оживен.
Дмитрий изтегли наетата кола в страничното платно и спря. Беше на около половин километър от болницата и от върха на този хълм можеше да вижда две страни — фасадата и страничния вход към спешното отделение. Той изключи двигателя, спусна прозорците и зачака да види какво ще стане. На задната седалка имаше евтин бинокъл 7X35, купен в магазинче на летището, на седалката до него бе клетъчният му телефон, в случай че му потрябваше. Видя как три тежкотоварни камиона спряха близо до болницата, на позиция много по-близка от неговата, но, както и неговият пункт, покриващи фасадата и страничния вход към спешното.
Точно в този момент в ума на Попов пробяга случайна мисъл. Защо да не вземе да се обади на този приятел Кларк в Херефорд и да го предупреди какво предстои? Той, Попов, не желаеше тези хора да оцелеят, нали? Ако не оцелееха, той щеше да прибере петте милиона и нещо американски долара и да изчезне. Карибските острови му допадаха, беше ги разглеждал на туристически диплянки. В тях щеше да има и някои британски предимства — честна полиция, кръчми, сърдечни хора — плюс спокоен, безгрижен живот, и въпреки това щеше да бъде достатъчно близо до Америка, за да може да прескача дотам и да вложи средствата си в някаква изгодна схема за инвестиране…
Но… не. Съществуваше макар и минималната възможност Грейди да се измъкне от това нещо, а той нямаше никакво желание да бъде преследван от този упорит и злобен ирландец. Не, по-добре беше да остави всичко това да се разиграе без неговата намеса. И затова той остана да седи в колата си и да слуша класическа музика по една от програмите на Би Би Си.
Грейди излезе от своя ягуар, отвори багажника, извади пакета си и прибра ключовете в джоба. Тимъти О’Нийл слезе от малкия фургон и изчака другите петима да се присъединят към него, вдигна клетъчния си телефон и натисна с палец клавиш номер едно за скоростно набиране. На трийсетина метра от него телефонът на Грейди зачур улика.
— Да?
— Тук сме готови, Шон.
— Ние също сме готови. Почваме. Успех, момко.
О’Нийл беше облечен в кафяв работен комбинезон на куриер-доставчик на пратки. Той тръгна към страничния вход на болницата, понесъл голяма картонена кутия, следван от още четирима мъже в цивилни облекла, носещи кутии с подобни размери.
Попов погледна разтревожен в огледалото за задно виждане. Някаква полицейска кола се приближаваше и след няколко секунди спря зад него. Един полицай слезе от нея и закрачи към неговата кола.
— Някакъв проблем ли имате? — попита ченгето.
— О, не. Всъщност… вече се обадих на компанията, от която наех колата, и те изпращат техен човек насам, нали разбирате.
— Какво се е развалило? — попита полицаят.
— Не съм сигурен. Моторът започна да бръмчи лошо и си помислих, че няма да е зле да спра и да го изключа. Все едно — повтори руснакът. — Обадих се на компанията и те изпращат човек да го види.
— Аха, добре тогава. — Полицаят се протегна, като че ли се беше спрял по-скоро да глътне чист въздух, отколкото за да предложи помощ на закъсал шофьор.
„Можеше да си избере и по-подходящо време“ — помисли си нервно Попов.
— С какво мога да ви помогна? — попита служителят зад бюрото.
— Имам пратка за доктор Чавес и сестра… — Тими О’Нийл погледна хартиения етикет върху пакета, което, поне според него беше хитър ход — Кларк. Те тук ли са в момента?
— Ще ги повикам — отвърна служителят и се запъти към работната зона.
Ръката на боеца от ИРА се плъзна под капака, готова да отвори кутията. Той се обърна и кимна на другите четирима, които кротко очакваха в редица зад него. О’Нийл отри с пръст носа си и един от тях — Джими Кар — излезе навън. Там беше спряла полицейска кола, бяла, с оранжева линия отстрани. Полицаят вътре ядеше сандвич. Беше избрал подходящо място за обяда си по време на това, което американските ченгета наричаха „дрямка“ — просто убиване на времето, когато не се случва нищо. Той забеляза човека до входа на отделението за спешни случаи — държеше нещо, което приличаше на кутия за цветя. Няколко други мъже току-що бяха влезли вътре, понесли подобни кутии, но това беше болница и хората непрекъснато носеха цветя на пациентите… мъжът с голямата бяла кутия зяпаше полицейския му автомобил, но хората го правят често. Ченгето отвърна на погледа му по-скоро с любопитство, въпреки че полицейските му инстинкти бяха започнали да се задействат.
— Аз съм доктор Чавес — каза Паци. Беше висока почти колкото него, забеляза О’Нийл, и с много издут от бременността корем под бялата престилка. — Носите нещо за мен?
— Да, докторе, за вас. — После се приближи още една жена: приликата между двете го порази в мига, в който я видя. Трябваше да са майка и дъщеря… а това означаваше, че е време!
О’Нийл отвори капака на кутията, извади автомата „Калашников“, сложи пълнителя и зареди — само за секунда.
Паци и Санди замръзнаха. Вляво от тях се чу писък. Тримата души зад куриера също извадиха автомати — и обикновеният ден в спешното отделение се превърна в кошмар.
Отвън Кар отвори своята кутия, усмихна се и се прицели в полицейската кола, която бе само на шест метра от него.
Двигателят работеше и първата реакция на полицая беше да се разкара и веднага да докладва. Лявата му ръка дръпна скоростния лост на задна, кракът му натисна педала на газта и колата подскочи назад.
Отговорът на Кар беше автоматичен — той дръпна спусъка и изстреля петнадесет куршума в предното стъкло на автомобила. Роувърът кривна надясно, отри се в тухлената стена на болницата и спря. Кар се затича към него и надникна вътре, за да се увери, че на този свят е останал един английски полицай по- малко.
— Какво беше това? — попита ченгето. Риторичен въпрос — защото огънят на автоматично оръжие не е нещо, което може да се сбърка. Полицаят извърна глава и видя полицейската кола — пълен близнак на неговата собствена — как подскочи назад, после спря и някакъв човек се приближи до нея, погледна вътре и после се отдалечи. — По дяволите!
Дмитрий Аркадиевич седеше неподвижно и наблюдаваше полицая. Мъжът се затича до колата си, бръкна вътре и измъкна радиомикрофона. Попов не можеше да чуе какво казва, но пък и нямаше нужда да чува.
— Хванахме ги, Шон — докладва О’Нийл.
Грейди оцени информацията, натисна бутона за край и набра скоростно клетъчния телефон на Питър Вари.
— Да?
— Тимъти ги е хванал. Ситуацията, изглежда, е под контрол.
— Окей. — И неговия клетъчен се изключи.
После Шон набра друг номер.
— Ало, тук е Патрик Кейси. В момента държим като заложници доктор Чавес и сестра Кларк, заедно с много други. Ще освободим заложниците, ако се изпълнят нашите искания. Ако не се изпълнят, ще се наложи да убиваме заложници дотогава, докато не осъзнаете грешката си. Настояваме да освободите всички политически затворници, държани в затворите „Олбъни“ и „Паркхърст“ на остров Райт. Когато бъдат освободени и бъде показано, че са освободени по телевизията, ще напуснем този район. Разбрахте ли?
— Да, разбирам — отвърна дежурният сержант.
