година преди мен. Стабилно момче. — Не се налагаше да обяснява на Кларк, че старите училищни връзки са важна част от британската култура.
— Смяташ да го вкараш в това?
— Абсолютно, Джон.
— Добре, давай да се обаждаме. Ако решим да излезем на бял свят, искам ние да вземем решението, а не шибаните руснаци.
— Значи те знаят името ти?
— Нещо повече. Срещал съм се с Головко. Той е човекът, който ни вкара с Динг в Техеран. Провел съм няколко съвместни операции с тях, Бил. Всичко знаят за мен, до размера на оная ми работа.
Тоуни не реагира, макар тепърва да привикваше със стила на говорене на американците и често да го намираше за доста забавен.
— Знаеш ли, Джон, не е нужно чак толкова да се възбуждаме от тази информация.
— Бил, ти си бил на терена точно толкова, колкото и аз, може би и повече. Ако от това не те сърби носът, вземи, че направи нещо, за да си почистиш синусите, разбра ли? — Кларк замълча за секунда. — Имаме някой, който знае името ми и намеква, че ще каже на руснаците с какво се занимаваме сега. Той сто на сто знае, човече! Избрал е да каже на лондонския им резидент, не на тоя в Каракас. Човек по тероризма, може би човек, който знае имена и телефони, а ние имахме три инцидента, откакто сме дошли тук, и се съгласихме, че това е твърде много за толкова кратък срок, а сега този тип се появява в обектива и пита за мен. Бил, мисля, че е време малко да се повъзбудим, а?
— Така е, Джон. Сега ще звънна на Сирил. — И Тоуни излезе от кабинета.
— Мамка му — изпъшка Джон.
Това беше проблемът с черните операции. Рано или късно някое копеле щракваше ключа на лампите и обикновено се оказваше, че е човек, когото не би искал да видиш в стаята. Как, по дяволите, се бе получило това изтичане?
— Мамка му! — избухна директор Мъри на бюрото си в главната квартира на ФБР.
— Да, Дан, този израз горе-долу покрива случая — съгласи се Ед Фоли от офиса си на седмия етаж в Лангли. — Обаче как, по дяволите, е изтекло?
— Бесен съм. Знаеш ли нещо за този Попов?
— Мога да проверя в отделите за разузнаване и тероризъм, но обменяме всичко с вас. Какво ще кажеш за британците?
— Ако познаваш Джон, той вече е на телефона с „Петицата“ и „Шестицата“. Разузнавачът му е Бил Тоуни, много е печен. Знаеш ли го?
— Звъни ми някаква камбанка, но по физиономия не. Какво мисли Базил за него?
— Казва, че е най-добрият му аналитик.
— Голяма ли е заплахата?
— Още не мога да преценя. Руснаците познават Джон от Токио и Техеран. Головко го познава лично — обади ми се, за да благодари за проблема, който двамата с Чавес решиха в Техеран. Доколкото знам, са си допаднали, но това е бизнес, няма нищо лично, нали знаеш?
— Схващам, дон Корлеоне. Добре, какво искаш да направя аз?
— Някъде има изтичане. Все още нямам идея къде може да бъде. Единствените приказки, които съм чувал за ДЪГА, са били от хора, които имат кодов достъп. За тях се предполага, че си държат езика зад зъбите.
Мъри само изсумтя.
Единствените хора, които можеха да изпуснат такава информация, бяха хора, на които вярваш, хора, преминали през сериозно биографично проучване от специални агенти на ФБР. Само едно доверено и сериозно проверено лице може наистина да предаде страната си, но агентите на ФБР все още не се бяха научили да надничат в мозъците и сърцата човешки. Ами ако е било непреднамерено изтичане? Можеш да разпиташ лицето, което го е направило, и дори то няма да може да ти отговори дали го е направило. Сигурността и контрашпионажът бяха двете най-трудни задачи в цялата вселена. Слава на Господа, помисли си той, за дешифровчиците в АНС, които както винаги бяха най-доверените и съвестни служители на разузнавателните служби.
