„цивилизацията“ с тях! О, разбира се, някои райони запазваме като резервати… и колко е това? Три процента? Голяма работа! Тровим всичко, включително себе си. Озоновият проблем наистина се влошава според последното проучване на НАСА.
— Не си ли чул за предлагането запълване? — попита научната съветничка на президента.
— Запълване ли? Как? Тя направи гримаса.
— Ами, взимаш ято самолети, натъпкваш ги хубаво с озон, пращаш ги до Австралия и пускаш озона на голяма височина, за да закърпиш дупката. Това предложение в момента лежи на бюрото ми.
— И?
— И все едно да правиш аборти през полувремето на футболен мач, с повторение на головете и цветен коментар. Няма как да стане. Трябва да оставим планетата сама да се излекува… но ние, разбира се, няма да я оставим.
— Други добри новини?
— О, да, проблемът с въглеродния двуокис. Има един умник в Харвард, който твърди, че ако изсипем железни стружки в Индийския океан, можем да ускорим растежа на фитопланктона и това щяло да реши проблема с двуокиса веднага. Математически изглежда много добре. Всички тия гении, дето казват, че могат да оправят планетата, като че ли тя изобщо има нужда от оправяне… вместо да я оставим сама, по дяволите!
— А президентът какво казва? — попита Мейфлауър.
— Пита дали ще подейства, или не, и ако изглежда вероятно да подейства, тогава го пробваме, за да сме сигурни, и след това го опитваме наистина. Понятие си няма, а и не иска да слуша. — Тя не добави, че е длъжна да изпълнява заповедите му, независимо дали й харесва, или не.
— Е, може би нашите приятели от „Земята първо“ ще излязат прави, Карол. Може би ние наистина сме паразитен вид върху лицето на земята и може би ще унищожим цялата скапана планета, преди да изпукаме.
— Идеите на Рейчъл Карсън възкръсват, а?
— Виж, ти познаваш науката не по-зле от мен… може би и по-добре. Ние вършим неща като… като унищожаването на динозаврите, само че го правим съзнателно. Колко време е било нужно, докато планетата се възстанови от това?
— Планетата не се е възстановила, Кевин — подчерта Карол Брайтлинг. — Тя просто е направила скок към млекопитаещите… към нас, обърни внимание. Съществуващият преди това — екологичен ред така и не се е възстановил. Случило се е нещо ново и на това ново са били необходими милион години само за да се стабилизира.
„Сигурно е било нещо, което си е струвало да се види — помисли си тя. — Да наблюдаваш подобно нещо в действие, каква научна и лична благодат е това! Но не е имало кой да го гледа и оцени. За разлика от днес.“
— Е, още няколко години и ще бъдем свидетели на началото, нали? Колко видове само ще унищожим още тази година, а ако положението с озона продължава да се влошава… Боже Господи, Карол, защо хората не го разбират? Нима не виждат какво става? Нима не ги интересува?
— Не, Кевин, не виждат и не ги интересува. Само се огледай и ще се увериш.
Ресторантът беше пълен с важни хора, облечени във важните си дрехи, несъмнено обсъждащи страшно важни неща над важните си блюда, но нито едно от тях нямаше нищо общо с планетарната криза, която буквално висеше над главите им. Ако озоновият слой наистина се изпареше, което беше много вероятно, е, те щяха да започнат да използват слънчобрани, колкото да излизат по улиците, и това може би щеше да ги защити в достатъчна степен… но какво щеше да стане с естествените видове, с птиците, с гущерите, с всички други същества по планетата, които нямаха такъв избор? Изследванията сочеха, че очите им ще изтекат от неекранираното ултравиолетово излъчване, което щеше да ги избие, и така цялата екосистема щеше да се разпадне.
— Смяташ ли, че някои от тези хора наоколо знаят за това… или че ако го знаят, изобщо ги интересува?
— Предполагам, че не. — Той отпи от виното си. — Е, значи орем в грешна посока, така ли?
