всички тези неща да изглеждаха несъчетаеми с ежедневието му, и той, и останалите мъже от ДЪГА мислеха другояче, защото всички те също имаха деца и за тях заветът беше същият. Еди Прайс имаше четиринайсетгодишно момче, доста буйно и определено твърдоглаво — вероятно точно какъвто е бил баща му някога, — но и достатъчно интелигентно, за да си задава въпроси за всичко и да търси собствени отговори, които с времето щеше да намери, точно като баща си. На това хлапе на челото му като че ли пишеше „воин“, помисли си Динг… но с малко късмет първо щеше да отиде в училище и да стане офицер, както бе трябвало да направи Прайс, и щеше да го направи в Америка. Тук обаче системата беше различна, затова той беше станал страхотен главен сержант, най-довереният подчинен на Динг, винаги готов да предложи мнението си, а след това да изпълни заповедите съвършено. Да, имаше толкова много неща, които да очаква с нетърпение, помисли си Динг.
— Страх ли те е?
— Не ме е страх, само съм малко изнервена — призна Паци.
— Скъпа, ако беше толкова трудно, как щяха да се родят толкова много хора на този свят?
— Мъжки приказки — отбеляза доктор Патриша Чавес. — Лесно ви е да го кажете, нали не раждате вие.
— Ще бъда до теб да помагам — обеща мъжът й.
— Гледай да бъдеш!
23. Надзор
Хенриксен беше прелетял буквално половината земно кълбо за един ден и вътрешният му биологичен часовник беше объркан. През следващата седмица щеше да се събужда в произволни часове на денонощието, но все едно. Подходящите хапчета и няколко питиета щяха да му помогнат да отдъхне. В края на терминала го очакваше служител на фирмата, който взе ръчния му багаж, без да каже нито дума, и се понесе към багажния конвейер, където, слава Богу, куфарът му беше петият поред, което им позволи да напуснат бързо терминала и да поемат по магистралата към Ню Йорк Сити.
— Как мина пътуването?
— Получихме договора — каза само Хенриксен на своя човек, който не беше член на Проекта.
— Е, и какво имаме дотук? — попита агентът на ФБР.
— Засега нищо — отвърна д’Алесандро. — Намерих още едно евентуално изчезнало момиче, апартаментът й е в същата зона, сходна на вид и така нататък, изчезнала е приблизително по същото време, по което и вашата Банистър. Казва с Ан Претлоу, секретарка. Просто изчезнала от лицето на земята.
— Като Джейн Доус? — попита другият федерален служител.
— Нищо подобно. Момчета, длъжни сме да се изправим пред възможността да имаме сериен убиец в района…
— Но защо се появи това съобщение по електронната поща?
— До каква степен съвпада с други електронни писма, които госпожица Банистър е изпращала на баща си? — попита детективът от нюйоркската полиция.
— Не съвпада много — призна агентът на ФБР. — Това, което той първоначално е донесъл в офиса в Гари, прилича на… ами, намирисва на наркотици, нали разбирате?
— Съгласен съм — каза д’Алесандро. — Имате ли други?
— Ето. — Агентът му подаде шестте разпечатки, изпратени им по факс в Ню Йорк.
Детективът ги огледа. Всички бяха съставени доста грамотно, добре обмислени, без нито една правописна грешка.
— Ами ако не го е пратила тя? Ако го е направил някой друг?
— Серийният убиец? — попита младшият агент на ФБР. — Тогава би трябвало да е сериозно болен, Марио.
— Прав си. Но серийните убийци не са ангели, нали?
— Да измъчва семействата? Досега имали ли сме такъв случай? — учуди се старшият.
— Не, доколкото знам. Но както каза човекът…
— Говнярска работа — отбеляза старши агент Том Съливан.
— Да се обадим ли на Отдела за поведенчески науки? — попита младшият агент Франк Чатъм.
Съливан кимна.
— Да, дай да го направим. Ще се обадя на Пат О’Конър. Другата стъпка, мисля, е да разпечатаме няколко листовки със снимката на Мери Банистър и да ги пуснем из Уест Сайд. Марио, можеш ли да ни осигуриш малко съдействие от вашите хора?
— Няма проблеми — отвърна д’Алесандро. — Ако излезе това, което ми се струва, искам да спипаме този шибалник, преди да почне да ми прави рекорди. Не и в моя град, момчета — заключи детективът.
— Да опитаме ли пак с интерлевкен? — попита Барбара Арчър.
— Да — кимна Килгор. — Смята се, че За усилва имунната система, макар че не знаят точно как. Аз също, но ако има някакъв ефект, трябва да знаем за това.
— Евентуални белодробни усложнения? — Един от проблемите с интерлевкена беше, че той атакуваше белодробната тъкан, също така по неизвестни причини, и можеше да бъде опасен за пушачи и хора с дихателни затруднения.
— Едва ли. Ж4 не е пушачка, а искам да съм сигурен, че За не може да свърши нищо срещу „Шива“. Не можем да поемем този риск, Барб.
— Съгласна съм — отбеляза доктор Арчър. Като Килгор, и тя не смяташе, че тази нова версия на интерлевкена ще е от полза, но това трябваше да се потвърди. — Какво ще кажеш за интерферон?
— Французите го изпробват срещу хеморагична треска от пет години, но без никакви резултати.
— Все едно, нека да го опитаме на Ж4 — предложи тя.
— Защо не. — Килгор си отбеляза на картона и напусна помещението. След минута се появи на телеекрана.
— Здрасти, Мери, как сме тази сутрин? Някакво подобрение?
— Не. — Тя поклати глава. — Стомахът все още много ме боли.
— О, нима? Я да видим какво можем да направим. — Нейният случай се развиваше много бързо. Килгор се зачуди дали младата жена няма някакъв вроден дефект на горния стомашно-чревен тракт, може би някаква уязвимост към пептична язвена болест…? Ако беше така, „Шива“ щеше да я разкъса набързо. Той увеличи дозировката на морфин на апарата до леглото й. — Окей, сега ще ти пуснем още две лекарства. Те би трябвало да те оправят за два–три дни.
— Онези, за които съм се подписала ли? — попита немощно Ж4.
— Да, точно те — отвърна Килгор, окачвайки шишенцата с интерлевкена и интерферона на системата. — Би трябвало да те накарат да се чувстваш много по-добре — обеща й той с усмивка. Беше му странно, че разговаря с лабораторните си плъхове. Е, все едно беше дали плъх, или прасе, или куче или… момиче, в случая. Разликата не беше кой знае каква, нали? Не и този следобед. Тялото й се отпусна от увеличената доза морфин и очите й се разфокусираха. Виж, това вече беше разлика — на плъховете не даваха успокоителни или наркотици, за да облекчат болката им. Не че не желаеха, просто не съществуваше практичен начин да ги облекчат. Никога не му беше харесвало да гледа как хубавите им розови очички помръкват от болка. В този случай помръкналите очи поне показваха, че е настъпил малък отдих от непоносимите страдания.
Информацията беше много интересна, помисли си Хенриксен, а и руснакът се оказа много добър в придобиването й. От него можеше да излезе добър агент на Международния отдел за контраразузнаване… но пък той беше бил точно това, макар да бе работил за противниковата страна, разбира се. И заедно с информацията Хенриксен си припомни идеята, хрумнала му в самолета.
— Дмитрий — попита Бил, — имаш ли връзки в Ирландия?
— Да, няколко.
Хенриксен погледна към доктор Брайтлинг за одобрение и той му кимна.
