собствена скорост. Когато Джеймс Банистър се обадеше — той го правеше всеки ден, — можеше само да му каже, че Бюрото продължава работата по случая и след това да го помоли за още имена на приятели, които е пропуснал, за да ги включат в списъка.
25. Слънчев изгрев
— Много бързо си тръгвате, сър — отбеляза имиграционният инспектор, поглеждайки в паспорта на Попов.
— Кратка бизнес-среща — каза руснакът с най-добрия си американски акцент и се усмихна. — Скоро ще дойда пак.
— Да, сър. — Още един печат на добре износения паспорт и Попов се запъти към барчето първа класа.
Грейди щеше да го направи. Предизвикателството беше твърде силно за човек с неговото его, за да го подмине, а същото беше в сила и за възнаграждението. Шест милиона долара беше повече, отколкото лидерът на ИРА беше виждал накуп през целия си живот, дори по времето, когато Моамар Кадафи ги беше финансирал в началото на 80-те години. Субсидирането на терористични организации винаги беше представлявало проблем. Руснаците навремето им осигуряваха известно въоръжение и това, което беше по-ценно за ИРА — места за тренировка и оперативно разузнаване срещу британските служби за сигурност, но никога не им бяха давали големи парични суми. Съветският съюз никога не беше разполагал с голямо количество чужда валута и я използваше главно за закупуване на технология с военно приложение. Освен това, както се беше оказало, възрастната семейна двойка, която бяха използвали за свои куриери на Запад, да доставят пари за съветските агенти в Америка и Канада, били под контрола на ФБР почти през цялото време! Тук Попов трябваше да поклати глава. Колкото и великолепен да беше КГБ, ФБР беше също толкова добро. Бюрото беше проявило дълготрайно съвършенство в подвеждащи операции, като, както в случая с куриерите, беше компрометирало много деликатни операции на КГБ. Американците бяха проявили достатъчно благоразумие, за да не провалят операциите, но по-скоро да ги използват за разширяване на собствените си ресурси, за да придобият систематизирана картина на това, с което се занимава КГБ — като обекти и цели — и по този начин да разберат къде руснаците не са проникнали.
Попов отново поклати глава. А той самият все още беше на тъмно, нали? Въпросите продължаваха да се нижат: какво точно правеше той? Какво искаше Брайтлинг? Защо трябваше да нападат тази група ДЪГА?
Чавес реши днес да поупражнява беретата — с нея все нещо не му достигаше и трябваше да практикува. Извади пистолета от зеления кобур и бързо го надигна, лявата му ръка прикрепяща дясната на дръжката, десният му крак отстъпи половин крачка назад и той извърна тялото си, приемайки стойката „Тъкач“, на която го бяха учили във „Фермата“ на морския бряг на Вирджиния. Очите му погледнаха надолу и встрани, засичайки мерника, после той се изравни с мишената и десният му показалец дръпна плавно спусъка…
… не достатъчно плавно. Изстрелът щеше да разбие челюстта на обекта и може би да разкъса няколко главни кръвоносни съда, но нямаше да бъде моментално фатален. Вторият изстрел, пуснат около половин секунда по-късно, щеше да го направи. Динг изръмжа недоволно и прибра оръжието в кобура. Пак. Сведе поглед встрани от мишената и после вдигна очи. Там беше той — терорист, с оръжие, опряно в главата на дете. Като мълния, беретата отново изхвърча от кобура, мерната линия се изравни и Чавес дръпна спусъка. По-добре. Този изстрел щеше да мине през лявото око на копелето, а вторият куршум, отново с половин секунда закъснение, оформи първата дупка между очите в хубаво очертана осмица.
— Чудесно двойно чукване, господин Чавес. Беше Дейв Уудс, уредникът на стрелбището.
— Първият ми беше много отворен и нисък — призна Динг. Това, че щеше да пръсне половината чело на копелето, не беше достатъчно.
— По-малко китка, повече пръст — посъветва го Уудс. — И дайте да видим отново как го държите. — Динг го остави. — Аха, да, разбирам. — Ръцете на инструктора наместиха малко лявата ръка на Чавес. — По-скоро ето така, сър.
