миг, за да зареди нов пълнител, и някаква далечна част от разсъдъка му отбеляза факта, че Тимъти Нунън е включил на автопилот и се движи почти несъзнателно.
Грейди подкара колата си, като същевременно натисна клаксона. Това беше сигналът за останалите да се изтеглят. Това включваше и мъжете вътре в болницата, които не беше успял да предупреди по клетъчния си телефон.
— Боже Господи! — извика О’Нийл, когато се чуха първите изстрели. — Защо не…
— Твърде късно е да му мислим, Тими — отвърна му Сам Бари, махна на брат си и се затича към вратата. Последният член на вътрешния екип се присъедини към тях след десет секунди.
— Време е да тръгваме, момчета — каза О’Нийл, погледна към двете главни заложнички и си помисли дали да не ги привика, но бременната щеше само да ги забави, а до фургона му имаше цели тридесет метра. Планът им беше отишъл по дяволите, въпреки че не разбираше защо, и беше време да изчезват.
Третият военен камион закова на няколко метра зад колата на Нунън. Еди Прайс скочи пръв, вдигнал своя МР-10, после се присви и се огледа да види откъде идват изстрелите. Каквото и да беше всичко това, ставаше адски бързо, а нямаше никакъв план. Беше се учил на това като обикновен пехотинец, но това беше преди двадесет години. Сега беше войник от Специални операции и от него се очакваше да знае всяка своя стъпка, преди да я предприеме.
— Мамицата му, какво става, Еди? — викна Майк Пиърс.
Точно в този момент Нунън скочи от камиона, смени пълнителя на пистолета си, забеляза ги и им махна с ръка да тръгнат напред.
— След него — заповяда Прайс. Луис Лоасел се появи отстрани до Пиърс и двамата закрачиха напред. Пади Конъли ги настигна, вече бръкнал в торбата си с фокуси за флеш-бенга.
