— Аз не се съгласих — отвърна феминистката доктор Арчър и Килгор пак се изкикоти цинично.
Но пък и не си струваше да претупат работата. Той извърна очи от батареята телеекрани и погледна изискванията на корпорацията. С гостите трябваше да се отнасят като с… гости: да ги хранят, да се грижат да са чисти и да им предоставят всичкото пиене, което могат да погълнат. За епидемиолог като него беше леко обезпокоителен фактът, че всички техни „гости“ — обекти на теста — се бяха оказали неизлечими улични алкохолици. Предимството да използват такива като тях, разбира се, се изразяваше в това, че нямаше да липсват на никого, дори и на онези, които можеха да минат за техни приятели. Малцина изобщо имаха някакви близки, които да знаят къде да ги потърсят. При още по-малко от тях би се намерил някой, който да се изненада от невъзможността да ги намери на обичайното им място. И за никого, смяташе Килгор, нямаше да се намери и един, който да си направи труд да уведоми съответните власти, че не може да го намери… а и дори такова нещо да се случеше, дали на нюйоркската полиция щеше да й пука? Едва ли.
Не, всичките техни „гости“ бяха хора, отписани от общество, може би по-малко агресивно, но също толкова категорично, колкото Хитлер беше отписал евреите, макар и донякъде с повече основание, смятаха Арчър и Килгор. Що за творение е човекът, наистина? Тези екземпляри от самоопределилия се за богоподобен биологичен вид бяха по-безполезни, отколкото лабораторните животни, чиято роля играеха сега. А и освен това изглеждаха много по-непривлекателни за Арчър, която изпитваше топли чувства към опитните зайци и дори към плъховете. Килгор намираше това за забавно. Него не го интересуваха нито едните, нито другите, поне като индивидуални същества. Видът е това, което има значение като цяло, нали? А що се отнася до „гостите“, какво пък, те дори не бяха добър пример за подстандартни човешки същества и от такива като тях видът нямаше нужда. Виж, Килгор беше. А също и Арчър, въпреки тъпите си политико- сексуални възгледи. Килгор се върна към бележките си и към документацията. Утре щяха да проведат медицинските прегледи. Виж, това щеше да е забавно.
2. Напасване
Първите две седмици минаха доста приятно. Чавес вече пробягваше по осем километра, без да се задъхва, и правеше изискваното количество лицеви опори заедно с екипа си, и стреляше по-добре, толкова добре, колкото половината от тях, но не така добре като Конъли и американеца Ханк Патерсън — те сигурно се бяха родили с пистолети или нещо такова, реши Динг, след като беше започнал да изстрелва по триста патрона дневно, мъчейки се да се изравни с тях. Може би някой оръжеен майстор трябваше да си поиграе с оръжието му. Базираната тук част на СВС разполагаше с полкови оръжейник, който, изглежда, се беше обучавал при самия Сам Колт или поне така говореха за него. Малко повече лекота и мекота на спусъка може би. Но това беше единствено въпрос на гордост. С Х&К МР-10, всеки бе в състояние да направи за нула време три перфектни изстрела в човешка глава от петдесет метра. И все пак тези хора будеха благоговение: най-добрите войници, които беше срещал или за които беше чувал, призна си Динг, докато седеше зад бюрото си и се занимаваше с омразната му бумащина. Той изръмжа. Имаше ли някой на този свят, който да не мрази бумащината?