— Бил, имаме двучленен екип, който следи Кириленко почти непрекъснато. Тъкмо са го заснели на чаша бира с някакъв тип в обичайния му пъб снощи — каза Сирил Холт на своя колега — „Шестица“.
— Това спокойно може да е нашият човек — каза Тоуни.
— Твърде е възможно. Трябва да видя това, дето сте прихванали. Искаш ли да прескоча с колата?
— Да, колкото можеш по-бързо.
— Добре. След два часа съм при теб.
— Идеално.
Добрата новина в случая беше, че двамата знаеха, че този телефон е обезопасен по два начина. Кодиращата система СТУ-4 можеше да бъде надвита, но само от технологията, която притежаваха американците — или поне така смятаха. Но още по-доброто беше, че използваха компютърно генерирани телефонни линии. Едно от предимствата на факта, че британската телефонна система беше главно държавна собственост, се изразяваше в това, че компютрите, контролиращи системите за превключване, можеха да превключват връзките на случаен принцип и така отнемаха шанса на всеки, който би се опитал да се прикачи към някой разговор, освен ако нямаше пряка кабелна връзка на входа или на изхода. За този елемент от сигурността разчитаха на техници, които проверяваха линиите ежемесечно — освен ако някой от тях не работеше допълнително и за някой друг, напомни си Тоуни. Човек не може да предотврати абсолютно всичко, и докато телефонното мълчание можеше да предотврати попадането на информация в ръцете на потенциален противник, то също така спираше прехвърлянето на информация между правителствените органи — докарвайки по този начин някоя институция до неизбежно дълга почивка за пушене.
— Давай, кажи го докрай — подкани го Кларк.
— Успокой се, мистър К, това не е като да съм предсказал края на света. Беше много лесно.
— Може би, Доминго, но ти все пак пръв постави въпроса.
— Добре, Джон. Виж, след като той знае името ти, то той или вече знае, или лесно може да установи местоположението ти — тоест нашето. По дяволите, единственото, което му трябва, е някое момченце в телефонната компания, и ще започне да ни лови. Може би разполага със снимката ти или с описание. После му остава да си закачиш един пропуск и почва да те следва навсякъде.
— Де да имахме този късмет. И аз разбирам нещо от контраразузнаване, водя си „телефонист“ навсякъде, където ходя. Би ми харесало, ако някой се опита да ми го пробута това. Бих те взел с някои от твоите момчета навън, да си поиграем малко, да го напъхате в торбата, след което да си направим една приказка с него. — Това предизвика тънка усмивка на устните на Кларк. Джон знаеше как да измъква информация от хора, въпреки че техниките, които прилагаше за тази цел, не съвпадаха съвсем с указанията, давани в обикновените полицейски управления.
— Да, Джон. Но за момента не можем да направим нищо, освен да си отваряме очите и да чакаме някой друг да ни снесе информация.
— Никога не съм бил мишена по този начин. Това никак не ми харесва.
— Разбирам те, човече, но живеем в несъвършен свят. Какво казва Бил Тоуни?
— Той има един приятел „Петица“, който пристига тук днес следобед.
— Е, тия от Дувър са спецове. Остави ги да си свършат работата.
Той знаеше, че това е добър съвет — всъщност единственият възможен съвет, — и знаеше, че и Джон го знае, както знаеше, че на Джон никак няма да му хареса. Шефът му обичаше да си върши работата сам, а не да чака някой друг. Ако мистър К имаше някаква слабост, то това беше тази. Можеше да бъде много търпелив, докато работи, но не понасяше някои неща да се случват извън полезрението му. Какво пък, никой не е съвършен.
— Да, знам — последва отговорът. — Как са ви бойците?
— Яздят на гребена на вълната, човече, точно на извивката, и гледат в тунела. Никога не съм виждал
