— Е, дай тогава да го оправим.
Лекарят извади от джоба си спринцовка и шишенце „Дилаудид“. Два до четири милиграма беше твърде силна доза за нормална личност. Той реши да мине на четиридесет, просто за да е сигурен. Хенри беше страдал достатъчно.
— Ах — успя да възкликне Хенри, когато зашеметяващият поток го порази. И също толкова бързо лицето му се вкамени, а очите му останаха широко отворени в последното удоволствие, което щеше да изпита в живота си. След две секунди Килгор напипа каротидната артерия. В нея не се долавяше нищо. Дишането на Хенри също беше спряло. Просто за да е съвсем сигурен, Килгор извади стетоскопа от джоба си и го сложи на гърдите на Хенри. Сърцето беше спряло.
— Добра битка, приятелю — каза докторът на трупа.
После изключи системата и метна чаршафа върху лицето на Хенри. Значи това беше краят на алкохолиците. Повечето от тях приключиха преждевременно, с изключение на Хенри — той се беше борил до последния си миг, надвивайки всички предсказания. Килгор се зачуди дали нямаше да е добре да опитат върху него ваксините — „Б“ почти сигурно щеше да го спаси, но тогава в ръцете им просто щеше да попадне един здрав алкохолик, а Проектът не целеше да спаси такава личност. Каква полза щеше да има от него, наистина? Освен да пази склада с алкохол. Килгор излезе от стаята и даде знак на санитаря. След петнадесет минути Хенри щеше да се превърне в пепел, а после щеше да натори тревата или някое дърво: на по-голям принос личност като неговата не можеше да се надява.
След което дойде ред да посети Мери, Ж4, в нейната стая.
— Как сме? — попита той.
— Чудесно — отговори тя сънено. Дори да беше изпитвала някакво неразположение, сега то беше потиснато от поетия морфин.
— Снощи си направила разходка, а? — попита Килгор, проверявайки пулса й. Беше 92, все още силен и нормален. Е, тя все още не беше навлязла в етапа на сериозните симптоми, макар той да не беше продължил толкова дълго, колкото при Хенри.
— Исках да кажа на тати, че съм добре — обясни тя.
— Смяташ, че се тревожи ли?
— Не съм говорила с него, откакто съм тук, и си помислих … — И тя се унесе.
— Да, разбира се, помислила си си — каза доктор Килгор на отпусналото се почти в безсъзнание тяло. — А сега ще се погрижим това повече да не се случва. Той промени програмата на монитора, увеличавайки дозата морфин с 50 процента. Това трябваше да я задържи в леглото.
След десет минути вече беше навън и отиваше да види Бен Фармър при любимците му.
Постройката миришеше на птици, както и трябваше да се очаква, макар да приличаше повече на конюшня. Всяка от вратите беше заградена с решетки, много гъсти, така че ръка да не може да се провре вътре — или птица да излезе навън. Той мина покрай редицата врати и накрая намери Фармър с един от питомците му.
— Работиш след смяната?
— Малко — съгласи се пазачът, после каза: — Хайде, Фестус. — Бухалът размаха сърдито криле и полетя за двуметровата си разходка до облечената в ръкавица ръка на Фармър. — Мисля, че вече си се оправил, приятелю.
— Не изглежда много дружелюбен — отбеляза лекарят.
— С бухалите се работи трудно, а и Фестус е доста опърничав — каза бившият морски пехотинец, след като отнесе бухала обратно на гредата му. После излезе през вратата. — Не са от най-умните хищници. Адски трудно е да се дресират. Хич да не се и опитва човек с тях.
— Просто ще го пуснеш?
— Да. В края на седмицата. — Фармър кимна. — Два месеца минаха и крилото му вече е зараснало. Вече е готов да се върне на свобода и да си намери сам някой яхър, пълен с мишки.
— Този ли е, дето го беше ударила кола?