Екипът прекарваше удивително дълго време в седене зад бюрата и четене, главно на разузнавателен материал — за това кой от известните терористи къде се намира, поне според някоя разузнавателна агенция, полицейско управление или някой алчен за пари местен информатор. Всъщност данните, които преглеждаха, бяха почти безполезни, но понеже бяха най-доброто, с което разполагаха, така или иначе ги преглеждаха. Към тази информация се включваха и снимки на оцелелите световни терористи. Карлос Чакала, сега на петдесет и няколко години, вече настанен в най-добре охранявания френски затвор, беше един от тези, които всички искаха да видят. Снимките му бяха компютърно обработени, за да се симулира външният му вид според сегашната му възраст, след което ги сравняваха с истински скорошни снимки, изпратени от французите. Членовете на екипа отделяха доста време, за да запомнят всичко, защото в някоя тъмна нощ, на някое неизвестно място, кратко проблясване на светлина можеше да разкрие някое от тези лица и човек щеше да разполага само с толкова, за да реши да чукне два пъти въпросната глава… и ако ти се отвори шанс да сложиш в чувала друг някой Карлос Илич Рамирес, ти се иска да го използваш, щото тогаз, продължи разсъжденията си Динг, няма да можеш и една бира да си купиш в някой ченгесарски бар, толкова прочут ще си станал. Най-гадното във всичко беше, че целият боклук върху бюрото му всъщност изобщо не беше боклук. Защото, ако изобщо някога пъхнеха в чувала следващия Карлос, то това щеше да стане, защото някое местно ченге в Сан Паулу, Бразилия, или в еба ли го къде в Босна например е чул нещо от един или друг информатор, после е отишъл до съответната къща да хвърли един поглед, след което мозъкът му е прещракал въпреки всички глупости, с които са пълни главите на всички квартални ченгета по целия свят, и после е зависело единствено от въпросното ченге да прецени дали може сам да арестува копелето на място, или — ако ситуацията му се е сторила малко прекалено напрегната, да докладва на шефа си и тогава може би някой специален екип като неговия ще пристигне кротко на място и ще обезвреди шибалника било по лесния начин, или по по-трудния, пред евентуалната съпруга и малки дечица, които биха могли да са с него и които ще са в пълно неведение за предишната кариера на татенцето… и тогава Си Ен Ен гръмва и…
Това му беше проблемът с работата зад бюрото. Удряш го на мечти. Чавес, набеден майор, погледна часовника си. стана, отвори вратата и връчи купчината боклук на госпожица Мууни. Всички вече бяха готови. Той взе пистолета и колана си, Следващата спирка беше това, което британците, наричаха „стаята с халатите“, въпреки че там нямаше никакви халати, а въгленочерни бойни облекла, подсилени с противокуршумни жилетки.
Целият Екип 2 бе там, готов за ежедневното упражнение. Всички бяха отпуснати, спокойни и усмихнати. После отидоха да си вземат полуавтоматичните оръжия. Всеки прехвърли двойния ремък през главата си, провери пълнителите;, зареди и дръпна предпазителя на заключено.
Упражненията биха безкрайни, поне доколкото можеха да изглеждат такива след две седмици. Имаше шест основни сценария, всеки от които можеше да бъде проиграван в различна околна среда. Този, който мразеха най-много, беше във вътрешността на граждански самолет. Единственото добро в случая беше ограничението за лошите — те не можеха да се дянат никъде. Всичко останало беше изключително лошо. Фрашкано с цивилни в огневите зони, добро прикритие за лошите — а ако някой от тях наистина имаше бомба, завързана за тялото — те почти винаги твърдяха, че имат — е, тогава му оставаше само да му стиска, за да дръпне връвта или да завърти ключа, и тогава, ако копелето се окажеше поне малко компетентно, всички на борда ставаха на печена кайма. За щастие малцина избираха точно такава смърт. Но Динг и хората му нямаха право да разсъждават по този начин. В повечето случаи терористите, изглежда, се страхуваха от плен повече, отколкото от смъртта, поради което стрелбата трябваше да е бърза и ефективна, а екипът трябваше да удари самолета като канзаско торнадо в полунощ и флеш-бенговете10 да зашеметят копелетата, така че двойните чуквания да бъдат по неподвижни глави, и да се надяваш на Бога, че цивилните, които се опитваш да спасиш, няма да се изправят и да блокират огневия ти обхват, в какъвто изведнъж се е превърнал фюзелажът на самолета.
— Екип две, готови ли сме? — попита Чавес.
— Да, сър — последва хоровият отговор.
— Снайпер Две-две — попита Динг по шлемофона си. — Нещо за докладване?
— Нищо, Две-шест. Съвсем нищо — докладва Вебер.
— Снайпер Две-едно?
— Шест — отвърна Джонстън, — виждам перде, което се помръдва, но нищо друго. Инструментите показват четирима до шест души вътре, говорят на английски. Край.
— Прието — отговори Динг.
Екипът се беше прикрил зад един камион. Той хвърли за последно поглед на схемата на вътрешността на сградата. Щурмът беше предшестван от подробен разчет. Бойците бяха запомнили вътрешността на постройката толкова добре, че можеха да я видят със затворени очи. Динг даде знак с ръка и започнаха.
Пади Конъли поведе на бегом към вратата и щом стигна до нея. измъкна пластичния взрив от паласката, окачена на бронежилетката му. Залепи го в горния десен ъгъл на касата и напъха капсул-детонатора.
