операции.
След няколко минути, изкъпан и преоблечен, Чавес се появи в общото помещение, където хората му бяха заели местата зад бюрата си и преглеждаха разузнавателната информация, събрана от Бил Тоуни и хората му, и разглеждаха снимки, много от които бяха обработени от компютърната програма, за да им се придаде възрастта, натрупана от момента, когато са били направени. Системите, изглежда, се подобряваха ежедневно, с развитието на софтуера. Направена под ъгъл снимка сега можеше да се модулира от компютъра в кадър ан фас, и хората му ги проучваха така грижливо, както биха гледали снимките на собствените си деца, наред с информацията, която ги осведомяваше къде би могъл да се намира един или друг заподозрян, с кой известен или подозиран свой съмишленик, и прочие. На Чавес това му се струваше пълно губене на време, но човек не можеше по цял ден да тича и стреля, а и познаването на лицата не беше чак толкова загуба на време. Нали точно по този начин бяха разпознали Фюрхтнер и Дортмунд по време на акцията им във Виена.
Старши сержант Прайс се занимаваше с бюджета, който след това щеше да подхвърли на бюрото на Чавес за дооглеждане, за да може шефът му да оправдае разходите, и след това може би да поиска допълнителни средства за тренировка по някоя нововъзникнала идея.
Тим Нунън се занимаваше настрана с новите си електронни играчки, а Кларк, както изглежда, непрекъснато водеше финансовите си битки с ЦРУ и други американски агенции. Това поразяваше Чавес като пълно хабене на човешки усилия. ДЪГА изглеждаше напълно защитена във всяко отношение — президентската подкрепа никога не вреди, — а и акциите им досега ни най-малко не бяха уязвили сигурността им. След още два часа щяха да отидат на полигона, за да изразходват ежедневните сто патрона, след което идваше упражнението по стрелба на живо… поредният рутинен ден. Динг често заместваше думата „рутинен“ с „досаден“, но това не можеше да се избегне, пък и беше адски по-малко досадно, отколкото по време на полевите мисии на ЦРУ, при които повечето време минаваше в седене на едно място в очакване на цел и (или) в попълване на формуляри, описващи теренната операция за бюрократите в Лангли, които изискваха пълното документиране на всичко, което ставаше на терена, защото… защото това беше едно от правилата. Правила, които в най-добрия случай бяха наложени от хора, били тук-там и вършили това-онова преди цяло поколение, хора, които смятаха, че всичко им е ясно, а в най-лошия — от хора, които си нямаха никакво понятие, и тъкмо по тази причина бяха още по-взискателни. Но правителството, което всеки ден хвърляше милиарди долари, често проявяваше досадна придирчивост за някакви си хиляда гущера, и лично Чавес не можеше да направи нищо, за да промени това.
Полковник Малой разполагаше с личен кабинет в сградата на щаба, защото бяха решили, че той е командир на подразделение на ДЪГА. Като кадрови офицер на Морскопехотния корпус на САЩ, той беше свикнал с подобни глупости и сега си мислеше дали да не окачи кръг за стрелба със стрелички на стената — за забавление, когато няма работа. За него работа означаваше да кара хеликоптера си… какъвто, напомни си той, в момента нямаше, тъй като онзи, който му бяха зачислили, в момента го бяха прибрали за ремонт. Щяха да заменят някаква джаджа с нова и подобрена джаджа, която щеше да увеличи възможността да прави нещо, за което той не беше напълно уведомен, но което, беше сигурен в това, щеше да е важно, особено за цивилната фирма, която бе измислила, конструирала и произвела новата подобрена джаджа.