— Не, онзи беше Николо, той беше рогат бухал. Не, мисля, че Фестус е налетял на електрически кабел. Птиците се прецакват също като хората. Все едно, оправих му счупеното крило… добра работа свърших. — Фармър се усмихна доволно. — По като че ли не е много благодарен за това.
— Трябвало е да станеш доктор, толкова си добър в тези неща. Да не си бил медик в пехотата?
— Не, само мърморко. Морските пехотинци получават медици от Флотата, докторе. — Фармър си свали дебелата кожена ръкавица и раздвижи пръстите си, преди да я постави отново. — Вие заради Мери ли дойдохте?
Какво стана?
— Да ви кажа ли истината? Прескочих да се изпикая, седнах да прочета едно списание и когато вдигнах очи, нея я нямаше. Мисля, че е била навън, аа, около десет минути, преди да включа алармата. Издъних, се докторе, факт — призна си той.
— Не е голяма беля.
— Добре де, да взема да преместя този компютър в някоя стая с ключалка, а? — Той отиде в края на помещението, отвори друга врата и извика: — Ей, Барон! — Миг след това един ястреб скочи върху поднесената му ръка. — Да, ето това ми е на мене приятелчето. И ти си готов вече да излезеш на свобода, нали? Да си намериш някое сочно зайче?
В тези птици наистина имаше някакво благородство, помисли си Килгор. Очите им бяха остри и ясни, движенията им бяха могъщи и целенасочени, и макар тази целенасоченост да изглеждаше жестока по отношение на плячката им, това беше дело на природата, нали? Тези хищници поддържаха равновесието, унищожавайки бавните, осакатените и глупавите… и нещо повече, хищните птици бяха истински благородни твари, по начина, по който се рееха нависоко и гледаха надолу към света, решавайки кой да живее и кой да загине. Точно както го правеха той самият и съекипниците му, въпреки че на човешките очи им липсваше твърдостта, която се виждаше в очите на ястреба. Барон също скоро щеше да бъде освободен да се зарее по топлите течения над Канзас…
— Дали ще мога да правя това, когато навлезем в Проекта? — попита Фармър, след като постави ястреба на мястото му.
— Какво искаш да кажеш, Бен?
— Ами някои хора разправят, че няма да мога да държа птици след началото на Проекта, щото това било нещо като намеса. По дяволите, аз се грижа толкоз добре за птиците… нали знаете, пленените хищници живеят два до три пъти повече, отколкото тези на открито, и, да, разбирам, че това малко обърква нещата, но, по дяволите…
— Бен, не е кой знае какво, че да се притесняваш. Аз те разбирам, разбирам и ястребите, нали? Аз също ги харесвам.
— Те са интелигентната бомба на самата природа, докторе. Обичам да ги гледам как си вършат работата. И когато пострадат, знам как да ги излекувам.
— Много си добър в това. Всичките ти птици изглеждат здрави.
— Би трябвало. Храня ги много добре. Ловя им живи мишки с капани. Обичат храната им да е топла, знаете ли? — Той се върна до работната си маса, свали си ръкавицата и я закачи на една кука. — Както и да е, това ми беше сутрешната работа.
— Добре, сега се прибирай у вас, Бен. Ще се погрижа стаята с компютъра да се подсигури. И гледай да нямаме повече обекти, които да се разхождат насам-натам.
— Да, сър. Как е Хенри? — попита Фармър, докато бъркаше в джоба си за ключовете на колата.
— Хенри приключи.
— И аз не смятах, че му остава много време. Значи пияндетата свършиха, а? — Той забеляза, че Килгор поклати глава. — Е, толкоз по-зле за него. Яко копеле беше.
— Така е, Бен, но какво да се прави.
— Ясно, докторе. Жалко, че не можем просто да оставим трупа на ястребите. Те също трябва да се хранят, но е малко едричък да гледа човек как го оправят. — Той отвори вратата. — Ще се видим довечера, докторе.
Килгор го последва навън. Не, не можеха да откажат на Бен Фармър правото да задържи птиците си. Соколарството е било рядък спорт при кралете, а от него човек може да научи толкова неща за птиците —
