Проекта. Това щеше да бъде домът почти за всички негови хора. Преди два месеца в Бразилия беше завършена подобна, но много по-малка конструкция, но онази едва-едва побираше стотина души. Тази тук можеше да събере три хиляди — малко попретъпкано, но все пак удобно — за няколко месеца, и това беше горе-долу достатъчно. След първите няколко месеца той щеше да поднови тук изследователските опити с най-добрите си хора — повечето от които не бяха въведени в Проекта, но въпреки това заслужаваха да живеят — защото тази работа водеше в неочаквано обещаващи посоки. Толкова обещаващи, че той се чудеше колко ли дълго щеше да живее тук. Петдесет години? Сто? Хиляда може би? Кой ли можеше да каже сега?
Олимп, така щеше да го нарече, реши на място Брайтлинг. Домът на боговете, защото тъкмо в това очакваше той да се превърне този комплекс. Оттук те щяха да наблюдават света, да го изучават, да му се радват, да го ценят. Щеше да използва позивната ОЛИМП-1 на преносимата си радиостанция. Оттук той щеше да лети по целия свят с подбрани спътници, да наблюдава и изучава как действа екологията. В първите двайсетина години щяха да използват комуникационните спътници — не можеше да се каже колко време щяха да издържат, а след това щяха да се задоволят с радиостанции с антени. Това беше едно от неудобствата на бъдещето, но да изстрелва свои спътници, които да заместят старите, щеше да е много трудно от гледна точка на работна сила и средства, а и освен това ракетите-носители замърсяваха въздуха като нищо друго, изобретено досега от човечеството.
Брайтлинг се зачуди колко ли дълго щяха да предпочетат хората му да живеят тук. Някои от тях щяха да се пръснат бързо, вероятно за да обиколят с автомобилите си из цяла Америка, да установят свои поселения и да му докладват, най-напред по сателита. Други щяха да отидат в Африка — тя, изглежда, щеше да е най-популярната цел. Други щеше да има в Бразилия, да изучават живота на джунглата. Може би някои от първобитните племена там щяха да бъдат пощадени от разпространението на „Шива“ и неговите хора щяха да изучават и тях, и как първобитният човек е живял сред първичната околна среда в пълно съгласие с природата. Щяха да ги изучават такива, каквито са — като уникален животински вид, заслужаващ закрила — и напълно изостанал, за да представлява заплаха за околната среда. Дали можеха да оцелеят и някои африкански племена? Неговите хора не го допускаха. Африканските държави позволяваха на своите примитиви да се смесват твърде често с населението от градовете, а градовете щяха да се превърнат в средоточията на смъртта за всяка нация по земята — особено след като се разпространеше Ваксина А. Хиляди литри от нея щяха да бъдат произведени, разпратени със самолети по целия свят и след това разпространени, уж за да съхранят живота, а всъщност да го отнемат… бавно, разбира се.
Нещата напредваха добре. В главната квартира на корпорацията фалшивата документация на Ваксина А вече беше напълно съставена. Уж беше изпробвана върху около хиляда маймуни, които след това са били изложени на „Шива“, и само две от тях са проявили симптоми, и само една е починала след деветнайсетмесечното изпитание, съществуващо само на книга и в паметта на компютрите. Все още не бяха се обърнали към Администрацията за храни и лекарства, защото това не беше необходимо — но когато „Шива“ започнеше да се появява по целия свят, корпорация „Хоризонт“ щеше да обяви, че са работили кротко върху ваксини против хеморагична треска и са се озовали пред световно спешно и напълно документирано средство за лечение, и тогава световната медицинска общност нямаше да има никакъв избор, освен да разреши официално приложението му върху хора и така да благослови целта на Проекта за глобално изтребление на човечеството. Не толкова елиминирането му, помисли си Джон Брайтлинг, колкото подкастрянето на най-опасния вид на планетата, което щеше да позволи на Природата да се възстанови сама, със само малък, достатъчен брой хора — нейни слуги, които да наблюдават, изучават и оценяват процеса. След около хиляда години може би щеше да има около един милион човешки същества, но това беше малко количество в огромната схема на нещата, и хората щяха да бъдат подходящо възпитани, за да разбират и уважават природата, вместо да я унищожават. Целта на Проекта не беше краят на света. Целта беше да се изгради нов свят, свят, в чието формиране щеше да участва самата Природа. И в това той щеше да заложи собственото си име за вечността. Джон Брайтлинг, спасителят на планетата.