Можеше да е и по-зле. На жена му и на децата беше харесало тук, а и на Малой също му харесваше. Неговият пост беше свързан по-скоро с учения, отколкото с опасности. Рискът в това да си пилот на хеликоптер в единица за специални операции не беше голям. Единственото нещо, което го притесняваше, беше да не закачи електрическите кабели с високо напрежение, тъй като ДЪГА действаха предимно в гъсто застроени райони, а през последните двайсетина години повече хеликоптери бяха изгубени от сблъсък с електрическите линии, отколкото от което и да било противовъздушно оръжие, познато по света. Неговият МХ-60К нямаше кабелорезачи и той беше написал един сърцераздирателен меморандум по този въпрос до своя командир в Двадесет и четвърта ескадрила за специални операции, който му беше отвърнал покъртително с цели шест фотокопия от меморандуми, които той самият беше изпратил до своя висшестоящ командир по същия въпрос. След което му беше обяснил, че някакъв си експерт в Пентагона обсъждал модификацията на съществуващия модел — което, помисли си Малой, се изразяваше в някакъв договор за консултация на стойност около 300 000 долара с някой бандит, чието заключение щеше да бъде: да, идеята не е лоша, изразено в около четиристотин страници затъпяваща бюрократична проза, която никой никога нямаше да прочете, но която щеше да се пази в някакъв архив като свята реликва за вечни времена. Самата модификация щеше да струва всичко на всичко 3000 долара в части и труд — като трудът, впрочем, щеше са се извърши от някой сержант, бездруго работещ на пълен щат за ВВС, докато всъщност „работата“ му се изразяваше в това да си седи на дирника във взводното помещение и да прелиства „Плейбой“, но правилата са си правила, за съжаление. И кой знае, може би след година „Найт Хоук“ щеше да разполага с кабелорезачи.
Малой направи гримаса и наистина съжали, че не си е взел стрелички. Да гледа разузнавателната информация не му трябваше. Лицата на известните или заподозрени терористи нямаше да са му от полза. Той никога не се приближаваше достатъчно до тях, за да ги види. Това беше работа на стрелците, а командир на част или не, той всъщност си беше шофьорът им. Какво пък, можеше да е и по-лошо. Падаше му се да лети около четири дни седмично, което не беше никак зле, и след като го назначиха тук, прекият му командир му намекна, че след това може да го повишат до командир на ВМХ-1, и може би да вози самия президент насам-натам. Щеше да е скучно, но осигуряваше добра кариера. Определено не беше навредило на стария му приятел, полковник Ханк Гудман, който съвсем наскоро се появи в генералския списък — доста рядко постижение за перка, тъй като морската авиация, състояща се предимно от хеликоптери, се командваше, при това безскрупулно, от бързодвижещи се реактивни бомбардировачи с фиксирани криле. Какво пък, всички те носеха хубави пилотски шалчета. За да се развесели малко преди обяда, Малой извади наръчника си за МН0-60К и започна да запаметява допълнителната информация за действието на двигателите, нещо, с което обикновено се занимаваше сержант Джак Нанс.
Първата среща се проведе в един парк. Попов беше проверил в телефонния указател и набра номера на Патрик X. Мърфи точно преди обед и каза:
— Здравейте, обажда се Джоузеф Андрюс. Търся господин Иейтс.
Последва мълчание — човекът от другата страна на линията преравяше из паметта си за паролата. Беше стара, но след десетина секунди той я изрови.
— Ах, да! Господин Андрюс. Не сме се чували от доста време.
— Току-що пристигнах в Дъблин и чакам с нетърпение да се видим. Кога можем да се срещнем?
— Какво ще кажете за днес следобед? — Последваха указанията.
И ето го сега, с шлифер и бомбе, с брой на „Айриш Таймс“ в дясната ръка, седнал на една определена пейка под един стар дъб. Беше използвал времето, за да изчете вестника и да разбере какво става по широкия свят — не беше много по-различно от онова, което показаха по Си Ен Ен предния ден в Ню Йорк… международните новини бяха станали съвсем скучни след разпадането на бившия Съветски съюз и той се зачуди как издателите на големите вестници са се научили да се справят с тази скука. Е, хората в Руанда и Бурунди продължаваха да се изтрепват взаимно с неприлично удоволствие, а ирландците се чудеха гласно дали войници от тяхната армия няма да бъдат изпратени там като умиротворители. Не беше ли това странно? Та те се бяха оказали неспособни да опазят мира в собствената си къща — защо тогава да ги пращат да го поддържат другаде?
— Джо! — възкликна радостен глас. Той вдигна очи и видя мъж на четиридесет и няколко години, с лъчезарна усмивка.
— Патрик! — реагира Попов и стана да се ръкуват. — Толкова време мина!
Времето наистина беше много, тъй като точно с този юнак той никога досега не се беше срещал, макар да си разменяха сега поздрави като стари приятели. След което двамата излязоха на улица „О’Конъл“, където ги чакаше автомобил. Попов и новият му приятел седнаха отзад и шофьорът потегли веднага, без да бърза, поглеждайки внимателно в огледалото за задно виждане, като направи няколко произволни завоя. „Патрик“ на задната седалка гледаше нагоре за хеликоптери. Какво пък, войниците на ИРА-И не бяха доживели до досегашната си възраст с небрежност. От своя страна Попов просто се облегна на седалката и
