Секунда след това се отмести точно на три метра. Детониращият бутон бе в лявата му ръка, дясната стискаше полуавтоматичния пистолет.
„Окей — помисли си Динг. — Време е.“ И извика:
— Давай!
Щом първите изхвърчаха иззад камиона, Конъли натисна бутона и експлозията изби вратата. Първи стрелец, сержант Майк Пиърс, се втурна вътре, Чавес го следваше по петите.
Беше тъмно. Единствената светлина идваше откъм избитата врата. Пиърс огледа помещението, видя, че е празно, и се хвърли към вратата към следващата стая. Динг го последва с екипа и…
… ето ги: четири мишени и четирима заложници…
Чавес изстреля два куршума към главата на най-лявата мишена. Улучи точно в центъра, между нарисуваните със синьо очи, след което отмести поглед надясно, за да се увери, че Стив Линкълн е поразил своя човек съвсем според плана. След по-малко от секунда лампите на тавана светнаха. Всичко беше приключило седем секунди след експлозията на пластичния взрив. Осем секунди беше програмираният срок за упражнението. Динг дръпна предпазителя на оръжието си и каза:
— По дяволите, Джон!
Кларк се изправи и погледна усмихнато мишената вляво от себе си, на по-малко от шестдесет сантиметра. Дупките бяха пробити достатъчно точно, за да осигурят сигурна, моментална смърт. Не си беше сложил никаква защитна екипировка. Нито пък Стенли в другия край на редицата. Между тях седяха госпожа Форгейт и госпожа Монтгомъри. Присъствието на жените изненада Чавес — но пък те също бяха членове на екипа. Възхити се на духа им, макар и не на благоразумието.
— Седем секунди. Е, пет би било по-добре — отбеляза Джон.
Все пак размерите на зданието предопределяха скоростта, с която екипът можеше да преодолее разстоянието. Кларк обиколи да огледа мишените. На мишената на Мактайлър личеше само една дупка, макар че неправилната й форма доказваше, че е изстрелял и двата куршума според параметрите на упражнението. Всеки един от тези мъже можеше да си спечели сигурно място в Трети корпус на Специални операции и всеки от тях този път беше толкова добър, колкото винаги, каза си Джон. Е, методиката за обучение се беше подобрила доста от времето му във Виетнам, нали? Той помогна на Хелън Монтгомъри да се изправи. Тя като че ли трепереше и това никак не беше чудно. Да си откъм приемащата страна на куршумите не беше точно това, заради което секретарките получават заплати.
— Добре ли сте? — попита я Джон.
— О, нищо ми няма, благодаря. Ама то наистина си е възбуждащо. За първи път ми е, нали разбирате.
— На мен ми е за трети — засмя се Алис Форгейт. — Винаги е възбуждащо.
„За мен също“ — помисли си Кларк. Колкото и да беше сигурен в Динг и хората му, все пак да гледаш в дулото на оръжието и да виждаш святканията в него е нещо, от което кръвта ти изстива. А и да си без бронежилетка и шлем не е чак толкова умно, въпреки че той се оправдаваше с това, че трябва да вижда по-добре, за да следи за грешки. Но не беше забелязал нищо съществено. Бяха адски добри.
— Великолепно — заяви Стенли от своя край на подиума. И посочи. — Ти… аа…
— Патерсън, сър — отвърна сержантът. — Знам, малко се спънах, докато преминавах.
Парче от касата на взривената врата беше отхвръкнало навътре и той се бе препънал в него.
— Но се справихте, сержант Патерсън. Виждам, че това изобщо не се е отразило на прицелването ви.
— Не се отрази, сър — отзова се Ханк Патерсън, без да се усмихва.
— Можете да си отбележите, че сме напълно готови за акция, мистър К — заяви Чавес със самодоволна усмивка. — И кажете на лошите да си пазят задниците. Как е при Екип 1?
— С две десети от секундата по-бързо — отвърна Джон и с удоволствие забеляза как Динг се вкисна. — Благодаря ти.
— За какво?
— Затова, че не гръмна тъст си. — Джон го потупа по рамото и излезе от помещението.
