разтревожил да не би да си го е счупила, но сега лежеше в болнично легло с прозрачна пластмасова тръбичка, прикрепена към дясната й ръка. Самият й вид я плашеше въпреки успокоителните, които циркулираха из кръвоносната й система. Чудеше се какво ли й дават. Доктор Килгор беше споменал за течности, които да я предпазват от обезводняване, и за някакво друго вещество, нали? Тя разтърси глава, опитвайки се да си спомни. Всъщност защо просто да не стане и да не види? Тя стана и огледа банките по системата. Етикетите бяха кодирани по неразбираем за нея начин. Обект Ж4 се намръщи и се огледа. Зад тухления парапет, около метър и половина висок, имаше друго легло, празно. Имаше телевизор, в момента изключен, окачен на стената отсреща. Подът беше с плочки и й беше студено на стъпалата. Вратата беше дървена, с топка вместо с брава и дръжка — всъщност стандартна болнична врата, но тя не знаеше това. Никакъв телефон. Дали наистина се намираше в болница? На пръв поглед изглеждаше така, но тя разбираше, че мозъкът й работи по-бавно от нормалното, макар да не си даваше сметка, че го разбира. Все едно че беше пила твърде много. Освен че й беше зле, се чувстваше уязвима от това, че не може да контролира напълно тялото си. Беше време да направи нещо, въпреки че не знаеше какво точно. След миг хвана стойката със системите с дясната си ръка и тръгна към вратата.
Вратата не беше заключена. Тя я отвори и надникна в коридора. Празно. Излезе навън, влачейки стойката на гумените й колелца. Не забеляза отделение за сестри нито в единия, нито в другия край на коридора, но това не й направи впечатление. Обект Ж4 тръгна надясно и забута системата пред себе си. Оглеждаше се за… нещо — и тя не беше сигурна какво. Започна да отваря други врати, но вътре не намираше нищо освен полутъмни стаи, повечето от които миришеха на дезинфектант. Стигна до края. Последната врата беше означена като Л-9 и в нея тя намери нещо съвсем различно. Тук нямаше легла, а само едно бюро с компютър на него. Беше включен. Тя се приближи и се надвеси над бюрото. Дори имаше модем. Значи можеше…
Всъщност можеше да изпрати съобщение до баща си, нали?
На петнадесет метра и един етаж разстояние оттам Бен Фармър си сипа кафе и отново се отпусна в люлеещия се стол, след като беше прескочил за малко до мъжката тоалетна. После вдигна екземпляра на „Биомонитор“. Беше три след полунощ и откъм неговата страна на сградата всичко беше спокойно.
ТАТКО, НЕ СЪМ СИГУРНА КЪДЕСЪМ. КАЗВАТ, ЧЕ СЪМ ПОДПИСАЛА ДОКУМЕНТ ИМ РАЗРЕШАВАМ ДА МЕ ВКЛЮЧАТ В НЯКАКВИ МЕДИЦИНСКИ ТЕСТОВЕ, НЯКАКВО НОВО ЛЕКАРСТВО ИЛИ НЕЩО ПОДОБНО, НО СЪМ МНОГО ЗЛЕ И НЕ ЗНАМЗАЩО. ПРИКАЧИЛИ СА МЕ КЪМ НЯКАКВО МЕДИЦИНСКО НЕЩО ДЕТО Е ПЪХНАТО В РЪКАТА МИ, МНОГО МИЕЛОШО И…
Фармър довърши статията за глобалното затопляне, след което погледна телеекрана. Компютърът прехвърли действащите видеокамери, показвайки всички болни по леглата им…
…с изключение на един! Той зачака камерите отново да се изредят, тъй като беше пропуснал кодовия номер на тази с празното легло. О, мамка му, празно беше в стая Л-4. Това беше момичето. Обект Ж4, Мери. По дяволите, къде се беше дянала? Той включи ръчното управление и провери в коридора. Празен. Никой не беше се опитал да мине през вратите в другата част на комплекса. И двете бяха заключени и с алармени устройства. Къде, по дяволите, бяха докторите? Дежурният в момента беше жена, някоя си Лани, никой не я обичаше, понеже беше нахална кучка. Явно Килгор също не я харесваше и все я слагаше нощна смяна. Палачек, това й беше фамилното име. Фармър смътно се зачуди от каква ли националност е това име, после вдигна микрофона на системата за обща тревога.
— Доктор Палачек, доктор Палачек, моля, обадете се на охраната — изкънтя гласът му по говорителите. Минаха три минути, докато телефонът иззвъни.
