клъвнали на това, доволни, както изглежда, че са се сдобили с нов етикет за нещо, за което им липсваше достатъчно акъл, та да го разберат. Сега дрънкаха, че моментната проява на „Ефекта Ел Ниньо“ било необичайно горещото време в Австралия.
— Мистър К, ти си достатъчно стар, за си спомняш. Какво говореха преди тези говна?
— Ами, наричаха го необичайно горещо, студено или умерено, опитваха се да ти кажат дали на другия ден ще е горещо, студено, слънчево или дъждовно, след което ти казваха резултатите по бейзбол. — С много по-малка точност по отношение на времето, не добави Кларк. — Как е Паци?
— Още малко остава, Джон. Държи се много добре, но се е вкиснала, че коремът й бил много голям. — Той погледна часовника си. — Трябва да се прибере след трийсет минути. Една и съща смяна са със Санди.
— Добре ли спи?
— Да. Малко неспокойно, когато малкият омбре започне да мърда, но иначе добре. Спокойно, Джон. Грижа се добре за нея. Очакваш с нетърпение да станеш дядо, така ли?
Кларк отпи от третата си халба за тази вечер.
— Поредният километричен камък по пътя към смъртта. — После се засмя. — Да, Доминго, чакам го с нетърпение, разбира се. Ще го сбъркам малкия пишльо, и ще му го връча, щом ревне. — А ти готов ли си за татко?
— Мисля, че ще се справя, Джон. Толкова ли е трудно? Щом ти си се справил…
Кларк не реагира на предизвикателството, а каза:
— Ще трябва да изпратим екип в Австралия след няколко седмици.
— Това пък за какво? — попита Чавес.
— Притеснени са за Олимпийските игри, а ние им изглеждаме много секси след всичките ни акции. Та искат няколко от нас да прескочат и огледат нещата с тяхната СВС.
— Техните добри ли са? Кларк кимна.
— Така ми казаха, но никога не вреди да получиш външно мнение, нали?
— Кой ще отиде?
— Още не съм решил. Вече са наели една консултантска фирма. „Глобал Секюрити Лимитид“, ръководи я бивш човек на ФБР. Нунън го познава. Хенриксен, или нещо такова.
— Имали ли са някога терористичен инцидент? — попита Чавес.
— Нищо по-сериозно, доколкото си спомням, но… е, ти не помниш Мюнхен от 1972 година, нали?
Чавес поклати глава.
— Само което съм чел за него. Германските ченгета здраво са се издънили.
— Да. Никой не им е казал, че може да им се наложи да се окажат лице в лице с подобни хора. Е, сега всички го знаем, нали? Така възникна тяхната ГСГ-9, а те са много добри.
— Като „Титаник“, а? Е, сега корабите имат достатъчно спасителни лодки.
Джон кимна.
— Така се получава. Хората се научават след трудни уроци, синко.
— Но как става така, че лошите никога не се научават? — попита Чавес. — Дадохме им няколко тежки урока, нали? Но смяташ ли, че е време да се откажат?
— На тяхно място аз бих се отказал, Динг. Може пък просто да са по-тъпи от нас. Питай Белоу за това — посъветва го Кларк.
Умът на Попов летеше далеч пред самолета. Той се мъчеше да си припомни лица и гласове от миналото и се чудеше дали неговата връзка междувременно не е станала информатор на Британската служба за сигурност. Вероятно не. Те изглеждаха твърде предани на своята кауза… но човек никога не може да е сигурен. Хората стават предатели по всевъзможни причини и Попов добре го знаеше. Той самият беше подтикнал немалко хора да направят точно това, да изменят на хората, на които са били верни, да предадат страните си, често за незначителни суми. Колко лесно би било да се обърнат срещу един чужденец-атеист, който им е оказвал твърде двусмислена поддръжка! Ами ако неговите връзки бяха осъзнали безсмислието на своята кауза? Ирландия не можеше да се превърне в марксистка държава, въпреки всичкото им желание. Списъкът на такива държави напоследък беше доста изтънял, въпреки че учени хора по света продължаваха да се придържат към думите и идеите на Маркс, Енгелс, че даже и на Ленин. Глупаци! Имаше дори такива, които твърдяха, че комунизмът бил изпробван в неподходяща страна — че Русия била твърде изостанала, за да осъществи тези чудесни идеи.