Брайтлинг погледна ключа в ръката си, след което се запъти към колата. Шофьорът го закара до главния вход и там той използва ключа, но с изненада и смущение разбра, че вратата е отключена. Какво пък, тук все още влизаха и излизаха хора. Той взе асансьора до своя кабинет-апартамент на последния етаж на главното здание. Тази врата, забеляза той, наистина беше заключена и той я отвори церемониално и закрачи към трона на главния бог на Олимп. Не, това не беше правилно. Доколкото съществуваше бог, то това беше Природата. От прозорците на кабинета си можеше да гледа равнините на Канзас, люлеещите се млади жита… беше така красиво! Гледката едва не предизвика сълзи в очите му. Природата. Той можеше да бъде жесток към индивидите, но индивидите нямаха никакво значение. Въпреки всички предупреждения човечеството така и не го беше научило.
Е, щяха да го научат те, така, както Природата предаваше уроците си. По тежкия начин.
Пат О’Конър направи ежедневния си рапорт пред своя КСА34 вечерта и сложи на бюрото на Усъри една вече доста надебеляла папка.
— Случаят Банистър — каза Чък Усъри. — Нещо развързва ли се вече, Пат?
— Нищо. Разпитахме четиринайсет нейни приятели в района на Гари. Никой от тях няма никаква представа какво е търсила Мери в Ню Йорк. Само шестима знаеха, че тя изобщо е там, а тя никога не е обсъждала работите си или гаджетата, доколкото е имала такива, с тях. Така че там не се получи нищо.
— Ню Йорк? — попита КСА.
— По случая работят двама агенти, Том Съливан и Франк Чатъм. Установили са контакт с детектив от НИПО35, лейтенант д’Алесандро. Претърсили са апартамента й — нищо. Намерените отпечатъци са само нейни, няма дори от камериерка. Съседите в сградата я знаят по външност, но не е установила никакво истинско приятелство и следователно няма никакви близки хора. Идеята на колегите в Ню Йорк е да разпечатат няколко листовки и да ги разпространят сред хората на НИПО. Местният детектив се опасява, че може да се е развихрил някой сериен убиец. Има още едно изчезнало лице от женски пол, приблизително на същата възраст, почти същия външен вид и същия жилищен район, изчезнала приблизително по същото време.
— Поведенчески науки36? — попита веднага Усъри.
О’Конър кимна.
— Прегледаха фактите, с които разполагаме до момента. Чудят се дали имейлът е изпратен от жертвата, или може би от някой сериен убиец, който иска да се ебава със семейството. Разликите в стила на писмото, което ни донесе Банистър… ами, и двамата забелязахме, че изглежда, е написано от различно лице, или от някой дрогиран, но тя очевидно не употребява наркотици. А и не можем да проследим имейла доникъде. Стигнало е до анонимна система за препращане. Това нещо е измислено, за да запази анонимността на първоначалния изпращач, предполагам, за да могат да си прехвърлят порно по Мрежата. Говорих с Еди Моралес в Балтимор. Той е технически факир в „Инъсънт Имиджис“. — Това представляваше задействан от ФБР проект за проследяване, арестуване и пращане зад решетките на хора, които си прехвърлят порнография с малолетни по компютрите — и той ми каза, че в момента пробват някои технически средства. Наели са един хакер, който смята, че може да измисли начин да пробие анонимността, но все още не е там, а местният прокурор на САЩ не е сигурен доколко това е законно.
— Говно — изказа Усъри мнението си за юриста. Детското порно беше едно от омразните неща за ФБР, а проектът „Невинни образи“ представляваше високоприоритетно разследване в национален мащаб, провеждано от Полевия отдел в Балтимор.
О’Конър кимна.
— Точно това каза и Берт, Чък.
— Значи все още няма нищо?
— Нищо, което да си струва. Имаме да разпитаме още няколко приятели и приятелки на Мери — с пет от тях е уговорено за утрешно ако нещо се развърже, обзалагам се, че ще е в Ню Йорк. Някой трябва да я е познавал. Някой трябва да я е свалял. Но не и тук, Чък. Тя е напуснала Гари и повече не е и погледнала назад.
Усъри се навъси, но в следователската процедура на О’Конър не можеше да се намери никакъв пропуск, а по случая Банистър работеха всичко дванадесет агенти. Такива случаи се движеха и разплитаха със своя