— Добре, народе — обърна се Динг към екипа си. — Да оберем сачмите и да се върнем за критиката.
Шест телекамери бяха записали акцията. Стенли щеше да анализира всичко кадър по кадър. След това щяха да последват няколко халби в сержантския клуб на Двадесет и втори полк. Британците, както беше разбрал Динг през изминалите две седмици, гледаха на бирата си много сериозно, а Скоти Мактайлър можеше да хвърля стрелички почти толкова добре, колкото Хомър Джонстън стреляше със снайпера. Беше до известна степен нарушение на протокола, че той, така нареченият майор, обръщаше халбите си със сержанти, но пък самият той беше служил като жалък редови сержант преди да стане човек на Централното разузнавателно управление, така че ги удостояваше с разкази за предишното си битие при „Нинджите“ — разкази, които те изслушваха със смесица от уважение и насмешка. Колкото и добра да беше Седма пехотна дивизия, все пак не можеше да е толкова добра. Дори Доминго беше склонен да го признае след няколко халби.
— Какво мислиш, Ал? — попита Джон. Бюфетът с напитки в кабинета му беше отворен — едно малцово шотландско за Стенли и „Уайлд Търки“ за Кларк.
— За младежите ли? — Стенли сви рамене. — Технически са много компетентни. Стрелбата е почти безпогрешна, физическата подготовка съвършена. Реагират много добре на препятствия и на неочакваното и… какво пък, не ни убиха с рикошети, нали?
— Но? — Кларк го изгледа изпитателно.
— Но човек не знае, докато не се случи истинското. О, да, те са толкова добри, колкото СВС, но пък най-добрите от тях са бивши СВС…
„Песимизмът на Стария свят“ — помисли си Джон Кларк. Това им беше проблемът на европейците. Никакъв оптимизъм. Предпочитаха да търсят нещата, които могат да тръгнат на зле, вместо положителното.
— Чавес?
— Върховно момче — призна Стенли. — Почти толкова добър, колкото Питър Ковингтън.
— Прав си — призна Кларк въпреки лекото незачитане на зет му. Но Ковингтън беше служил в Херефорд седем години. Още един-два месеца и Динг щеше да се изравни с него. Вече беше съвсем близо. В момента разликата зависеше от това колко часа е спал всеки от тях предната нощ, а много скоро щеше да зависи от това какво са закусвали. В общи линии Джон разполагаше с подходящите хора, тренирани за подходящата цел. Сега единственото, което можеше да направи, беше да ги поддържа на това ниво. Учение, учение и пак учение.
Никой от двамата обаче не знаеше, че вече се беше започнало.
— Е, Дмитрий? — каза мъжът.
— Да? — отвърна Дмитрий Аркадиевич Попов и разклати водката в чашата си.
— Откъде и с какво да започнем? — попита мъжът.
Бяха се запознали по случайно стечение на обстоятелствата, както смятаха и двамата. Макар и по съвсем различни причини. Случи се в Париж, в кафенето на един тротоар. Единият забеляза, че другият е руснак, и искаше да му зададе няколко елементарни въпроса, свързани с бизнеса в Русия. Попов, бивш висш служител на КГБ, съкратен и търсещ възможности да навлезе в света на капитализма, бързо беше преценил, че този американец разполага с много пари и че си струва да опита удар. Беше отговорил на въпросите му открито и ясно, подвеждайки бързо американеца към логичното заключение за доскорошните си занимания — езиковите му умения (Попов владееше отлично английски, френски и чешки) проличаха веднага, както и познанията му за Вашингтон, окръг Колумбия. Попов определено не беше дипломат: бе прекалено отворен и праволинеен във възгледите си, който фактор всъщност бе допринесъл за издигането му до полковник — той все още мислеше, че заслужава генералски звезди. Както обикновено, едното водеше до другото, първо размяна на визитни картички, после пътуване до Америка като консултант по сигурността и поредица от срещи, които дискретно се бяха придвижили в посока, изненадваща по-скоро за руснака, отколкото за американеца. Попов беше впечатлил американеца с познанията си по въпросите на