„Глупости“, помисли си Динг. Нима беше толкова просто? След като измести пръстите си само с около половин сантиметър, пистолетът се плъзна на място, като че ли дръжката му беше изработена по поръчка за собствените му длани. Пробва още няколко пъти, след което отново прибра пистолета в кобура и изпълни своята версия на бързо измъкване. Този път първият куршум се заби точно между очите на мишената, намираща се на седем метра, а вторият попадна точно до него.
— Чудесно — каза Уудс.
— От колко време обучавате, старши сержант?
— От доста, сър. Само в Херефорд съм от девет години.
— Как се е получило така, че не сте се включили в СВС?
— Травма в коляното. Нараних го през 1986 година, като скачахме от един „Уориър“. Не мога да пробягам повече от две мили, без да ме заболи, разбирате ли. — Червеният му мустак беше засукан и с два идеално оформени края, а сивите му очи искряха. „Кучият му син може да учи на стрелба самия Док Холидей“ — каза си Чавес. — Продължавайте така, сър. — Уредникът на стрелбището се отдалечи.
— Ох, мамка му — изпъшка тихо Чавес.
След което изпълни още четири бързи измъквания на пистолета. Повече пръст, по-малко китка, и стискаш плавно… бинго… След още три минути в средата на вече обезформената мишена имаше кръгла петсантиметрова дупка. Трябваше да запомни този малък урок.
Тим Нунън тренираше на съседната пътека. Стреляше по-бавно от Чавес и изстрелите му не бяха така добре групирани, но всички куршуми щяха да минат през долната част на мозъка, където убийството е моментално, защото точно там гръбначният стълб се съединява с мозъка. Най-сетне амунициите и на двамата привършиха и Чавес свали шумозаглушителните си наушници и потупа Нунън по рамото.
— Малко съм бавен днес — отбеляза навъсено техническият експерт.
— Нали свали шибалника. Ти си от ЕСЗ, нали?
— Да, но всъщност не съм истински стрелец. И при тях движех техническото обезпечаване. Хм, все едно, и с тях стрелях редовно. Така и не се научих толкова бързо, колкото ми се ще. Може пък нервите ми да са по-бавни. — Нунън се ухили, докато разглобяваше пистолета си за полагащото се почистване.
— Какво става с твоята откривачка на хора?
— Това проклето нещо бачка адски вълшебно, Динг. Дай ми само още една седмица и ще ти измисля новата му версия. Към антената има една параболична добавка, прилича на нещо като от „Стар Трек“, мисля, но, дявол да го вземе, наистина открива хора. — Той изтри частите и ги напръска с „Брейк-Фри“ за изчистване и смазка. — Тоя тип, Уудс, е доста добър даскал, нали?
— Аха. Преди малко ми помогна да отстраня един проблем — каза Динг и взе бутилката със спрея, за да се заеме с почистването на своя пистолет.
— Водещият в Академията на ФБР, когато бях там, направи чудеса и за мен. Учи те как дланите ти да се наместят на дръжката. И пръстът да е стабилен. — Нунън прокара чисто парцалче през цевта, надникна в нея и отново сглоби пистолета. — Знаеш ли, може би най-доброто тук е, че сме почти единствените хора, които могат да носят оръжие.
— Цивилните нямат ли право?
— Променили са си законодателството преди години. За да намалят престъпността — отбеляза Нунън. — Започнали са да променят законите за контрол над оръжието още през 20-те години, за да контролират ИРА. Действа като по магия, нали? — Агентът на ФБР се разсмя. — Какво пък, те така и не са си написали Конституция като нашата.
— Ти винаги ли го носиш?
— Да, по дяволите! — Нунън вдигна очи. — Ей, Динг, ами че аз съм ченге, ти бъзикаш ли се? Ако си нямам приятелче на колана, съм като гол. Даже когато работих в Научния отдел, в Главната квартира, с резервирано място на паркинга и прочие, никога не излизах из Вашингтон без оръжие.
— Налагало ли ти си е някога да го използваш?
Тим поклати глава.