— Странно — продължи тя. — До не много отдавна ние водехме войни, които спираха нарастването на населението достатъчно, за да не можем да увредим планетата до такава степен… но сега мирът процъфтява навсякъде и нашите индустриални възможности нарастват, и така мирът ни унищожава много по-ефикасно, отколкото някога го е правила войната. Каква ирония, нали?
— И съвременната медицина. Комарът анофелес е бил доста добър за ограничаване на нарастването на населението… знаеш, че Вашингтон някога е представлявал маларично блато и за дипломатите постът е бил доста рискован! И тогава взели, че изобретили ДДТ. Добро за контрол над комарите, но лошо за птиците. Никога няма да го оправим. Никога — заключи Мейфлауър.
— Ами ако… — промълви тя замислено.
— Какво „ако“, Карол?
— Ами ако природата измисли нещо, което да шамароса човешкото население?
— Хипотезата „Гея“ ли? — Това го накара да се засмее. Идеята се изразяваше в това, че самата земя е мислещ, самокоригиращ се организъм, който намира начини да регулира многобройните животински видове, които я населяват. — Дори това да е вярно… аз всъщност се надявам да е вярно… боя се, че ние, хората, напредваме твърде бързо, за да може Гея да се справи с нас й с плодовете на нашата дейност. Не, Карол, ние сме създали един самоубийствен договор и ще унищожим заедно със себе си всичко останало, и след сто години, когато населението по света се сведе до около един милион души, те ще разберат какво е било сбъркано, ще прочетат книгите и ще видят на видеозаписите рая, който някога сме притежавали, и ще прокълнат имената ни… и може би, ако имат късмет, ще се поучат от това, когато един ден успеят да изпълзят от тинята. Може би. Но се съмнявам. Дори ако се опитат да се научат, ще ги интересува повече как да построят ядрените си централи, за да могат да използват електрическите си четки за зъби. Предвиждането на Рейчъл беше правилно. Един ден ще настъпи „Тихата пролет“, но ще е твърде късно.
Той си взе от салатата, чудейки се колко ли химикали има в марулята и доматите. Доста, беше сигурен в това. По това време на годината марулята идваше от Мексико, където фермерите вършеха какви ли не издевателства над реколтата, и може би кухненският персонал я беше измил добре, може би не, и ето ти го него, хапва сега скъпия обяд и се трови толкова сигурно, колкото беше сигурен, че цялата планета се задръства с отрови. Смутеният му и отчаян поглед казваше всичко.
Той беше готов за привличане, реши Карол Брайтлинг. Времето беше дошло. И щеше да доведе няколко добри хора със себе си, и те щяха да намерят място за тях в Канзас и в Бразилия. След половин час тя излезе от заведението и тръгна към Белия дом за седмичното съвещание на кабинета.
— Здрасти, Бил — отвърна Гъс от кабинета си в сградата „Хувър“ — Какво става?
— Хвана ли новините тази сутрин? — попита Хенриксен.
— Имаш предвид онова нещо в Испания ли? — попита Вернер.
— Аха.
— Разбира се. Видях те по канала.
— Геният ми в действие. — Той се ухили. — Е, добре е за бизнеса, нали знаеш.
— Сигурно. Та какво има?
— Това не бяха испански ченгета, Гъс. Знам как тренират. Не е техният стил. И така, кои са те, „Делта“, СВС или ЕСЗ?
Очите на Вернер се присвиха. Сега той беше помощник-директор на ФБР, но някога бе командващ специален агент на елитния Екип за спасяване на заложници на ФБР. След това беше издигнат на длъжността Главен специален агент на полевото подразделение в Атланта, а сега беше станал ПД, отговарящ за Отдела за борба с тероризма. Бил Хенриксен някога работеше за него, а после напусна Бюрото, за да учреди своя консултантска фирма, но някогашното ФБР си оставаше ФБР, а сега Бил се мъчеше да се докопа до информация.
— Наистина не мога да говоря за това, приятелю.
— Охо, така ли?
— Да. Не мога да го обсъждам.
