— Окей, два от трите случая бяха свързани с пари — съгласи се Кларк. — Но се предполага, че и в двата случая терористите бяха идеологически, нали?
— Точно така.
— Откъде тогава този интерес към парите? В първия случай, добре, може би си беше чист обир. Но вторият беше по-сложен… е, сложен и тъп едновременно, нали търсеха нещо, което не съществува, но като хора, действащи по идеологически мотиви, те не са могли да го знаят. Бил, някой им е казал да го потърсят. Не са го измислили сами.
— Допускането ти е вероятно — отвърна разузнавачът. — Много вероятно, може би.
— Следователно в такъв случай получаваме двама идеологически оператори, технически доста компетентни, но преследващи несъществуваща цел. Съчетанието от оперативна интелигентност и глупава цел направо се набива на очи, не е ли така?
— Но какво да кажем за Световния парк? Кларк сви рамене.
— Може би Карлос знае нещо, което им е трябвало. Може би е скътал някъде мангизи, които те искат, или информация, или номера за свръзка, може би дори пачки в брой… няма как да разберем.
— И аз мисля, че едва ли може да бъде убеден да сътрудничи.
— Изпускаме нещо — изръмжа Кларк.
— Това, което мога да направя, е да се обадя тук-там. Възможно е този руски приятел да е работил с ИРА-Извънредни. Остави ме да подуша малко, Джон.
— Добре, Бил, аз пък ще говоря с Лангли.
Кларк стана, излезе от стаята и се запъти към своя кабинет, като продължаваше да се мъчи да напипа идеята, която му трябваше, за да може да предприеме нещо наистина полезно.
Нещата не започнаха добре и Попов едва не се разсмя на „лошата поличба“ — когато стигна до наетата кола, отвори лявата врата вместо дясната, но бързо се усети, прибра куфара си в багажника и седна на шофьорската седалка. Отвори картата, която беше купил в терминала, и потегли от Четвърти терминал на Хийтроу по шосето, което щеше да го заведе до Херефорд.
— Е, как действа тази джаджа, Тим?
Нунън изви ръката си встрани, но показалката си остана насочена към Чавес.
— Мамка му, хитра работа. Смята се, че проследява електромагнитното поле, излъчвано от човешкото сърце. Това е уникален нискочестотен сигнал… не може да се сбърка дори с горили и други човекоподобни…
Устройството напомняше на лъчев пистолет от научнофантастичните филми от 30-те години, с тънка антенка отпред и пистолетна ръкохватка. Антената-показалка се полюшваше плавно, като стрелка на компас, привличана от приемания сигнал. Нунън се отдръпна от Чавес и Ковингтън и се насочи към стената. Зад стената седеше секретарка, точно… ето там. Устройството замръзна срещу нея. Докато Нунън вървеше, антенката започна да се извива — сочеше през стената.
— Като вълшебна пръчица — отбеляза Питър удивено. — Като ония, с които намират вода…
— На такова прилича, нали? По дяволите, не е чудно, че в армията толкова го искат. Край на всякакви засади. Това нещо открива хора под земята, зад дърветата, в дъжда — където и да се крият, ще ги засече.
Чавес се замисли. Сети се за операцията в Колумбия преди толкова години — как вървеше сред горите, оглеждаше се и непрекъснато се ослушваше за хора, които можеха да издебнат десетчленния му екип. А сега това нещо заместваше всичките умения, които беше придобил в Седми лекострелкови. Като защитно устройство, то можеше да лиши „нинджите“ от работа. Като нападателно средство можеше да ти покаже къде са лошите много преди да си ги видял или чул и да ти позволи да се приближиш достатъчно, за да…
— За какво е… искам да кажа, за какво го предлага производителят?
— Търсене и спасяване… пожарникари в горящи сгради, жертви на лавини, за какво ли не, Динг. От няколко седмици си играят с него във Форт Браг. Момчетата от „Делта“ направо са влюбени в тази джаджа. Все още е малко трудна за управление и засега не може да отчита разстоянието, но казват, че можеш да засечеш с него лице от петстотин метра.
— Страхотно! — отбеляза Ковингтън. Но въпреки това инструментът им приличаше по-скоро на скъпа момчешка играчка.
— Но с какво може да бъде полезно на нас? То не може да различи заложника от терориста — изтъкна Чавес.
— Динг, знае ли човек? Адски сигурно е обаче, че може да ни покаже къде няма терористи — подчерта Нунън.
Беше си играл цял ден с това нещо, за да придобие усет как да го използва ефикасно. От дълго време не беше се чувствал като хлапе, играещо си с нова играчка, но тази джаджа беше толкова нова и така неочаквана, че трябваше да се появи под коледната елха.
Кръчмата „Дорестият жребец“ бе точно до мотела му, само на половин километър от главния портал на базата Херефорд, и изглеждаше добро място за начало. А още по-добро — за една бира. Попов си поръча халба „Гинес“, отпи и огледа помещението. Телевизорът работеше и показваше футболен мач, което задържаше вниманието и на клиентите, и на бармана. Попов също се загледа, вслушвайки се в брътвежите из залата. Беше обучен на търпение и знаеше от опит, че търпението в разузнавателния бранш обикновено се възнаграждава добре, още повече в страна с култура като тукашната, където хората идваха в редовната си кръчма всяка вечер, за да по-бъбрят с приятелите си.
Мачът завърши с 1:1 някъде по времето, когато Попов си поръча втора бира.
— Наравно, мамка му — отбеляза един мъж на бара до Попов.
— Е, така е в спорта, приятел. Момчетата долу на пътя поне не завършват наравно и никога не губят, да им се ни види!
— А бе, Франк, я кажи как се държат янкитата?
— Добри хора, много учтиви. Днес трябваше да оправя кухненската мивка в една от къщите. Жената наистина се държа много мило, даже се опита да ми даде бакшиш. Странни хора са това американците. Мислят, че трябва да ти дават пари за всяко нещо. — Водопроводчикът довърши халбата си и поръча нова.
— В базата ли бачкаш? — попита Попов.
— Да бе. Вече дванайсета година. Водопроводи и таквоз…
— Добри мъже са тия от СВС. Много ми харесва как се оправят с пичлеметата от ИРА — подхвърли руснакът на най-добрия си британски бачкаторски акцент.
— Че го правят, правят го — съгласи се водопроводчикът.
— И к’во, и американци ли има сега в базата?
— Да, десетина, със семействата си. — Майсторът се засмя. — Една от госпожите за малко да ме пребие миналата седмица с колата си — подкара на обратната страна по пътя, да му се не види! Около тях трябва да внимаваш, особено ако си с кола.
— Май познавам един от тях, голям симпатяга, Кларк се казваше май — подхвърли малко рисковано Попов.
— Ами?! Той им е шефът. Жена му е сестра в тукашната болница. С него не съм се запознавал, ама разправят, че бил сериозен пич, не е от тези дето да искаш да ги срещнеш по тъмно… много учтив, разбира се, но само като ги погледнеш, и ти става ясно. Непрекъснато бягат и така нататък, държат форма, тренират с оръжията… много опасни са — като лъвове, ще им се не види!
— Те ли играха в онова шоу в Испания миналата седмица?
— Ами, виж сега, те не ни разправят много за тия работи — засмя се мъжът. — Видях един „Херкулес“ как излетя същия ден, а се върнали в клуба късно през нощта. Енди разправя, много им било гот, така вика. Знаят как да се оправят с онез копелета тия момчета!
— Да бе! Да убият болно дете!