— Тук е доктор Палачек. Какво има?
— Обект Ж4 е тръгнала да обикаля. Не мога да я засека по наблюдателните камери.
— Идвам. Обади се на доктор Килгор.
— Слушам, докторе. — Фармър набра номера.
— Да? — отзова се познатият глас.
— Обажда се Бен Фармър. Ж4 е изчезнала от стаята си. В момента я търсим.
— Добре, обадете ми се, когато я намерите.
И телефонът замлъкна. Килгор не беше особено притеснен. Човек можеше да стане и да се поразходи малко, но не можеше да напусне сградата, без някой да го забележи.
В този час на деня по улиците на Лондон все още беше оживено. Иван Петрович Кириленко имаше апартамент близо до посолството, което му позволяваше да отива на работа пеша. Тротоарите бяха претъпкани с хора, бързащи към работните си места — британците по принцип са възпитани хора, но лондончани обикновено се носят като хали — и той се озова на уговорения ъгъл точно в 8:20 преди обед. Носеше екземпляр на „Дейли Телеграф“, консервативен сутрешен ежедневник, в лявата си ръка и спря на пресечката в очакване да светне зелено.
Прехвърлянето беше извършено експертно. Не размениха нито дума, само двойно побутване по лакътя, за да му подскажат да отхлаби малко ръката — и единият „Телеграф“ беше подменен с друг. Единственото, което можеше да направи резидентът, беше да не се усмихва. Упражняването на занаята винаги му доставяше удоволствие. Въпреки сегашния си висок ранг той се радваше на рутинната шпионска дейност — а може би просто искаше да си докаже, че все още може да го прави, като младоците, които сега работеха под негова команда. След няколко секунди светофарът превключи и мъжът в тъмното палто се отдалечи от него. До посолството имаше още две карета. Кириленко мина през железния портал, влезе в сградата покрай охраната и тръгна нагоре, към кабинета си на втория етаж. Там окачи палтото си на закачалката зад вратата, седна и разтвори вестника на бюрото си.
Значи Дмитрий Аркадиевич си беше спазил обещанието. Две страници, попълнени на ръка с коментара му. Джон Кларк понастоящем се намираше в Херефорд и командваше нова международна контратерористична група, известна като „ДЪГА“, включваща от десет до двадесет мъже — англичани, американци и може би от някои други националности. „Черна“ операция, известна само на шепа високопоставени лица. Жена му беше медицинска сестра и работеше в местната болница. Екипът му се радваше на високо уважение от страна на местните цивилни, работещи по поддръжката на базата на СВС. ДЪГА беше участвала в три акции: Берн, Виена и Световния парк, като и в трите случая се беше справила с терористите — Кириленко забеляза, че Попов е избегнал употребата на предишния технически термин „прогресивни елементи“ — ефикасно, бързо и под прикритие на формирование от местните полицейски сили. Екипът на ДЪГА имаше достъп до американска военна техника, използвана в Испания, както можеше да се види от телевизионния репортаж за събитието, който той препоръчваше посолството да си осигури. Чрез военното аташе може би щеше да е най-добре, отбеляза си Попов.
Като цяло — полезен, съдържателен и изчерпателен доклад. Добра отплата за това, което той беше обменил на ъгъла.
— Да сте забелязали нещо тази сутрин?- попита Сирил Холт старшия на наблюдаващата група.
— Не — отвърна другата „Петица“. — Носеше вестника си както винаги, но тротоарът беше пълен с народ. Може и да е имало някакво прехвърляне, но и да е имало, не сме го забелязали. Освен това си имаме работа с професионалист, сър — напомни шефът на наблюдаващата секция на помощник-директора на Службата за сигурност.
Попов, сложил кафявото си бомбе с широка периферия в скута си, седеше във влака за Херефорд и привидно четеше вестника, но всъщност прелистваше фотокопията на страниците, доставени от Москва. Кириленко наистина си държеше на думата, отбеляза с удоволствие Дмитрий Аркадиевич. Като истински резидент. И така, ето го него самия, разположен сам в купето първа класа на междуградския влак, тръгнал от гара Падингтън — и научаваше повече за този симпатяга Джон Кларк, и това, което научаваше, не можеше да не го впечатли. Бившата му агенция в Москва му беше обърнала порядъчно внимание. Имаше три снимки, едната с доста добро качество, изглежда, направена в кабинета на самия председател на РВС в Москва. Дори си бяха направили труда да проучат семейството му. Две дъщери, едната все още в колеж в
