си свърши работата буквално пред очите им, и те дори нямаше да забележат, че го е направил. Нали тъкмо това беше целта на планирането?
„Я се отпусни — каза си той, докато гледаше стюардесата с напитките. — Отпусни се.“ Но не, не можеше да го направи. Твърде голям опит имаше като следовател, за да допусне дори възможността за случайна намеса, без да прецени евентуалните последствия. Ако спряха човека му, дори по случайно стечение на обстоятелствата, можеше да се разкрие целият Проект. А виж, това можеше да означава нещо повече от провал. Можеше да означава доживотен затвор в най-добрия случай, което впрочем той беше подготвен да приеме. Не, той се беше посветил на Проекта по повече от една причина. Преди всичко неговата задача беше да спаси света… и второ, той искаше да присъства, за да изпита удоволствието от това, с което щеше да разполага след спасяването му.
Следователно всякакви рискове бяха неприемливи. Трябваше да измисли начин да ги отстрани. Ключът към това беше руснакът, Попов. Той се зачуди какво ли е открил този призрак в Англия. С подходяща информация можеше да изработи план да се справят пряко с тази ДЪГА. Той се отпусна в седалката и си избра някакъв филм, който уж да гледа, за да прикрие това, с което се занимава. Да, с подходящите хора и подходящите активи можеше да стане.
Попов вечеряше сам в някакъв ресторант в южния край на Манхатън. Храната можеше да се отчете за добра, но мястото изглеждаше така, сякаш го бяха почиствали през нощта плъхове. Водката обаче беше превъзходна и както обикновено, няколкото питиета му помогнаха да разсъждава абстрактно.
Какво знаеше той за Джон Брайтлинг? Добре, този човек беше научен гений, а също така впечатляваше с бизнес-уменията си. Преди години бил женен за друга изключително интелигентна личност, в момента научен съветник на президента, но бракът им беше свършил зле и сега работодателят му прескачаше от легло на легло и се водеше един от най-известните и търсени ергени в Америка.
Имаше добри връзки с кръговете хора, допускани до засекретена информация. ДЪГА например. Той се беше добрал до името й, както и до името на нейния командващ само за един ден. Само за един ден! Това беше повече от впечатляващо. Беше удивително. Как, по дяволите, се беше добрал до това?
А той самият се беше забъркал в дейност, следствията от която изглеждаха много по-сериозни от масово убийство. Тук умът му отново се обърка и засече. Беше като да вървиш по оживена улица и изведнъж да се озовеш пред гола стена. Кое занимание на един бизнесмен можеше да бъде с по-сериозни последици от това? По-сериозно от риска да загуби свободата си, дори от смъртното наказание? Ако беше по-голямо от масово убийство, дали планът не предвиждаше смърт в дори още по-големи мащаби? Но с каква крайна цел? Да предизвика война, може би, но той не беше държавен глава и не можеше да започне война. Дали Брайтлинг не беше шпионин, предаващ жизненоважна за сигурността на държавата си секретна информация на чуждо правителство — но в замяна на какво? Как би могъл някой, било то правителство или не, да подкупи един милиардер? Не, тук парите не играеха. Тогава какво оставаше?
Има един класически акроним за причините, които могат да подтикнат човек да извърши предателство спрямо родната си страна: ПИСЕ. Пари, идеология, съвест и его. Парите бяха извън сметката. Брайтлинг си имаше достатъчно. Идеологията винаги беше най-добрата мотивация за един предател или шпионин — някои хора са склонни да рискуват живота си много по-лесно за изповядвани от тях възгледи, отколкото за гнусна печалба — но каква идеология изповядваше този човек? Попов не знаеше. След това идваше съвестта. Но кое сбъркано нещо се опитваше да поправи този човек? Едва ли можеше да има такова, нали? Оставаше егото. Е, Брайтлинг имаше обемисто „его“, но егото предполагаше мотив за отмъщение срещу някоя по-могъща личност или институция, която го е онеправдала. Кой е могъл изобщо да уязви милиардера Джон Брайтлинг дотолкова, че материалният му успех да не е достатъчен лек срещу такава рана? Попов махна с ръка на сервитьорката за още една водка.
Не, парите не играеха. Също и егото. Оставаха идеологията и съвестта. Какви убеждения или каква нередност можеха да мотивират един човек за убийство в големи мащаби? В първия случай, Брайтлинг не приличаше на религиозен фанатик. Във втория, не беше показал някакви открити прояви на недоволство към собствената си страна. И така, докато парите и егото можеха веднага да се изключат, то идеологията и съвестта изглеждаха също така малко вероятни, но въпреки това Попов не ги изключваше, само защото… защо? — запита се той. Ами защото разполагаше само с четири възможни мотивации, освен ако Брайтлинг не беше пълен перко.