Това беше достатъчно, за да предизвика иронична усмивка и поклащане на главата. Някога той беше член на организацията, наричана „Щитът и мечът на Партията“. Беше завършил Академията, беше изкарал всички политически курсове, беше научил отговорите на неизбежните изпитни въпроси и беше достатъчно умен, за да напише точно това, което очакваха да прочетат неговите преподаватели, осигурявайки си по този начин отлични бележки и уважението на учителите си… малцина от които вярваха на тези дивотии повече от него самия — пък никой не беше събрал достатъчно кураж, за да каже открито какво наистина мисли. Все пак беше удивително колко дълго бяха удържали тези лъжи, и Попов всъщност си спомняше изненадата си, когато червеното знаме беше свалено от пилона на върха на Спаската кула на Кремъл. Нищо, изглежда, не можеше да оцелее по-дълго от една извратена идея.
24. Митници
Една от разликите между Европа и Америка се изразяваше в това, че докато страните в първата посрещаха чужденците с истинско гостоприемство, то Америка, въпреки цялото си гостоприемство, правеше влизането в страната изключително неприятно преживяване. Ирландците със сигурност не вдигаха никакви бариери, забеляза Попов, докато подпечатваха паспорта му и докато прибираше багажа си от толкова небрежната „инспекция“, че митничарят сигурно не беше забелязал дали собственикът му е от мъжки или женски пол. След това Дмитрий Аркадиевич излезе от летището и взе такси до хотела си. Бяха му резервирали единична стая с прозорец към някаква широка търговска улица и той веднага се съблече, за да поспи, преди да направи първото си обаждане по телефона. Последната му мисъл, преди да затвори очи в тази слънчева утрин, беше дали телефонният номер на връзката му не е сменен или пък не се подслушва.
— Давай, давай! — викаше Вега, когато започнаха последната миля. — По-живо!
Чавес продължаваше да се изненадва, че колкото и да беше едър първи сержант Хулио Вега, това, изглежда, никак не му пречеше в бягането. Беше с цели петнадесет килограма по-тежък от всички в Екип 2 и ако гръдната му обиколка беше още малко по-голяма, щеше да се наложи да си поръчва потници индивидуален размер, но въпреки обемистото му тяло, краката и дишането му не му изневеряваха. И така, днес беше неговият ред да води сутрешното бягане… След още няколко минути щяха да стигнат линията на финиша, което всички очакваха с надежда, въпреки че никой не си го признаваше.
— Бърз ходом… марш! — извика Вега, щом пресече жълтата черта, и всички забавиха до обичайните сто и двадесет крачки в минута. — Леви, леви, наляво, надясно, наляво! — Още половин минута така и: — Отделение… стой! — И всички заковаха на място. Чуха се едно-две покашляния от онези, които бяха изпили по халба или две повече предната вечер, но нищо повече.
Чавес излезе пред строените в две редици бойци и даде команда:
— Свободни сте!
По-късно щяха да проведат още едно бягане и упражнение по стрелба. Щеше да е скучно, тъй като вече бяха отработили почти всички възможни съотношения и разположения на заложници и лоши. Стрелбата им беше почти също толкова съвършена. Физическата им форма беше върхова, а духът им беше толкова висок, че чак изпитваха отегчение. Бяха убедени в качествата си, бяха ги демонстрирали убедително и стреляйки с истински куршуми по реални цели. Дори по време на службата му в Седма лекопехотна дивизия подчинените му не бяха така уверени в себе си. Бяха стигнали до такова равнище, че дори британските бойци на СВС, които имаха собствена дълга и горда традиция и които първоначално бяха гледали на екипите на ДЪГА с немалка доза скептицизъм, сега ги посрещаха радушно в клуба и признаваха, че има какво да научат от тях. А това беше сериозно постижение, тъй като СВС бяха признати световни майстори в специалните