Не, каза си Попов. Неговият работодател не беше умствено неуравновесен. Беше разсъдлив във всяко свое действие и въпреки че неговата гледна точка, особено по въпроса за парите, беше много различна от собствената му… какво пък, той имаше толкова много, че това различие изглеждаше разбираемо, и за него някакъв си милион беше като джобните пари за Дмитрий Аркадиевич. Дали можеше да се окаже някакъв луд, който… като държавен глава, като някой нов Саддам Хюсеин или Адолф Хитлер, или Йосиф Висарионович Сталин… но не, той не беше държавен глава, нямаше аспирации за такова нещо, а само такива хора можеха да бъдат обзети от подобна форма на лудост.
В своята кариера в КГБ Попов се беше натъквал на какви ли не странности. Беше участвал в играта срещу световните класови противници и нито веднъж не бяха го хванали, нито веднъж не беше се провалял в изпълнението на задачите си. Поради това се смяташе за човек от умната порода. Това правеше сегашния импас още по-обезсърчителен. Той разполагаше с един милион долара в една банка в Берн. Имаше изгледи междувременно да ги направи повече. Беше организирал две терористични операции, които бяха постигнали целта си — дали? Работодателят му очевидно смяташе така, въпреки очевидния им тактически провал. Но сега Дмитрий Аркадиевич знаеше още по-малко. Колкото повече се ровеше, толкова по-малко знаеше. И колкото по-малко знаеше, толкова по-тъжно му ставаше. Беше помолил работодателя си неведнъж да му обясни основанията за неговата дейност, но Брайтлинг не казваше. Трябваше да е нещо мащабно… но какво, по дяволите, беше то?
Изпълняваха упражненията за правилно дишане. Динг го намираше за смешно, но бяха убедили и него, че е необходимо. Колкото и висока и снажна да беше Паци, не тя беше атлетът, какъвто той трябваше да стане, за да води Екип 2, затова сега трябваше да се упражнява как да диша, за да може да роди бебето по-лесно, и тренировките наистина я усъвършенстваха. Затова сега двамата седяха на пода с широко разтворени крака, пъшкаха и пухтяха и единственото, което той можеше да направи, беше да се стиска да не се разсмее.
— Дълбоко, изчистващо издишване — каза Динг, след като засякоха времето на въображаемата контракция. После се пресегна за ръката й и се наведе, за да я целуне. — Как сме, Пац?
— Готова съм, Динг. Просто искам да стане и да се свърши.
— Притеснена ли си?
— Ами… знам, че ще боли, и просто искам да се свърши, нали разбираш?
— Да — кимна Динг.
Очакването на неприятни неща обикновено беше по-тежко от самото им преживяване, поне физически. Той самият го знаеше от личен опит, но тя — все още не. Може би тъкмо затова второто раждане почти винаги е по-лесно от първото. Вече знаеш какво да очакваш, знаеш го, колкото и да е било неприятно, и накрая получаваш бебе. За Доминго това беше ключът на цялата работа. Да станеш баща! Да имаш дете, да предприемеш най-великото от всички приключения, да отгледаш нов живот, правейки най-доброто, на което си способен, да допускаш грешки, но и да се учиш от тях, и най-накрая да представиш пред обществото един нов, отговорен гражданин, който да те продължи. Това, той беше сигурен, бе същината на това да си човек. О, разбира се, носенето на оръжие и работата, която вършеше, също бяха важни — нали той беше страж на обществото, защитник на невинните, олицетворение на реда, от който е произлязла самата цивилизация — но сега имаше шанс да бъде въвлечен в това, което действително представляваше цивилизацията — да се отглеждат деца, да се възпитават и напътстват дори в три посред нощ. Може би детето щеше да стане воин като него, или може би още по-добре, лекар като Пац, важна и добра част от обществото, служеща на другите. Тези неща можеха да станат само ако той и Пац си вършеха работата добре, и тази отговорност беше най-голямата, която една личност би могла да поеме. Доминго го очакваше с нетърпение, жадуваше да държи своето дете в ръцете си, да го целува и люлее, да сменя пеленките му и да му чисти дупенцето. Вече беше сглобил бебешкото креватче, беше разкрасил стените на детската стая с розови и сини зайчета и катерички и беше накупил играчки, които да развличат малкото зверче, и макар
